Днес има двама много големи специалисти по българска литература – Никола Георгиев и Светлозар Игов. Някога е имало само един, отчетливо открояващ се сред останалите: Владимир Василев. След Владимир Василев се нареждат всички други знайни и незнайни. В компанията на колегите си той изглежда като педагог сред деца. Съдбата на този човек е така нещастна, животът му предлага толкова несправедливости, че отдавна е назрял моментът да се направи филм за него. „Обезоръженият рицар“ – така го нарича Сава Василев. Има ли по-печален образ от този? Дон Кихот, ограбен от лилипутите.

Владимир Василев е роден на 4-ти октомври 1883 г. в Бургас. Учи в Първа мъжка гимназия в София, после завърша и право в Софийския университет. Още от гимназията има подчертан интерес към литературата. Първият му труд в тази област датира от 1900-та година. Парадоксално е, че чак през 1992 г. излиза книга с избрани негови студии и статии. Почти век ни е необходим, за да публикуваме една част от приносите на най-големия български литературен критик, който вече не е между живите. Научните изследвания по темата „Владимир Василев“ също твърде закъсняват, като се откроява едничък дисертационен труд (Сава Василев – „Литературният мит Владимир Василев“).

След дипломирането си (1904 г.) Владимир Василев за кратко работи в библиотека (1906 – 1907 г.), а после и по специалността си – съдия е в Плевен, Радомир и София. Издига се до подпредседател на апелативния съд. Литературата и изкуството обаче са неговите призвания и от един момент нататък се отдава изцяло на тях. Междувременно сътрудничи с рецензии на реномираните списания „Мисъл“ и „Демократичен преглед“. От 1920 до 1943 г. издава списание „Златорог“, което ще се превърне в основна литературна трибуна на България. Освен с работата в изданието си, Владимир Василев в различни периоди е ангажиран като директор на Народния театър и на Софийската опера.

До 1944 г. Владимир Василев е един от видните културтрегери на България. Личният му престиж и влиянието на „Златорог“ кара някои творци да се откажат от изданията, в които работят, за да пишат при него. Показателен е случаят с напусналите „Нов път“ писатели – „четворката“ Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Георги Райчев и Никола Фурнаджиев. Те отиват при Владимир Василев. Защото Владимир Василев е институция. Почтен човек с ясна и принципна позиция. За да пишеш при него трябва да покриваш едно задължително изискване – трябва да си истински талантлив. Политическите пристрастия и ориентации, личният живот, „връзките“ и пр. за В. Василев нямат значение – той дава трибуна единствено на таланта. И това е основната му „вина“, заради която е осъден на забрава след 1944 г.

Владимир Василев е незаслужено пренебрегван (но не и забравен) десетилетия наред, през целия социалистически период. Причината е житейското му кредо: винаги да казва истината, без да се съобразява с хората и с „общественото мнение“. В. Василев развива до съвършенство изкуството да казва истината. А тя често е болезнена. Това му навлича многобройни врагове. „Стрелите“ му са насочени срещу сектантството и демагогията. Той вярва, че истинската литература е дело само на талантливи хора. Докато сектантските настроения, които властват в литературните списания, пречат да се оцени истинският талант. Защото в повечето списания оценяват хората наспоред това – дали са от „нашите“. А кои са нашите? В едно списание наши са тия, които се считат за последователи на експресионизма, в друго – истинските са следовници на символизма, в трето – на социалистическия реализъм и т.н. и т.н. Значи, за да пишеш в някое такова списание, трябва да си свързан с определена идеология, естетическа програма или партия. Трябва да изповядваш „религията“ на главния редактор – ако тя е експресионизъм, ставаш експресионист, ако е символизъм, веднага се обявяваш за символист. При Василев с такива заклинания обаче не може да се просперира.
Докато Владимир Василев вярва, че идеологиите са за тези, които не са способни да кажат нищо от себе си.

„Всеки истински писател си е и школа, и принцип, и всичко. Школата е фирма, поставена на дюкяна, за да обръща внимание, да примамва вътре минувачите. Не фирмата ме интересува мене, а стоката. Никога аз не съм чувствал необходимост да определям един наш писател по „школа“, макар да е било винаги ясно де може да бъде зачислен. В учебниците има отдели, глави, параграфи – там всеки ще бъде категоризиран.“ (В. Василев)

От позицията на времето няма как да не се съгласим с такъв начин на мислене. Ако се вгледаме в личната идеология, религия, пристрастия и пр. на писателите, не може да отречем, че Ф. М. Достоевски и Н. В. Гогол са фанатично религиозни хора („православни фундаменталисти“, би рекъл някой), а пък Габриел Гарсиа Маркес е комунист. Но около тези големи писатели има милиони други с подобни на техните политически и/или религиозни възгледи, които нямат и частица от таланта им. Това се опитва да убеди В. Василев опонентите си – няма как да си добър или лош творец, само защото си твърд следовник на политическа или естетическа програма.

Както е известно, в първите години след 1944 г. у нас се налага един основен възглед за „правилно изкуство“ и за това, как се пише „правилна“ литература. Над литературата и творчеството се поставя знака на партийността, литературата е оръжие в борбата за социално преустройство и пр. и пр. Все възгледи, срещу които до момента В. Василев се е борил. Налага се големият критик да влиза в обяснение със самия партиен вожд Вълко Червенков. Известен е „случаят Тютюн“, при който писателят Димитър Димов е наклеветен пред В. Червенков, че възхвалява буржоазията и не отрича достатъчно твърдо „буржоазния свят“ в романа си. С Владимир Василев се случва нещо подобно. Големият му „грях“ е, че непосредствено преди 9-ти септември влиза в голяма полемика с най-изтъкнатия марксистки идеолог в родната култура – Тодор Павлов. Същият поема ръководни функции в социалистическата държава и получава възможност да си отмъсти на В. Василев. А в какво е виновен Владимир Василев? В това, че е казвал истината…

Владимир Василев обяснява на Тодор Павлов същото, което е обяснявал и на други свои противници – сектанти. Че изкуството не се прави в общността на една секта и не изхожда от нея. Изкуството излиза извън рамките на ограниченията и „-измите“ (реализми, символизми и пр.)

Пощ. карта, 7 април 1912, Пловдив – от Владимир Василев до Пейо Яворов

Тези неща, които отбелязвам в настоящия текст, се ползват с популярност в литературните среди. Ще ми се да обърна внимание върху нещо странично, което е твърде важно. Колкото и да спори с всички поклонници на „-измите“ в нашата литература, В. Василев все пак не ги презира. Известно е, че помага дори на големия си съперник Тодор Павлов да бъде освободен от концлагер. Паметна е и последната му среща с Атанас Далчев, с когото също са имали цял живот големи различия. Видели се случайно в един парк в София и Василев му казал: „Г-н Далчев, не се грижете, от стотиците стихосбирки на 30-те и 40-те години ще останат само вашите.“

Има нещо, което главния редактор на „Златорог“ обаче в никакъв случай не можел да прости и срещу което настоявал ожесточено да се воюва. Той определя въпросното явление като „литературен фашизъм“. Василев подканял за война срещу цинизма, срещу вменяване на възгледа, че в нашата литература „няма нищо хубаво“, че писателите ни до един „не струват“. Това се нарича „литературен фашизъм“, защото обвинява българската литература в пълна безполезност. А щом е безполезна, има ли смисъл тя изобщо да съществува…

Този възглед за литературата ни се ползвал с популярност сред определена група хора.

„Това са хора, които намират оправдание за своята тъпота, за отсъствието у себе си на всеки културен интерес тъкмо в „литератори“ от сорта на Балабанов, който им казва, че няма защо и да се четат българските писатели: всички са идиоти. „Куражът“, който им дава, мотивира духовната им връзка с него. С истинско злорадство – без да са прочели и един ред от когото и да било – те тържествуват, когато той зацапва най-хубавите страници от поезията ни, когато се гаври с най-ценните ни творчески дела, когато се опитва с подлост да разклати големите фигури.“ (В. Василев)

Стана дума, че В. Василев спрямо съвременните му литературни критици е като ментор и педагог. Той като че е възрастен мъж, наблюдаващ враждите на хлапета, разделили се в банди (школи). Неговата мисия е да ги помири, за да поумнеят и да се вразумят. В конкретния случай той им обяснява простичкия факт, че нищо не започва с тях, тук и сега. Българска художествена литература е имало и преди да има модернизъм, експресионизъм, имажинизъм, символизъм и т.н. Ще има и след като тези „течения“ се оттекат нанякъде. Дългът на критика и специалиста по литература е да приема високите образци и от миналото, и от настоящето.

„Вл. Василев не репликира сътвореното и наложеното от предходниците и традицията и не превръща модерността в безалтернативна формула за литературната сегашност. Тъкмо обратното – негово критическо кредо става възстановяването на разкъсаните нишки между минало и настояще и неутрализирането на междупоколенческите напрежения в името на диалога и приемствеността. В този смисъл опозицията млади – стари за Вл. Василев не е плодотворен критически сюжет.“ (Сава Василев).

Много е важно да се каже, че в статията си „Между сектантството и демагогията“ В. Василев посочва пътищата за развитие пред родната ни литература, но и пред българския народ, които (трябва да) се следват и днес.

„Днес нашият народ има нужда от повече вяра – нашият идеализъм ще му даде малко. Отрицанието – ръждата на българския дух – което му отнема всяка плодотворна активност, трябва да бъде изместено из нашата психика. (…) То е, което прави душата на българина – без нито едно признание, без нито един възторг, без нито една светиня – тъй празна, готова почва за всякакви демагози. Ще му покажем, че и в миналото, и сега има на какво да се позове, какво да обича.“

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This