По средата на Стара планина, на 10 км от Троян, в махала с двайсетина постоянни жители, до които стига единствен автобус на всеки три дни, изкарвах незабравими лета като малка. Имахме вила и бяхме от „София“, наред с други виладжии, търсещи спокойствието на планината, макар и понякога без течаща вода. Големите се събираха на кафе следобед, което прерастваше в привечерна ракия и свършваше с политика посред нощ. Докато ние децата си съдирахме скъпите дънки, пързаляйки се върху купи сено и унищожавайки вносни маратонки, газейки в кал и други кафяви, меки, топли „неща“, оставени от кравите. Наоколо, в махалата имаше много местни баби и дядовци, още носещи старовремски селски дрехи. Жените имаха по две плитки под забрадките и шарени престилки. Живееха от животновъдство и каквото е давало ТКЗС-то. Идваха често в нас да се лекуват при дядо ми, лекар от Плевен, който макар на почивка, винаги се радваше да ги прегледа.

снимка: Тина Бояджиева

Една от любимките ми беше баба Стефанка. Къщата й, построена още по турско време, имаше огромен двор, градина, обор за овцете, кравите и прасетата. Няма звънец на вратата. Човек просто отива, провиква се и вижда изгорялото й от слънцето лице, да се появява от някой ъгъл. Помни денят, в който и аз, и нашите, а вероятно, и баба ми и дядо ми са били родени. От нея купувахме пресни яйца („пресни“ според баба Стефанка означаваше директно от гъ…а на кокошката) и мляко от кравата. Бях градското дете, виждало най-много някой хамстер у съседите, и бях омаяна от нейните овце, кокошки, прасета и кози. Понякога дори правех нескопосани опити да издоя кравата. Мразех да пия мляко (особено с каймак), но ако беше от нейната крава, не изпусках. Баба Стефанка говореше диалект, който често не разбирах, но винаги успявахме да се разберем, и я чувствах близка. Ако минавахме по пътя след 9 вечерта, чувахме я да пее фолклорни песни, след като беше пийнала по малко от „домашната“.

Тя може с часове да говори за животните си, за дъждовете през сезона, кой последно е починал в махалата, как растат пиперките. За скритата сланина в мазето, която с удоволствие би споделила поръсена с червен пипер и задължителната домашна сливова ракия. Никога не е виждала фитнес клуб, но винаги ме е „шашвала“ със способността си да тича нагоре-надолу по хълмовете, докато пасе животните. Не мога да си спомня някога да е боледувала или да се е оплаквала за нещо, нито пък е миришела лошо, макар, че денят и се движи според разписанието на животните.

Винаги е любопитна да чуе за моя живот в „Америката“ и е особено щастлива, когато я снимам, защото знае, че снимката й ще бъде пусната „на интернета“. Всеки път, когато я срещам, ме зарежда със своята безкрайна енергия, вечна усмивка, човещина и благодарност към живота. Кара ме да се срамувам от суетата на света, от който идвам. Напомня ми всеки път колко скромно, но все пак духовно богато и смислено може да се живее.

снимка: Тина Бояджиева

Всъщност, чудя се, дали някога изобщо, дори и за минутка, баба Стефанка се е чудила за смисъла на съществуването си, какво е това „Щастие“ или за какво живее на тази земя? Тя е това, което е. Просто живее и е благодарна, за каквото и да дойде.

снимка: Тина Бояджиева

снимка: Тина Бояджиева

 

снимка: Тина Бояджиева

снимка: Тина Бояджиева

Абонирай се и получавай ........

Join our mailing list to receive the latest news and updates from our team.

You have Successfully Subscribed!

Pin It on Pinterest

Share This