Quercus robur, приятно ми е!

Сиво-кафява, дълбоко напукана кора покрива мощния ствол. Едри клони се извисяват с красиви извивки към слънцето. Добре познати, облакоподобни листенца обрамчват достолепната осанка. Стоиш в огромната сянка на дъба и се опитваш да отгатнеш възрастта му…

Лек ветрец поклаща младите леторасли. Решаваш да приседнеш в пролука с формата на кресло между два корена и поне за малко да забравиш всичко. Отпускаш се назад и усещаш грубата кора по гърба си. Затваряш очи. Съсредоточаваш се върху едва доловимите звуци — вятър в листата, тихо поскърцване от корояд, пулс. Звуците се сливат и стават все по-далечни. Остава само един — пулс. Пулс?!? Сигурно ръката ти се е притиснала към главата и чуваш собственото си сърце.

— Не, не е твоят пулс — кадифен глас се влива в потока на мислите ти.

— И това не е моят глас!

— Всичко е наред, Хомо! Успокой се, не трябва да се събуждаш. Иначе няма да може да си поговорим.

Сега вече твоят собствен пулс бумти в главата ти. Не, не желаеш да се събуждаш. Не и когато ще си говориш с… дървото?!?

— Quercus robur, приятно ми е! — дружелюбно подхваща дъбът.

И така, ти си специалист по дърветата и си на път да осъществиш контакт с обикновения дъб, прекрасен вековен екземпляр, заради който специално си дошъл. След първоначалния уплах и проучвателни реплики се окопитваш и решаваш да използваш момента максимално. Вече си представяш първото изречение на експозето си — „В специално интервю за нас обикновеният дъб излиза от мълчанието си.“

Имате ли усещането, че всички Ви познават?

Имам усещането, че познавам всички. Признавам — суетен съм. Приятно ми е, когато ми се възхищават, и все пак съм наясно, че хората не ме познават достатъчно. Често не знаят дори родовото ми име…

Имате доста имена, различните езици дават своите варианти. Разкажете ни повече. Какво се крие зад тях?

Имената са забавни. Най-важно е латинското ми име, но на практика за хората най-достъпен остава българският му вариант. И така, аз съм Quеrcus robur. Quercus идва да покаже родовата ми принадлежност, а robur — да ме разграничи от всички останали дъбове (около 600 на брой). Буквалният превод от латински е „здрав дъб”. Официално приетото ми българско име обаче е обикновен дъб (разбирайте — добре познат). Още — летен дъб. Защо летен ли? И аз съм студоустойчив, но зимният дъб е далеч по-издръжлив роднина. За англичаните, например, съм английски дъб — нали съм местен и там.

Често хората забравят своето латинско име — Homo sapiens (умен човек). Затова ги поздравявам така: „Хомо, как си днес?“

Владенията Ви са обширни (Европа, Северна Африка, Мала Азия и Кавказ). В България имате огромна резиденция как Ви понася местният климат?

Просто чудесно! Обичам да обитавам по-ниските територии — до 800 м надморска височина. Аз съм благ, но и разглезен. Планината не е за мен, с нейната суровост.

У нас сте един от основните широколистни видове. Значението Ви е огромно. Родът, към който принадлежите, Quercus (дъб) е на първо място по изява 35.5% от всички дървета. Как си го обяснявате?

Дъбът по принцип е един от доминантните видове на Европа.

Чували ли сте за митичния „зелен човек“?

(Усмихва се.) Тази история ласкае всеки дъб, затова всеки дъб е заинтересован да я знае. „Зеленият човек“ е духът на дърветата и по-точно духът на дъба. Според поверието той вдъхва живот на човечеството. Изобразява се като получовек-полудърво. Барелефи на „зеления човек“ могат да бъдат видени в много църкви из Европа. Днес учените могат само да потвърдят, че хората съществуват благодарение на дърветата. По време на Девонския период, когато горите от Archаeopteris (първото истинско дърво) се разпространили повсеместно, големи количества кислород постъпили в атмосферата. Това дало възможност да еволюират нови сухоземни животински форми.

Вашите предци са доживявали до дълбоки старини. Някои от тях са ветерани на повече от 1000 години. Титлата най-възрастен растителен индивид на земята е оспорвана между Вас и тиса. 4000 години са немислими за човека.

Обикновено добрият живот води до дълъг живот. А и ние дъбовете изглеждаме по-възрастни, отколкото всъщност сме.

Не е ли тежко да поберете в себе си толкова много история?

По-тежко е да нямаш история, която да разкажеш. (След кратка пауза.) Ще ми се катеричките да живееха по-дълго. Много се привързвам към тях.

Виждам, че се натъжихте. Кое е нещото, което ви разсмива?

Катерички!

А какво е общото между вятъра, жълъдите и дивите прасета?

Ние дъбовете сме „отнесени от вихъра“. Да, да, чел съм я! Вятърът разнася полена и спомага за образуването на жълъдите, а жълъдите са любими не само на много птици, дребни гризачи, но и на едрия дивеч, като дивото прасе например. Всяка година давам над 90 000 жълъда, с надеждата поне 90 от тях да се развият като дръвчета. Разбира се, не се сърдя на лакомниците, особено на катеричките.

Опишете се с няколко думи.

Дърво от първа величина — сиреч, много високо. Но виж, клоните ми стигат понякога и до земята. Това е така, защото обичам небето и земята поравно. Обитавам низините и предпланините, предпочитам плодородната и влажна, добре дренирана почва, любя яркото слънце. Общителен съм. Бъбря си с другите дъбове, ясена, явора, бряста, липата на общи седенки (иначе казано, в смесени гори). Живея добре и затова живея дълго. Трупам биомаса, история, спомени… По душа съм бохем!

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Въло Радев в пространствата на българското кино

следващи

Стартира най-голямото изложение за образование у нас