24-ти май – нашият празник на духовността!

В Деня на славянската писменост и култура по стара традиция ще се сипят хвалебствия. А по „нова и модерна“ традиция ще се оспорва славянското на писмеността и културата, защото е нещо, което не е „чисто“ българско. Смятам да се въздържа от изказване на клиширани хвалебствия. Спрямо негативните оценки за празника пък съм настроен достатъчно негативно, че ще ги подмина. Но ще изразя някои лични впечатления с идеята да се прозре духовността на този най-светъл ден. Наскоро ми се случи да взема отношение по един интересен въпрос.

Защо толкова много чешки интелектуалци се включват в културния живот на България непосредствено след Освобождението (1878 г.)? И защо именно чехи, а не австрийци, германци, унгарци, французи, англичани, американци?

Аз мисля, че за да се заинтересува интелектуално някой от България (или от която и да било друга държава) трябва да чувства тази страна близка по някакъв начин. Близостта в интелектуалното общуване се постига винаги и преди всичко на базата на език – в случая близостта между чешкия и българския език, особено явна и подчертана в различните диалекти и в старобългарския. И така, когато дойде някой интелектуалец, воден от чисто интелектуален (научен) интерес, то е защото се чувства привлечен от българското, което му е близко. Лесно е да се досетим, че от западните страни извън Балканите малко интелектуалци могат да почувстват близост към българския език и българското. Знаем за французина Луи Леже, който е доайен в западната славистика, но малцина като него владеят старобългарски/църковнославянски и могат да се почувстват в „свои води“, когато обсъждат проблеми на българското минало (език, фолклор, история). В това няма нищо странно, когато става дума за малки държави като нашата. Да се изучи българското е изключително трудно за чужденец, който няма достатъчно общо с него. Това е и причината, например, шведските, норвежките и холандските интелектуалци да са невежи относно конкретни български интелектуални въпроси, и обратно – българските интелектуалци да са невежи по тясно специализираните научни теми на тези страни.

Докато ако дойдат хора, свързани по някакъв начин с хуманитаристиката, от близки на България в езиково отношение страни – да вземем Сърбия, Хърватия или Русия например – те винаги могат да потърсят и изразят общото между своето и нашето. Един Стефан Веркович, недоучил висше, манастирски послушник от бедно босненско семейство, отива в Македония, събира български народни песни и ги издава на сръбски, една година преди братя Миладинови да издадат своите български народни песни. А по-рано със събирането на българско народно творчество по нашите земи вече се е занимавал и Юрий Венелин. Виктор Григорович пък е отговорен за откриването на потънали в забрава средновековни български писмени паметници (Охридско евангелие, Мариинско евангелие и др.). И днес традицията от българското да се интересуват славяноезични чужденци е продължена. Преди известно време ходих на научна конференция, по повод на която се запознах с две млади хонорувани преподавателки, дошли от Сърбия и Хърватия да преподават родния си език в Пловдивския университет. И двете възнамеряваха да пишат дисертации, сравняващи общи лексикални аспекти между сърбохърватския (сръбски и хърватски) и българския. Те бързо са схванали близостта между своя говорим език и нашия и искат да я изразят научно.

За споменатите хора не съществува културна или езикова бариера – те са изначално образовани в българското. Идват да търсят тук нещо, което им е близко и с което са поне частично запознати, откриват го и от това добива полза и науката, добиваме полза и всички ние днес. Не по такъв начин реагират различните западни интелектуалци и пътешественици, озовали се в българските земи. И не защото западняците от „развитите“ страни задължително недолюбват българското (един Ламартин, да речем, е много добре разположен към нас), просто родствеността в езика винаги създава форма на близост, а отсъствието на такава близост поставя невидима бариера между хората. И за да може българският народ и другите близки нему народи да съхранят и разпространяват близостта си във времето, за да може близките хора да се разпознават един другиму чрез писаното слово – за това са изначално отговорни светите братя Кирил и Методий.

Това празнуваме ние на 24-ти май: възможността да придобием собствен образ, т.е. собствено образование на родния си български език. Кирил и Методий осъществяват на практика голямата цел: говоримия език на огромната славянска общност да пребъде във времето. Благодарение на светите братя общият език на толкова много хора се запазва до днес, но най-важното – този език получава своя образователна стойност.

Какво значи образователна стойност?

Това е много важно да се разбере и проумее, в противен случай човек рискува да изговори доста глупости по темата. Например чувал съм коментари от сорта: какво толкова направил Константин Философ, добавил няколко букви към други вече готови и пр. Графични и знакови системи има много, колко му е да се пригоди една за нечии нужди (на славяните), ето че и днес някои пишат на латиница в социалните мрежи и пр.

За да получи един език образователна стойност трябва графичната система, която го изобразява, да е добила „способността“ да образова. Да го кажем на прост език: графичната система трябва да изобразява нещо много умно, съдържателно, възпитателно, въздействащо, събуждащо въображението, отключващо художествените заложби у личността. На тази графична система трябва да се твори литература, която е просъществувала във времето до нас. И тогава тази графична система става писменост. Писмеността не е знаци за отбелязване на бъчви и стомни, а символика на човешката чувственост и душевност. Нека, който твърди, че в България и по българските земи е имало друга писменост въз основа на роден език, да каже заглавието на поне една литературна творба от тази писменост. Няма такава творба и няма такава писменост. Защото светите братя Кирил и Методи са българските, и на другите славянски народи, първоучители. Наш дълг днес е, съзнавайки всичко това, да ги ценим и почитаме. Кирил и Методий съумяват да реализират идеята си близките хора да се разпознават помежду не само според говора си, но и чрез писмената.

Заради успеха на тази идея празнуваме днес Деня на славянската писменост и култура. Защото този успех е предпоставката на всичко това, което днес наричаме българско образование. Благодарение на тях, и на учениците им, говоримият език на огромната славянска общност успя да се съхрани, ставайки един от първите езици на литературата, културата и изкуството в цялата човешка история.

 

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Разказ за „Трънски разкази“ на Петър Делчев

следващи

Защо и как се прави „наука“ във Фейсбук?