„Българският модел“ – Станислав Стратиев

Станислав Стратиев – нашия белетрист, прозаик и драматург, автор на едни от най-запомнящите се театрални постановки и кинопродукции от новото време. Ако трябва да се държи неговия стил на писане, то тогава бихме го нарекли „Големия българин, осмиващ Големите абсурди в нашето общество“. Свикнали с начина му на изказ, архетипен или стереотипен, и аналитичен, ние му се възхищаваме, когато четем, гледаме или слушаме неговите добронамерени изблици към българската парадоксална действителност. Защото той не съди, а се смее и то на висок глас на българската народопсихология, от същата, от която е и той, от която сме и ние…, и от която са и всички негови герои. Саркастичен анализ и изящно чувство за хумор, това e Станислав Стратиев.

„Ако сме дали нещо на света – това е българският 
модел.

Той е – както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула – нашият принос в съкровищницата на човечеството.

Казано сложно – това е състояние на духа. Определен начин на мислене. Тип душевност.

Казано просто – обратното на всичко.

Колумб тръгва за Индия и открива Америка.

Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.

Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.

Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.

У нас се получи обратното – кралят е облечен, а народът е гол. И гладен. И безработен.

Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора.

У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.

Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.

У нас те са на ръководни места.

Там, когато стреляш по някого, той умира.

Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.

Там са велики народите.

Тук – Народното събрание.

Там от великото до смешното има само една крачка.

Тук няма никаква разлика.

При тях са свободни хората, а при нас – цените.

Това е българският модел.

 

Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.

В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.

И знаеш, че ги няма.

При българския модел ги има, но не са те.

И не знаеш какво е.

Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.

Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.

Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже – най-мъжествените.

Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес, отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.

И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.

При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.

Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.

И когато заводите произвеждат художествена самодейност.

Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.

При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.

Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.

Българският модел е неунищожим.

С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.

Както ще бъде свършено и със самата Канада.“

Из книгата „Българският модел“ – Станислав Стратиев

Саркастичен анализ и изящно чувство за хумор – това e Станислав Стратиев. Но да говорим за театър…

Първите си пробиви в театралното изкуство, той прави с творбата си „Римска баня“ – 1974 г., която е представена от Нейчо Попов и става абсолютен хит по българските театрални сцени.

Следват: „Сако от велур“ – 1976 г., „Рейс“ – 1980 г., „Рагаца“ – 1982 г., „Не падай духом“ – 1982 г., „Максималистът“ – 1984 г., „Животът, макар и кратък“ – 1986 г., „Подробности от пейзажа“ и „Балкански синдром“ през 1987 г., „Мамут“ – 1990 г., „От другата страна“ – 1993 г., „Зимните навици на зайците“ – 1996 г., „Празни стаи“ – 1999 г., „Мотиви за кларинет“ – 2003 г. Всички тези пиеси са белязани с неизчерпаемия талант на писателя – хем леко смешен, хем леко тъжен. Станислав Стратиев е емблема на Държавния Сатиричен театър – драматург и главен художествен ръководител.

„Бил съм щастлив в този театър. Най-напред, като зрител, като един от щастливците, намерил билетче и вече омагьосан от тази ярка, безпощадна и весела магия, наречена Сатиричен театър. А после и като един от тези, които участват в магията, в нейното създаване или разваляне. Това други ще кажат. Но съм бил щастлив. Този театър за мен е като дом. В него се чувствам спокоен, в него са близките ми хора, в него проходих и пораснах. Струва ми се, че никога не мога да му дам толкова, колкото той ми даде. Но не е и нужно, както човек не прави такива сметки за родния дом, той просто го обича и живее в него и това е достатъчно… Човек не може без дом.“

Станислав Стратиев

stanislavstratiev.org

Колко силни са словата на Станислав Стратиев­? Защо театърът е бил отдушника на неговото прозаично и драматургично майсторство? Къде другаде той би изразил не усмирителния си талант към българската комедия? Как, когато стане дума за Стратиев, всички театрални критици се обединяват заедно и го признават за най-ярката личност в българския театър през втората половина на 20-ти век? Отговорите са там – в неговите творби, представени в сборници, книги, на сцената и пред камера. Там, в образите на Марта, Цекови, Иван Антонов от „Римска Баня“, Рагаца и Атанас от „Рагаца“, Ваня и Славчо от „Максималистът“, Сашко, Бай Ламбо, Антон и Ванката от „Подробности от пейзажа“, а по-късно, филмът „Кратко слънце“.

„Срещите ни бяха весели и се смеехме много. Безкрайни разговори, всеки ден. И досега помня смеха му. Коментарите му винаги бяха и гротескни, и с любов. Той беше голям психолог, умееше да вижда и имаше търпение да слуша другите. Обичаше да слуша. Никога не е казвал, че му доскучава. Може разговорът да се върти в много различни посоки, може да е скучен, обаче той не казваше такова нещо. За него всичко наоколо беше като сцена, пълна с образи. Понякога ми е разказвал, че той вече ги е описал и след това открива, че наистина съществуват. Линията, в която работеше е с български елементи, но същевременно е много европейска. Мисля, че никой от българските автори не е изразил така добре психологията на днешния българин.“

Стоимен Стоилов

за в-к „Стандарт“ бр. 4904, 1-ви септември 2006 г.

Пътят към творчеството на Стратиев е на един билет разстояние – за самолет или вход.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Еко селище „Омая“

следващи

Иновативен дизайн – „HalfBike“