„Четенeто – това е едно безкрайно удивление!“ – интервю с Любослава Русева

Любослава Русева е журналист и публицист. Родена е в София и завършва славянска филология в Софийския университет. Работила е в някои от най-реномирани тиражни издания у нас.
Има 2 награди за публицистика – „Паница“ (2002 г.) и „Димитър Пешев“ (2009 г.). Получава номинация и в класацията „Човек на годината“ за 2011 г.
  • Споделял съм за големите си симпатии към Вас. Вие сте сред най-добрите днешни публицисти, а лично на мен сте ми любимата. Каква е тайната Ви да пишете така красиво и обаятелно?

Благодаря за хубавите думи! Честно казано, не знам каква точно е „тайната“, но все пак си мисля, че за да се пише интересно, първо трябва много да се чете. Това помага да се правят исторически аналогии, препратки към литературни текстове, да се вмъкват подходящи цитати, които да обогатяват наличния материал. А той най-често се върти все около едно и също, все около едни и същи лица, които, за съжаление, не заслужават да бъдат анализирани. Това е доста уморително, на моменти даже досадно, затова се опитвам някак да го „опаковам“, за да не поднеса нещо предвидимо и банално. Наблюдателността също помага. Тя развива усета към детайла, учи те да забелязваш абсурдното, смешното.

  • Знам, че четете Давила. Аз съм му голям почитател. Той има нелюбезни оценки за журналистите: „Журналистите са народните куртизанки“ или „Журналистиката е в това – да се пише винаги крайно за нещата.“ Не се ли изкушавате и Вие понякога да „възпламените“ тълпата с бунтовни слова: „долу“ това и онова, „смърт“ за този и онзи, „да тикнем в затвора всички тези“?

Наистина се възхищавам на Давила. Ако не се лъжа, той е „откритие“ на друг човек, към когото също изпитвам огромно уважение и възхита – д-р Николай Михайлов. И двамата са мислители в истинския смисъл на думата. Умението да синтезираш, да събереш само в една фраза онова, което другите могат да изразят в 200 изречения, за мен е гениалност. Затова много обичам и афоризмите на Станислав Йежи Лец в неговите „Невчесани мисли“. Краткостта е сестра на таланта, както казва и любимият ми Чехов.

А по въпроса за журналистите… Всъщност има журналисти и „журналисти“, както има лекари и „лекари“, инженери и „инженери“ и т.н. Не всички са „маскари“, имам предвид. Това, да ви кажа, е много трудна професия и лично аз се дразня, когато някой нарича журналистите „журналя“. Писането е изхабяващо, мисълта за графика, за това, че имаш да предадеш текст, който да е добър по собствените ти критерии, е ужасно стресираща. Мога да говоря само като пишещ журналист, разбира се, но съм сигурна, че и в другите медии е така. Говоря за журналистите без кавички… Иначе българският медиен пейзаж от известно време насам е действително печален, защото преобладават зависимостите от силните на деня и страхът да не си навлечеш неприятности. Току-виж си изгубил работата си, тоест мизерната, но сигурна заплата.

Може би и аз съм се изкушавала да бъда крайна, казвали са ми, че съм прекалено субективна в текстовете си. Убедена съм обаче, че един публицист не бива да се страхува от по-категорични оценки, от пристрастията и несъгласията си, от личните си позиции. Е, не бива да се стига чак до присъди „смърт“ за този и онзи, както казвате. По-скоро става дума за свободна проява на честно отношение към безобразията и техните олицетворения.

  • В статиите ви личат намерения за осмисляне на българското. Не разделяте хората на качествени („умни и красиви“) и некачествени („другите“), не настройвате едни срещу други – „богати срещу бедни“, „етнически българи срещу небългари“. От кого сте се учили на този тип писане? Питам, защото днес като че ли не е модерно да се демонстрира искрена загриженост за близките, без патетичност и настървение…

Уча се от четене. Събирам стари текстове, които да разширяват представата ми за т.нар. национална идентичност. Става дума за статии, писани преди век, че и повече, някои вече събрани в чудесния сборник „Защо сме такива?“ със съставители Иван Еленков и Румен Даскалов. Други съм откривала сама, ровейки се из стари вестници, мемоари, дневници и пр., а трети случайно са ме „намирали“ – разбира се, през приятели архивисти, историци, библиотекари.

Съвсем наскоро открих, че в много текстове се използва интересна, позабравена вече дума – „крамола“, която описва най-точно състоянието, в което пребиваваме. Ще рече, че ние не просто се караме, а се захласваме в караници, опияняваме се от ругателства едни срещу други. Разделяме се на лагери и „хвърляме гранати“ по противника без намерение за отстъпление, в какъвто и да е спор. Крамолата не е просто скарване, раздор – тя е свада, кавга, врява, викане. Старобългарска дума, която произлиза от „предизвиквам“ и „двор“, защото в стари времена хората се „дърлели“ на открито. Когато двама съседи имали спор, той се решавал, като и двамата излизали в дворовете си и провеждали диспут на висок глас. Или по-скоро крещели, замервайки се с обвинения, докато публика слушала, за да вземе страна и да отсъди в полза на… по-силно викащия.

Щом отворите Фейсбук например, веднага ще се натъкнете на крамола. Тя е като „Верблюд“-а на Радичков. Абсурдното е, че най-често викаме за неща, които нямат пряко отношение към живота ни. „Възпаляваме“ се от миналото, „глозгаме кости“ и стръвно се нахвърляме на статуи и паметници, като че настоящето въобще не ни засяга, а бъдещето ни е безразлично. Караме се до последна капка „виртуална кръв“, пищим и врещим из социалните мрежи. Даже и не викаме – ние „овикваме“.

Боли ме от това, казвам го без преструвка! И ако понякога към прекалено критична, то е защото наистина прекалено много ме боли и ми е мъчно, че пропиляваме дни, „обединени“ от непоносимост едни срещу други, вместо да се потрудим около текущите си проблеми.

  • Станах неумишлен свидетел (във Фейсбук) на вашето разочарование от българския политически живот и от това, което е прието да се нарича „българска интелигенция“. Има ли надежда след всичкото това разочарование?

Не съм сигурна, че разочарование е точната дума – разочарование се изпитва, когато си вярвал и си се надявал. Какво разочарование да изпита човек от Цветан Цветанов например? Щом сме способни да излъчваме това, по-точно само това, значи си го заслужаваме. „Това“ сме самите ние – или не можем, или не искаме друго. По-лошото е, че май не искаме, защото ако искахме, щяхме да се научим да можем.

Погледнете плочките по тротоарите, фасадите на блоковете… Като че имаме удивителен талант да създаваме и поддържаме грозота. Когато беше малък, синът ми се захласваше да гледа старите панелки и странните нови кооперации. Гледаше с часове как са застанали под произволни ъгли, оси и пространствени перспективи една спрямо друга, колко безразборно стърчат по вертикала, смайвайки погледа с причудливи скосявания и ъгли, готически покриви, шестоъгълни кули и „мезонетни израстъци“. Питаше ме: „Защо е толкова грозно?“, но отдавна вече престана да ми задава този въпрос. С порастването си, изглежда, прие абсурдната гледка, докато в чистата детска душа все още е имало инстинктивна тревога и съпротива. А щом едно дете свиква с грозотата, тя престава да му прави впечатление. Как тогава да отговоря дали има надежда?

  • Попитах ви и за българската интелигенция…

Любослава Русева за списание "Българка"Тук е мястото да цитирам една чудесна мисъл на Давила: „Една от най-лошите интелектуални катастрофи откриваме в присвояването на научни понятия и речник от страна на посредствената интелигенция.“ Най-неприятни са тъкмо посредствените интелигенти (или полуинтелигенти), въоръжени с претенцията, че са интелектуалци. Такива с охота участват във „вакханалията“ на българската публичност и често изпълняват ролята на интелектуални „шпицкоманди“ съобразно политическата конюнктура. Давят гласовете си в колективни декларации или ги обезценяват с постоянно плямпане из телевизионните студия.

  • Казвали сте, че не сте интелектуалка, но какво според Вас е интелектуалецът?

Да, не се имам! Това би било смешно. Впрочем въпросът Ви ме подсеща какво отговорил Мишел Фуко, когато го помолили да даде определение за фигурата на интелектуалеца: „Думата интелектуалец ми се струва странна. Лично аз никога никакви интелектуалци не съм срещал. Срещал съм хора, които пишат романи, други, които лекуват болни… Срещал съм хора, които преподават или рисуват, и хора, за които така и не успях да разбера какво всъщност правят. Но интелектуалци никога.“ А през 2007 г. Фуко беше посочен за най-цитирания интелектуалец в хуманитарните науки от Наръчника за висше образование на вестник „Таймс“! Иронията е забележителна, защото до смъртта си през 1984 г. самият той не желае да го „класифицират“ като интелектуалец.

Но има и друга гледна точка, не толкова иронична. „Дългът на интелектуалеца е да не бъде неутрален“, казва например Ноам Чомски, добавяйки, че „лишен от неспокойна съвест, той ще е един обикновен занаятчия“. Това ще рече, че за да имаш претенцията да се назовеш интелектуалец, се налага да запълваш дефицита на смисъл. Не е достатъчно просто да го констатираш, защото именно от теб се очаква да предложиш смисъл, да чертаеш перспективи. Това различава просто „будната гражданска съвест“ от същинското интелектуално озарение.

  • Аз не вярвам, че един лош човек може да пише красиво. Мислили ли сте по този въпрос?

Интересен въпрос… Познавам хора с изключително неприятен характер, които в същото време пишат красиво. Между талант и характер има разлика, често пъти тя е направо изумителна. Преди време присъствах на една премиера, авторът се държеше много високомерно, на моменти чак невъзпитано, но не знам дали това го прави непременно „лош“ човек. Понякога високомерието е израз на стеснителност… И все пак, ако си истински гадняр, това няма как да не си проличи. Фалшът, суетата, лицемерието все някога избиват на повърхността и виждаш какъв е човекът зад автора.

  • Писането призвание ли е? Мислили ли сте някога да се откажете?

Поне за себе си знам, че друго не бих могла да правя – нито да рисувам, нито да композирам или да играя балет. Но отвъд самоиронията ще кажа, че най-лошото за един пишещ човек е да го прави по задължение, тогава писането се превръща в тегоба. И няма да скрия, че на моменти ми е идвало да го зарежа. В началото Ви споделих, че да се пише за едни и същи неща, е уморително, така че и аз понякога се чувствам уморена. Научила съм се на дисциплина обаче и се опитвам да се взема в ръце. Струва ми се, че най-сигурният начин да се избегне изхабяването, е да продължаваш да си бъдеш интересен. Да се ровиш, да се изненадваш накъде ще те повлече текстът, искрено да се радваш на щастливите обрати в процеса на писане. Защото често пъти си мислел да напишеш едно, а ти е хрумвало друго, което изведнъж е открило пред теб някаква съвсем различна перспектива.

  • Ценя вкуса Ви към книгите. Бихте ли препоръчали някои, които човек задължително трябва да прочете през живота си?

Напоследък чета повече документалистика, тя е много важна за моята работа. Иначе книгата, която никога няма да спра да препрочитам, е „Приключенията на добрия войник Швейк през Първата световна война“. Изобщо смятам хумора, не само на Ярослав Хашек, разбира се, за най-великото постижение на човека, за венец на човешкия интелект. Да пишеш смешно – това е върховно умение, дар от Бога, макар все още да се срещат хора, които го смятат за нещо несериозно, повърхностно, едва ли не лесно.

Не ми се ще да правя списък, защото не бих искал да натрапвам вкуса си, той не е меродавен. А има и книги, които са били важни в определени моменти от живота ми, после са се появявали други. За мен четенето е едно безкрайно удивление и често съм се питала, изпълнена с огромни съмнения: „А ти къде се буташ, малката?“

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Чудният свят на Чудомир Драгнев

следващи

„Забравената история на България“, кинолектория – Чикаго