Христо Смирненски – българският Гаврош

В „Поетичното изкуство“ Никола Боало пише, че римата е робиня. А дълг на всеки истински поет е да я подчинява на желанията си. Ако се запитаме, кой е българският поет, на когото римата е най-вярната робиня – това е Христо Смирненски. За него Светослав Минков, един твърде пестелив на похвали творец, ще сподели: „Смирненски беше роден поет и ненадминат импровизатор. Във всеки миг можеше да напише стихотворение на каквато и да е тема. Творческата мъка беше непозната за него. Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими.“ Ето един показателен пример:
Веднъж на гарата младият Христо (и той като Ботев и Гео Милев остана вечно млад) зърнал чудно хубава руса девойка. Скоро се оказало, че с нея живеят в един и същи квартал в София. Смирненски признал пред сестра си, че се влюбил от пръв поглед, а девойката шеговито нарекъл с екзотичното име Лорелай. Когато се случилото така, че поетът легнал болен, а в стаята била сестра му, отвън случайно минала Лорелай. Сестрата засмяна му съобщила това, а Христо, престорено сърдит, я изпратил да му свари един чай и грабнал молива и белия лист. Когато сестрата се върнала с чая, той й подал листа с написаното междувременно стихотворение. Известната му творба, която навремето младите софийски франтове декламирали по локалите и пред любимите си.

„Сякаш хиляди огнени преси
ме обгарят, притискат, гнетят:
на челото ми хладни компреси,
от хинина ушите пищят.

А случайна, капризна, засмяна,
под прозореца спря Лорелай —
като мъдра рецепта желана,
златокъдра кат капчица чай.

И възкръсна пак приказка свята
с аромата на пролетна нощ,
приютила мечта непозната
под крилата на звезден разкош.

И през тънките бели завеси
в миг разле се усмивка-корал,
сякаш слънчево минало спре се
и отнесе и гнет, и печал.

Тя бе миг и шега мимолетна,
седмоцветна небесна дъга,
но умря кат мечта безответна
в непросветна и тиха тъга.

И за сбогом през тънки завеси
пак нашепна ми погледа син:
„На сърцето студени компреси,
а в устата таблетка хинин!“ („Лорелай“)

Освен талантлив поет, властелин на римите, Смирненски е надарен с изключително чувство за хумор. Той е млад, весел и жизнерадостен. Антон Страшимиров го нарича „Слънчевото дете“ на българската поезия. В неговите закачливи, уж невинни стихове, личи овладян могъщ талант.

Христо Измирлиев (Смирненски) е роден в гр. Кукуш на 29-ти септември 1898 г. След опожаряване на родния му град по време на Междусъюзническата война (1913 г.) семейството му се премества да живее в София. От 15-годишен Христо помага в сладкарницата на баща си и ходи да продава вестници. На 18 г. почва да сътрудничи на хумористичните списания „Българан“, „Барабан“, а по-късно в „Смях и сълзи“. На 19 г. за първи път се подписва като „Смирненски“, а на 20 г. издава първата си книга – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“, под псевдонима Ведбал. След края на Първата световна война (1918 г.) развива активна гражданска позиция и се отзовава на кипящите политически страсти в страната.

Смирненски, един младеж на възраст колкото днешните студенти, принуден от живота да се бъхти от ранни зори до късно вечер – той дръзва в свободното си от работа време да се шегува с поетическите величия на България. Да насочим поглед към негови пародии. Ето известната му „Епопея на незабравимите“ (по Иван Вазов):

„Селото ми тясно за мойта душа е!
Човек тук не може живот да познае!
В тоз кът отдалечен от шумния свят
говеда и псета сал виждам навред.“

Това, разбира се, пародира Вазовата „Епопея на забравените“.
„Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.“

Вазовият драматизъм и патетиката в описанията са „приземени“ в образа на Гунчо от „Епопея на незабравимите“, роден преди 22 год., сега 17-годишен младеж – „героят“ на Смирненски. Този Гунчо, който, „десет години учи се в школото, скита кат копой/за модни обуща, различни костюми, прахоса големи на татко си суми.“

А „самотникът в нощта“ на Дебелянов: „на нощта неверна верен син/бродя аз бездомен и самин“,                                                                              у Смирненски изглежда така: „Когато след пир полунощен/на зигзаг се връщам у дома…“

Аз мисля, че „Слънчевото дете“ Смирненски играе любимата си игра и се забавлява от сърце с всички, който се взимат насериозно. Най-много го разсмива сериозността на символизма. Символистичната поетика у Смирненски е това, което е поетиката на рицарския роман у Сервантес – изразните средства, които вдъхват живот. „Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – / като теменужен остров в лунносребърни води, / и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна, – се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.“ („Цветарка“) Смирненски има нужда от тези пищни, сложносъставни епитети (в случая „лунносребърни“ – на други места „огнеструйни“, „златозвездна“ и пр.), от типичната за символизма музикалност на стиха. Така, както рицарят дон Кихот има нужда от оръженосеца Санчо Панса и от дамата на сърцето Дулсинея. Средствата на „стария език“ постигат ярък контраст с новото, чийто носител е Смирненски. Защото, както посочва Никола Георгиев, Христо Смирненски – това е „Великият преобразувател в новата българска поезия“, един от малцината, които са истински новатори. Новото у Смирненски обаче е в органическа връзка със старото, което той преобразува по един оригинален и художествен начин.
В хумористичните произведения на Смирненски смехът е логично следствие от снемане на някаква претенция. Увяхване на горделива претенциозност. За да се смееш над нещо, трябва под някаква форма да си го съпреживял и да съзнаваш, че за други някои хора това същото нещо е от огромна важност. На политически вицове се смеят хора с вкус към политиката, на спортни или еротични също съответства публика с интерес в тези сфери.
Значи Смирненски не е безстрастен, а напротив, бил е съпричастен, както към патетичните слова и мисли (тип Вазов), така и към символизма. Затова решава да се шегува с тях. Но се шегува, защото ги е преодолял. Разбрал е тяхната непригодност за себе си и предлага разбраното в шеговит вид на читателите си. А защо ги е преодолял – защото му се струват остарели и изчерпани откъм идейност. Показателно е как на тази крехка възраст Смирненски е „преболедувал“ тип поетики, ангажирали в себе си огромен интелектуален потенциал. Той използва, както е редно, изразните им средства, за да ги пародира. Смирненски е силно интуитивна личност, с подчертан нюх за модното в литературата и изкуството.

България може горко да тъжи по загубата на такъв творец и на такава крехка възраст – 25 години. Колкото до идеологизираните му прочити, мисля, че този млад е човек е бил все още в търсене на себе си. Подобно на Ботев – интернационалист и патриот. Затова няма пречка пред разнопосочните прочити и на Смирненски. При всички положения, както казва Давила, който е способен да се усмихва, значи е неспособен на върховно богохулство. На върховното богохулство са способни творци като Гео, които се взимат много насериозно, затова винаги изглеждат толкова по-стари, отколкото са в действителност. Присмехулниците като Смирненски са с младежки вид и с млади, вечно търсещи души. На такива чисти души, догматичността, мисля си, им е чужда. „Както има млечни зъби, така има и млечни идеи. На каква възраст падат млечните идеи?“ (Давила)

В края на своя млад живот Смирненски вече е на път да се освободи от следващото свое увлечение, обръщайки се към темата за морала в „Приказка за стълбата“. Става му ясно, че без морал „князуването“ (политическото съществуване) е безсмислено, пошло и зловредно. Затова поставянето на Смирненски твърдо в някакви политически лагери и промислянето му като „верен до гроб“ на някоя кауза, считам за неправилно. Защото Смирненски е един от най-малко догматичните поети. Дори до 60 г. да беше живял, едва ли щеше да седне някога да пише манифести и програми. Само щеше да чете чуждите и да им се смее на претенциозността.
Нещо особено характерно, което не бива да пропуска анализът на явлението „Смирненски“ – Христо Смирненски, както забелязва С. Игов, е първият Поет на града – той пръв внася урбанистичната тематика в толкова ярко изразен вид. „Той е дете на града, бихме могли да го наречем дори уличник, български Гаврош.“ (С. Игов). И също като гаменът на Виктор Юго, уличният хулиган Гаврош – Христо Смирненски мечтае за „вечна обич, вечна правда над света.“

„Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда/на световната неправда, на сподавения стон/и човекът да намери зад открехнатите двери/мъртви старите химери на бездушния закон.“.

А тази мечта е вечна!

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Национална залесителна кампания – „Пролет 2017“ засажда над 50 000 дръвчета

следващи

Представи за отвъдното у старите българи. Култ към „стопана на къщата“