„Хемингуей от село Миндя“ – писателят, който ще живее хиляда живота

Писателят Васил Попов (1930 – 1980 г.) е роден в село Миндя, Великотърновско. Завършва гимназия в София, следва няколко семестъра право задочно, но остава без диплома за висше образование. Според много от представителите на литературната критика у нас, този голям творец не е получил дължимото внимание приживе. Наш дълг е да го (пре)открием и прочетем тъкмо днес. Защото един ден той ще се изучава в училище като един от класиците на българската литература. Редом до Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров…

За Васил Попов трябва да знаем, че е самороден талант. Не са го готвили и сам не се е готвил точно с писане на книги да се занимава. Той разказва: „Двадесет и пет години ходих по строежи, мини, срещах се, другарувах със сондьори, монтажници, зидари, минни работници, закупчици, шлосери, помпиери и какви ли не хора. Имам и няколко познати коминджии и приятели арматуристи, и знаех много за тяхната съдба, живот, работа. Спях в техните бараки, влизах при техните работни места, известно време поработвах и в една мина. Живял съм по строежи – Панагюрски мини, Горубсо, Баташки водносилов път, Девня, по различно време.“ И тъй като нещата при него се случват малко-много случайно, той затова е склонен да залита в крайности. Или-или. Или писател, или миньор. Или другар с писатели и художници, или другар със зидари и арматуристи.

Васил Попов скандализира с поведението си, както в личния живот, така и в творчеството. Жени се няколко пъти. Обича да обикаля кръчмите до късно, а да пише – когато се прибере. Марин Георгиев си спомня: „Нещо настръхнало и опасно се излъчваше от Васил. Гласът му надвишаваше другите гласове и сякаш винаги беше до теб. Все ми изглеждаше мрачно-заплашителен – по това време само жадно гледах и слушах. За Васил се носеха легенди. За силата му, стигаща до грубост (с един удар счупил мраморна маса); за безцеремонността му с жените (вечните наши спътнички – повод за кавги и сърдечни драми), а тъкмо от тях все имаше по няколко на масата му. Ту ги пъдеше, гневен и сърдит, ту напрегнато-поверително им говореше нещо, прегърнал ги с тежка космата лапа, прилепил глава, уста в ухо или очи в очи. Тогава пиенето за него все още беше отмора, празничен завършек на тежкия му трудов ден, който обикновено приключваше в бара.“ Васил Попов е истински бохем. Обича да прекарва свободното си време на чашка сред шумна компания. Той е един от най-известните и най-големи покорители на женски сърца сред социалистическия хайлайф на България.

Васил Попов особено държи на принадлежността си към съвремието, на всяка цена се стреми да е модерен, да е в „крак с модата“. Това е ключ към прочита на белетристиката му. Тя е модерна, целенасочено модерна и родееща се с това, което се пише и на запад, и на изток. В едно свое интервю споделя:

„За мен съвременност е болка по съвременния човек, изстрадването и пречистването на душевните му възходи и падения чрез изкуството. А дали ще заменяме „история“ със „съвременност“? Мисля, трябва да заменяме безразличието с участието, принадлежността.“

Ще спомена малко повече за описанието му на съвременността в романа „Времето на героя“ (1968 г.). Описваният съвременник обаче, държа да отбележа, е космополит. Обезкоренен. Жител на големия град (все едно кой). И с буржоазно мислене. Това е много важно да се осъзнае! Според дефиницията на Николас Гомес-Давила: „Буржоа – това е всеки, недоволен от това, което има, и доволен от това, което е“. Тъкмо такива са героите от „Времето на героя.“ Модерните жители на модерния град. Този град може да е София от 60-те, но може и да е Париж или Лондон – защо не!
В. Попов пише за това свое произведение: „Романът търси отраженията на големите обществени преобразувания в душевността на съвременния човек. (…) Романът е хроника на духовни конфликти, преоценка на понятия за любов, чест, достойнство, приятелство. Героите искат да се видят истински, истински да се разберат и познаят – и себе си, и своето време, времето на промените.“ Васил Попов се справя блестящо с поставените си цели.

Големите обществени преобразувания след края на Втората световна война навсякъде из Европа предизвикват урбанизация. Масово се напускат селата, а градовете стават все повече и по-големи. Създава се градска култура, която е носител на специфични белези. За тази градска култура и нейните представители по изключителен за България начин пише В. Попов във „Времето на героя.“ Душевността на съвременника е оголена пред читателя.
Вярно, на много хора подобни внушения не биха се харесали. Точно такива нападат В. Попов и имат силата да го цензурират. За около десетилетие романът му е обречен на забрава. Официалното мнение на критиката у нас е, че книгата е очевидно „заимстване на чужди рецептури, пренасянето на чужди проблеми, образи и изобразителни похвати в нашата действителност. И това „присаждане“ е толкова зле направено, толкова очебийно скалъпено, че не вярвам да остане скрито и за най-повърхностния читател. (…) „Интелектуалната“ форма и този път изиграва лоша шега на своя автор, звучи като пародия или лош превод, и в същото време разкрива удивителна интелектуална оскъдица.“

Ясно е, че критиката от онова време няма да одобри подобен род внушения относно „социалистическия“ човек. Защото в романа „нравственост изобщо няма“, а тримата главни герои са „трима съвременни еснафи, обикновени потребители в най-примитивния смисъл на думата.“ Не е прозряно обаче, че Васил Попов всъщност описва самото буржоазно мислене на индивида, за което са характерни именно тези недостатъци. А то, това мислене, може да „вирее“ навсякъде. Критикът като че ли се досеща все пак за това, пишейки: „Ще кажете: нима не съществуват подобни хора? Не споря: съществуват.“

Затова горещо препоръчвам „Времето на героя“ за четене! С помощта на този роман ще се прозре, че България през 60-те в интелектуално отношение не е живяла „сама за себе си“ (вътре в социалистическия блок) и сама на света, изолирана от световните модни тенденции. Напротив!
Ето и някои цитати от романа, които го потвърждават. Вътре се третират проблеми и на изкуството, и на отчуждението. Отчуждението – един философски проблем, станал особено популярен в културните среди след Втората световна война. Това отчуждение, довело модерния човек до всички възможни и известни душевни терзания.

„Първо, исторически ние имаме нужда от ясно и илюстровано, популярно – той подчерта тази дума – изкуство, естетически ние сме в период на ранна консумация на естетическите блага и те трябва да бъдат като задачите, като бита ни – предметно ясни, прости и способни за консумация от масите. Трябва да възпитаваме в такова изкуство огромни маси от хора. И, трето, политически, на нас не ни трябва авторско изкуство, защото авторството винаги подлага на съмнения обективната реалност, а ние сега сме се изправили срещу един много стар и стабилен, все още много силен свят, за да си позволим лукса на съмнението. Доволна ли си?
– Ти си роден за политик – каза Мария.“
„Живеят ли за някого тези три жени, или това е днешната епоха, всеки да живее за себе си.“
„Калуд стоеше прав на брега (…) и си мислеше (…) в такова време не могат да се творят ценности.“
„По рано ужасът се е търсел извън личността, сега човекът се обръща към себе си, към своя ужас.
(…) това си е моят ужас, защото модерното изкуство не ще вече да разказва, то иска да хване това, което е сега. Сега, разбираш ли? То хваща мига, насища го с всичко, което е било или би могло да бъде за в бъдеще, без поука, без сюжет, без разказ. Това може да направи само отделната личност в своята самота, в своята изолация или ако искаш – в своето отчуждение.“

Много проникновени думи за Васил Попов намира С. Игов (още през 80-те): „Васил Попов се опитваше да преодолее описателността, наивния оптимизъм и тематичните схеми на тогавашната литература, да внесе в прозата философски подтекст, да изследва битието в гранични ситуации, да разкрие по-дълбоки и трагични пластове на човешката душевност. Някои от повествувателните му експерименти шокираха тогавашното традиционно мислене и не случайно творбите му ставаха поводи за оживени дискусии и яростни нападки.“ И най-важното наблюдение, Васил Попов „бе встъпил в литературата ни с жажда за модернизирането й“.

Много похвално, но и амбициозно дело, което със сигурност буди насмешка у по-консервативните духове. Този „Хемингуей от село Миндя“ (както го нарича не без ирония Емилиян Станев) обаче успява. Излиза от мината, захвърля кирката и се заема с културата. Докато модернизира сам себе си (учейки упорито испански и английски), докато скандализира – твори. Спорът и скандалът са част от същността на Васил Попов. Една от любимите му мисли принадлежи на Илия Бешков (много уважаван от него творец): „Изкуството не отрича и не утвърждава, то отрича и утвърждава едновременно.“ Към такова изкуство се стреми и той – което търси конфликта, за да се покаже пред света.

Васил Попов (в свое интервю): „Наскоро се опитах да обясня на един близък човек, че писателят живее хиляда живота, не за да мистифицирам нашата професия, а защото наистина е така: прототипове и герои, образи на живи и мъртви хора непрекъснато се разминават през кръстопътя на писателското сърце. А какво ще остане в нашето слово, това ще отсъдят нашите читатели и… времето.“ С творчеството си наистина успя да си подсигури поне хиляда живота.
Мъдра негова мисъл, която го прави едно от любимите деца на времето му (осъзнаваме го със закъснение), на „Поколението 68“. За мен е знамение, че книгата „Времето на героя“ се появява тъкмо 1968 г.

„Онзи, който няма историческо съзнание, той няма и политическо съзнание.“

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Jamiroquai обявиха издаването на новият си албум за март, 2017 г.

следващи

Карнавалът във Венеция – феерия на въображението и изкуството