Хайдут Велко – юнакът от Белоградчишките скали

Едва ли има българин, който да не е чувал за Белоградчишките скали. Повечето от нас дори са ходили да се насладят на тази изключителна природна забележителност. Малко хора обаче знаят, че само една от фигурите сред скалите носи името на действителна историческа личност – Хайдут Велко. А още по-малко знаят кой е Хайдут Велко. Нека се кажат няколко думи за него сега, той заслужава най-малкото това. Личното ми мнение е, че научният интерес у нас към Хайдут Велко не отговаря на заслугите му и измеренията на личността му в българското народно съзнание.

Има митологизирани исторически личности, които не могат да бъдат поделени между различните народи, а и не бива да се делят. Тяхната историческа мисия е да обединяват, а не да разделят. Пример за такава е Крали Марко: герой в националната митология на българи, сърби и македонци. Чий е Крали Марко? – това е неуместен въпрос. С него не се цели друго, освен противопоставяне. Кому е нужно да се противопоставя един народ на другите? Естествено, че на недоброжелателите му. Цел на всеки разумен човек е да не се поставя в услуга на недоброжелателите си. Други исторически личности пък, без да са митологизирани, пораждат спорове за това, историческите им заслуги към коя от съвременните нации са по-големи. Такъв е, да речем, Константин Костенечки. Има важна роля за сръбския книжовен живот, но в същото време е роден в България, част е от традицията, свързана с Търновската книжовна школа у нас.

При Хайдут Велко мит и история се сливат в едно. Неговата личност и делото му и до днес са обект на опити за „приватизиране“ и поставяне само в една от двете национални митологии – сръбската или българската. Това обаче е безсмислено. Хайдут Велко е и на българи, и на сърби. Да, той е българин! Да, той умира, бранейки сръбската свобода от турците! Затова е наш общ герой!

„Името му стана плашило за турците, а народът го свърза с песни и легенди. Дори сърбите песни пропяха за него:

„Хвала тебе бугарски витеже …
(…)
Хайдут Велко, юнак болье нема,
У бугаре — весела му майка.“ (Георги Попов, Кръстьо Джонов – „Шепот от вековете. Легенди за Видинския край“)

Епохата, в която живее Хайдут Велко, е изключително плодотворна откъм събития, възпети в песни, претворени в родни легенди и митове. Това е кърджалийското време, „Тридесетгодишната война в Румелия“ (края на 18-ти – началото на 19-ти век). Героите, добри или лоши, стават част от колективната родова памет на българите, особено от северозападните краища. Село Замфирово, Ломско и до днес бива наричано от жителите си „Гушанци“. Имам приятел с корени от това село, който не е наясно с произхода на името „Гушанци“, просто знае, че открай време така му казват. А всъщност селото е наречено по името на Гушанче Халил – един от кърджалийските главатари при Осман Пазвантоглу.

Осман Пазвантоглу слага много сериозен отпечатък в историята на Северозападна България. Един от неговите приближени и най-прочути войводи е Хайдут Велко Петров (наричан в Сърбия – Велко Петрович). По името на този храбър мъж, герой на сръбската борба за свобода, е наречена една от фигурите на Белоградчишките скали. Хайдут Велко се прочува много и в родния си край, в Белоградчишко, което го прави неизменна част от нашата история.
Ваня Рачева пише: „През лятото на 2004 г. бях на „теренно проучване“, при свои роднини, в района на Белоградчишко. Събирах информация за популярността на Хайдут Велко сред местните жители. Разговарях с различни хора в Белоградчик, Воднянци и Медовница, а също и във Видин, и всички знаеха кой е народният герой Хайдут Велко.(…) Посетих и споменатото село Костичовци, на пътя край което се издига величественият почти триметров паметник. По упорито свидетелство на местните жители той е посветен на тачения в този край Хайдут Велко. Макар лично да се уверих, че няма никакви следи от настояща или предишна идентификация на каменната скулптура, мнозина твърдяха, че на паметника е имало специална плоча с неговото име.“

Хайдут Велко е бил особено харизматична личност. „Българите, окуражени от смелостта и юначеството на Велко, навсякъде ставаха побратими и ятаци на неговата дружина.
Разшета ли се някой турчин за ядене и пиене, за невести и булки, или за вити баници и пържени кокошки в масло, на пусия му виждаха сметката. Навсякъде укротяваха развилнелите се турци и те отпускаха коляно от изплашената рая и свиваха разпуснатите пояси.(…)
За Хайдут Велко не се говореше като за обикновен войвода. Славата го издигаше в очите на хората като легендарен старопланински хайдутин. И наистина, той не беше обикновен човек, а някакъв символ на героизъм и безстрашие. Да го наречем чудак е пресилено, но когато някои се учудваха на неговото безстрашие, той с насмешка им казваше: — Трудното беше, додето нашият страх отиде в турците — другото е лесно. А страхът вече отиде при тях.“ (Шепот от вековете)

За себе си Велко казва: „От всичко ще се откажа, но не и от името хайдутин. Народът ме е кръстил с него, а аз на народа служа. Ако народът ме наречеше дервиш Велко, и него ще приема.“

За Хайдут Велко в исторически план е писано или от българска, или от сръбска гледна точка – паралелни една на друга. Добре е да се види личността му като проявление на духа за свобода на балканските православни християни въобще.
В една българска народна песен от Прилеп е възпята битката между двама от войводите на Пазвантоглу – Хайдут Велко и Кара Мустафа. Победителят Хайдут Велко взима пушката, сабята, пищовите, коня, че и жената на победения (в един друг вариант на песента):

„Болен ми лежи Кара Мустафа,
дей гиди болен Кара Мустафа!
Болен ми лежи и ке ми умри,
дей гиди болен Кара Мустафа!
– Кой ке ти носи, море, долгата пушка,
дей гиди болен Кара Мустафа?
– Нека я носи той Айдут Велко,
зашчо е болье юнак од мене!
– Кой ке ти носи, море, острата сабя,
дей гиди болен Кара Мустафа?
– Нека я носи, море, той Айдут Велко,
зашчо е болье юнак од мене!
– Кой ке ти носи, море, чифте пишчоли,
дей гиди болен Кара Мустафа?
– Нека ги носи, море, той Айдут Велко,
зашчо е болье юнак од мене!
– Кой ке ти вява, море, вранята коня,
дей гиди болен Кара Мустафа?
– Нека го вява, море, той Айдут Велко,
зашчо е болье юнак од мене!“

Бойната слава на Хайдут Велко в Сърбия е напълно заслужена. Твърди се, че княз Милош Обренович казал в негова защита, когато дошли да го клеветят: „Море кога е мир, Велко да го затвориш в кафез, с какъвто разкарват тигрите и лъвовете по света, той пак би избягал и направил някоя пакост. Но затова пък има ли война, пусни го, па не бери повече грижа за него. Това е Велко. Ха, вървете си сега с добром, па прощавайте на Велко, защото всеки не може да бъде хайдутин и юнак като него.“

Велко е роден през 1780 г. в село Леновац, Зайчарско в сравнително заможно семейство. Баща му притежавал много овце. Имал двама братя – Милко и Милутин. Той обаче рано се отделил от семейството си. Ходил да слугува у един кръчмар в Белоградчик. Избягва от там след скандал с някакъв турчин и така „хванал гората“. Загинал на 18-ти юли 1813 г., при защитата на Неготин по време на Първото сръбско въстание, в неравна битка на 3000 въстаници срещу 15 хиляди турци. Действията на четата му обхващат периметъра и на Белградския пашалък (Сърбия), и на Видинския пашалък (дн. Северозападна България). Акциите му в Сръбско започват от 1803-та година насетне, когато се бие под предводителството на Станой Главаш, влизайки по-нататък в общение с кръвожадните сръбски дахии. За тях ще стане дума подробно по-нататък. След смъртта на Пазвантоглу (1807 г.), Велко и четата му се изместват окончателно в Сърбия.

Защо разбойническите набези на един хайдутин ще се представят като част от народно движение за свобода? – може да попита някой. Трябва да се каже, че в сръбското освободително движение взема участие не само един разбойник, не само един Велко. Но това е друга тема.

В земите на Белградския пашалък, в навечерието на Първото сръбско въстание (1804 г.), назрява голям конфликт между единородци. Еничарите Кючюк Алия Джеврълич, Мехмед ага Фочич, Аганлия и Мула Юсуф, наречени дахии, установяват в Белградския пашалък режим на диктатура. Властта им се крепяла на еничарски своеволщини и зулуми спрямо християнското население на пашалъка. Четиримата еничари си поделили помежду си 12-те нахии (общини) на Белградския пашалък (областта). Ликвидирали местното самоуправление на сърбите – отстранили сръбските кнезове и османските чиновници от властта. В градовете на пашалъка назначили свои наместници – кабадахии (малки дахии), а в селата – свои субашии. Всеки кабадахия имал на разположение между 30 и 50 еничари, а всеки субашия – между 10 и 20. На всички спахии, които се сражавали срещу тях, им била конфискувана земята (тимара), а пък останалите спахии в Белградския пашалък били задължени с нов поземлен данък, плащан на дахиите, в случай, че останат да живеят там. Отношението на дахиите към християнското население в пашалъка, към кръвните им родственици, е жестоко.
Поголовният им данък (джизие) бил увеличен от 15 на 35 гроша, данъка в полза на спахията – от 3 гроша на 6,5 до 9,5 гроша, върнали отменения данък за строеж на църкви и т.н. Властта на дахиите се определя като диктатура. Произволът е повсеместен. Дахиите са олицетворение на целия лош смисъл, който се влага в понятието „еничарин“, т.е. „майкопродавец“. Изпълват със съдържание мисълта, че най-големият предател и склонният към всякакви зверства е тъкмо родоотстъпникът.

Целта на еничарите в социално-икономически план е да извършват „почитлучване“ на земята на християните. Това значи, да заграбят чуждата земя, на която да си направят чифлици (читлуци), в които предишните собственици на земята – християните „да им работят.“ Към нещо подобно се стреми и Пазвантоглу с еничарите си във Видинския пашалък от един момент нататък. Освен това дахиите задължавали единородците си – християни да им продават цялата своя произведена продукция (животни, животински продукти, земеделска продукция) на многократно занижени цени. Като резултат те забогатели изключително много, даже някои от кабадахиите станали милионери.
Върхът на вероломството, от страна на дахиите – еничари, е осъществяването на т.нар. „Сеча кнезова“ (Посичане на князете). По тяхна заповед са избити ръководителите („цветът“) на сръбския народ – повече от 70 души, кнезове, свещеници и търговци. Това обаче имало обратен на очаквания от еничарите ефект. Сърбите се сплотяват и демонстрират чудеса от храброст, като успяват да ликвидират, разгромят и прогонят дахиите и техните наместници по места.

Участник в Първото сръбско въстание до гибелта си става и Хайдут Велко. Сръбският народ му посвещава народна песен, описваща кончината му, която се пее и в български вариант.

„Расло ми е бадем дърво
тенко високо.
Под бадем лежи Хайдут Велко
с лепом девойком .
Дюшек им е детелина
трава зелена.
Юрган им е росна грана
сладки бадема .
Ястък им е десна рука
Хайдут Велкова.“

В заключение се ражда легендата, която дава името на скалата: „Славата на Хайдут Велко още не беше затихнала из Белоградчишкия край. Когато научиха за гибелта на храбрия хайдутин, с мъка си спомняха за неуловимия орел на скалите, който скачаше от скала на скала като дива коза и изумяваше турците. Където и да скочеше той, колкото и турци да скочат по него, все в пропастта падаха…

И сега, горе по скалите, над калето, образът на Хайдут Велко сякаш беше израсъл за една нощ, изсечен от камък пред най-видната и най-висока скала.

— Жив е той! Ето го! Няма да ни остави! — викаше народът обнадежден и песни пееше за него.

Научиха турците, поглеждаха скалите над калето и страхливо свеждаха свирепите си очи:
Наистина, това беше Хайдут Велко! И до ден днешен той стои там горе, като неръкотворен паметник.“

2 Comments

  1. Николинка Желева
    January 25, 2017 at 8:05 am — Reply

    Много ми хареса историята за хайдутин Велко и се радвам, че млади хора разузнават за старата наша история и я разказват. Ще се радвам, ако младите мъже се учат от своите прадеди на самоотверженост.

    • January 26, 2017 at 1:41 am — Reply

      Напълно споделям мнението ви. Славните моменти трябва да се познават и представят на читателите. Това осмисля труда ни, на мен и на другите, пишещи в списание Българка.

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Ти си моя и ще бъдеш моя – на този и на оня свят!“ Срещи с Яворов

следващи

Скулптури от рециклирани вестници – Chie Hitotsuyama, Япония