Устрем към свободата – Белоградчишкото въстание от 1850 г.

В Северозападна България и до днес съществува изразът: „Борован спи и вечно ще спи!“ Твърди се, че е изречен от Христо Ботев. Поводът е, че жителите на това местно село не са подкрепили по никакъв начин Ботев и четата му по време на Априлското въстание през 1876-та година. Войводата е изумен! Как може такава апатия и примиренчество сред населението, заради което той и хората му са тръгнали да се жертват? Неговата почуда се отнася не само към конкретното село, а изобщо по отношение на факта, че делото на общобългарското въстание не е подкрепено в този български революционен окръг.

От къде идва Ботевото неразбиране и каква е причината за неговата тъжна констатация? Толкова ли са доволни хората в Северозападна България от положението си, че не вземат страната на Ботевите четници? Можем да потърсим тези отговори в историята. Отговорите не могат да служат за оправдание на нечие действие или бездействие, а по-скоро обясняват ситуацията такава, каквато е.

По време на османското владичество най-важният град в цяла Северозападна България бил Видин. Видинската крепост изпълнявала ключова роля във фортификационната система на империята. Основното й предназначение било да отбива атаките от страна на „немците“ (Свещена римска империя, Австрия, Австро – Унгария). Мюсюлманите я наричали „Непорочната“ – наподобявали я на девица, защото никога не била попадала във вражески ръце. Така до Руско – Турската освободителна война (1877 – 1878 г.), когато капитулирала пред румънските войски, а един бъдещ външен министър на Румъния, Йон Лаховари, съставил текста на примирието между воюващите страни.

По време на управлението на Осман Пазвантоглу (1773 – 1807 г.) Видин се превърнал в седалище на управлявалия като независим владетел, еничар отцепник. Наложило се твърдината на Пазвантоглу да удържи две обсади от войските на султана. В едната обсада била мобилизирана цялата румелийска армия, всички румелийски паши заедно с хората си, но все пак крепостта устояла. Може да се каже, че от самото начало на 19-и век, та чак до Освобождението районът, към който принадлежали днешните северозападни български земи, се развивал по много специфичен начин. През „кърджалийското време“, наричано още от Вера Мутафчиева „Тридесетгодишната война в Румелия“ (от 80-те години на 18-ти век до първото десетилетие на 19-ти), северозападна България била арена на множество сражения.

По-различното тук е, че с управлението на Пазвантоглу се изменили икономическите порядки – те не били вече като на другите места в империята. От една страна, Пазвантоглу като владетел за известно време бил много привлекателен. Не случайно при него се изселило румънско население, предпочело го за владетел пред собствения си княз. Може би от това население водят произхода си поне част от т.нар. „власи“ в северозападна България. От друга страна, Пазвантоглу и приближените му разбойници изземали в своя полза обработвана от българските селяни земя, т.нар. „бащинии“ на българското население. После заставяли българското население да изпълнява различни феодални повинности – превръщали селяните в кесимджии (наемат земя срещу определена част от добива – кесим) и изполичари (наематели, които делят реколтата с наемодателя). На българите кесимджии от Северозападна България им се давало право да обработват земята си, но ги задължавали с предварително договорено количество от получената продукция, която селяните трябвало да предадат годишно на реалния собственик на земята – турчина феодал. А изполичарите пък получавали само част от изработената със собствен труд продукция, а другата предавали на реалния собственик. Тези феодални порядки се считат за отживелица през 19-ти век в Османската империя, но ги виждаме живи в северозападна България (подобно е положението и в част от югозападните български земи).

В другите краища българското население обикновено било реален собственик на обработваната земя, което му право било узаконено с „тапия“ (документ за собственост) върху земята. Докато Пазвантоглу и приближените му разбойници с хитрост или насилствено придобили множество тапии от българското население, с което засилвали зависимостта и мъките на българите от този край. Целта била, като окрупнят земята на много собственици (български селяни), те да си направят от нея собствен чифлик, а българите „да им работят“ в него. Тази практика се наричала чифлигарство (читлукчийство). След смъртта на Пазвантоглу тази тенденция се запазила. Тук, в този край на империята, положението на българите било много по-тежко отколкото било, да речем, в пред и надбалканските части на България, където са градовете, превърнали се в люлка на Българското Възраждане – Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица, Котел и т.н.

И така, това специфично развитие на северозападните български земи довело до едно съвсем не толкова популярно народно въстание. Става дума за Белоградчишкото от 1850-та година. Въпреки че то отстъпва по мащаб на Априлското, все пак концентрира съпротивителните сили на измъченото население от днешните северозападни български земи. Така това население се надига за един своеобразен величествен подвиг. Но после, 26 години по-късно по време на Априлското въстание, то нямало сила и енергия да го повтори. Киро Панов ще обобщи бедственото положение на Северозападна България до въстанието от 1850-та година:

„Нашият (Видинският) край, в сравнение с другите части на отечеството ни, е най-много страдал, защото често е бил театър на разни войни и междуособици. В 1595 год., когато Стефан Баторий воювал с турците, тук са ставали страшни битки. В 1689 г. този край е бил завзет от австрийските войски. В 1718 г., когато крал Евгений Савойски победил турците и ги принудил да сключат Пожаровачкия мир, тук е бил пътят на турските войски. Също така и по-рано, през 1683 год., когато турците се опитали да превземат Виена. В 1809 год., когато Кутузов с победоносните руски войски пристигнал до Балкана, а генерал Каменски нападнал Видин, този край е бил пак театър на грозна и безпощадна война. В края на XVIII-ти и в началото на XIX век, тук се е подвизавал храбрият бошняк Пазвант Оглу, във времето на когото, в продължение на много години, са ставали люти битки, който са били много мъчителни за българите. Все по същото време се е подвизавал по този край и хайдук Велко, българин от Зайчарско. Въ 1848 год., когато се изпращали войски, за да потушат въстанието в Румъния, пътят им е бил през този край. И всички тежести на войните и междуособиците е трябвало да се пренасят от българите.              Селата, които са били край пътищата, най-много са теглили, защото през тях постоянно са минавали турски войски и метежници: еничари, башибозуци, кърджалии, каба даалии, кърсердари и какви ли не турци с разни облекла, с дълги кауци, обшити с вълчи и лисичи опашки, с чалми от разни бои и величини, с образи черни, грозни, с уста широки, лакоми, зъби редки и дълги, с устни дебели, носове като баби, някои от тях с малки очи, вдлъбнати в челото, а някои с големи, с погледи диви, зверски и с прищевки дваж по-диви.
Всеки от тях е бил въоръжен от главата го петите. Щом стигали в някое село, извиквали старейшината и искали конак от него, като го предупреждавали, че не искат сополиви баби да им шетат, а искат млади булки и моми хубави. Бедният представител на селото не се осмелявал да възрази, нито пък да не изпълни желанието им. На него са съобщавали, че са им нужни за нахранването им известно количество пресни турти, няколко баници, няколко варени в масло кокошки, мед, яйца и той бил длъжен в най-скоро време да изпълни заповедта им, иначе зле си изпащал. Отведат ли се по квартири, там вече се дават други заповеди. Момите и булките да постелят на агите, по тяхно искане, най-хубавите си черги, да изуят цървулите им, а мъжете, които до тогава са развеждали на вън конете им, се натоварвали да развеждат около къщи цървулите им, през което време те вътре в къщи безобразничели до крайна степен. След като им се донесе храна и след като натъпчат гладните си стомаси, те ставали дваж по-страшни, давайки воля на скотските си страсти. След яденето, пиенето и след всички мръсни дела се започвал пазарлък между турците и старците на селото за заплащане зъбен данък (диш хакъ), за дето си хабили зъбите да ядат печените кокошки и баниците. По този начин обирали селото и си заминавали, за да правят място на по-гладни от тях. Подобни беззакония и мръсни дела са се вършили твърде често, но българите са били безсилни да запазят честта на семействата си; те били безсилни да запазят живота и имота си. Плачовете и стенанията на българите са били големи, но никой не е искал да ги чуе.“

Опит да се сложи край на тези несправедливости и унижения бил направен с Белоградчишкото въстание. Всъщност въстанието не обхващало само гр. Белоградчик, а се простирало и в близките Видин и Лом. Координацията на бойните действия се извършила в Раковишкия манастир, на събрание на кметовете (кнезовете). Решено било въстаниците да се разделят и да нападнат едновременно Лом и Видин.
По пътя на въстаниците с ентусиазъм се присъединявали хората от близките села. Като доблестен водач на бунтовниците при Видин изпъква Иван Кулин. Близо 1000 души първо се опитват да превземат Лом. Липсва им огнестрелно оръжие, защото сръбското правителство се отказва да им предостави предварително уговорената помощ. Но храбрите селяни, въоръжени с коси и мотики, се насочват към града. Естествено, че голият ентусиазъм не е достатъчен. Предводителят капитан Кръстьо е убит, а въстаниците са разпръснати от турците.

Към по-нататъшни сражения ги организирал наново Иван Кулин. Те се насочили към Белоградчик. Няколко хиляди души започнали обсадата на града, но отново им липсвало въоръжение. Въпреки това българите не падат духом и не се предават пред модерно въоръжените и професионални турски войски. Както пише Киро Панов, „всеки селянин, способен да носи оръжие, нарамил дългата си два метра тояга“ и се устремявал в боя. В продължение на цели десет дни Белоградчик е подложен на обсада от селяните от околните села. Отделно, опит за обсада от 3 хил. души български въстаници от северозападна България се прави и на Видин, под предводителството на Петко Маринов. Турците разбили храбро сражаващите се видинските въстаници. После отишли в помощ на обсадените в Белоградчик. Въстанието е потушено по особено жесток и кървав начин. К. Панов обяснява, че „турците извършили най-големи зверства над жертвите си.“

В крайна сметка това въстание постига целта си. Българите за първи път през XIX век, векът на българската свобода, показват, че могат да се надигат за бой масово. С една обща цел, Свободата, те влизат в бой изправени, без никакъв страх от смъртта. Това общо надигане предхожда Априлското въстание, но в голяма степен го наподобява. Особено в кървавата саморазправа на озлобените турци. Така че през 1876-та година, при идването на Ботев, Борован и околията „спят“. Но Северозападна България е заплатила своя кръвен данък за свободата още през 1850 г. С това гордо заслужи мястото си в пределите на свободното българско отечество.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Наденички от лимец (вегетариански)

следващи

KiNK – номер едно за втора поредна година в изпълненията на живо – обявиха от Resident Advisor (RA)