Традицията повелява на 1-ви март да се закичим с мартеничка. Но дали традициите са това, което бяха?

На всяка крачка, във всяко магазинче сме „залети“ от червено-бяла пред мартенска феерия. Различни форми и големини, авторски приумици, ексцентрични решения, а често и не съвсем подходящи за случая идеи и цветове.

А откъде всъщност води началото си този български обичай?

Според фолклорния мироглед, Баба Марта е олицетворение на самия месец и на пролетта. Тя имала двама братя, Голям Сечко (месец януари) и Малък Сечко (месец февруари), които всяка година изпивали виното и не оставяли нищичко за нея. Затова била винаги сърдита и кисела, и трябвало да бъде умилостивявана, за да не влияе лошо и на времето. Така се родила традицията с мартеничките. Като ги видела, Баба Марта се развеселявала и веднага пеквало слънчице.

Освен в народното творчество произходът на мартеницата се обяснява и в различни легенди.

Една от тях разказва историята на хан Аспарух и неговата сестра Калина. Тръгнал той от далечните Тибетски планини да търси плодородни земи, където да се заселят българите. След години скитане достигнал до славянските поселения, където бил посрещнат сърцато и с отрупани трапези. Въпреки успеха обаче, ханът тъгувал за дома и близките си. Тогава станало чудо. На рамото му кацнала лястовичка, на която той споделил болката си. Птичката намерила сестра му и разказала на Калина за новите плодородни земи, но и за мъката на брат й по семейството. Зарадвала се девойката на новината и пратила хабер по лястовичката зелени тревички, усукани с вълнено влакно, сплетено на малки възелчета. Когато видял птичето и дарът от близките си, Аспарух бил толкова щастлив, че накичил гърдите си с китката и повелил на народа си всеки на този ден (било 1-ви март) да си върже пресукан бял и червен конец за здраве и небесна благословия.

Друга широко разпространена легенда е тази за хан Кубрат, който на смъртния си одър събрал петимата си синове и им заръчал да са единни и силни, и никога да не се разделят. Скоро прабългарите били нападнати от хазарите, а Хуба, дъщерята на хан Кубрат, била пленена. За да я спаси от гибел, най-големия й брат Баян, признал надмощието им и също останал техен пленник.

Забравили завета на баща си, останалите братя се разделили. Един от тях тръгнал на север, а останалите потеглили на юг. Не след дълго Аспарух, Кубер и Алцек намерили свободна земя за народа си и изпратили на Хуба и Баян гълъб, окичен със златна връвчица. Получили радостната новина, пленниците избягали от тиранина. Така достигнали до Дунав, но само птицата можела да им покаже пътя до отсрещния бряг. Баян взел бял конец и го вързал на крачето на гълъба. В този момент обаче хунски преследвачи ранили беглеца, а кръвта му обагрила част от бялата нишка. За щастие на другия бряг се появили хан Аспарух и войниците му, които прогонили нападателите и помогнали на Хуба и Баян да преминат реката.

С бялата, обагрена на места в кървавочервена нишка, ханът закичил всеки от войската си, като заръчал двуцветния конец никога да не се разкъсва, така завинаги щял да свързва българите.

Мартеницата символи и обичаи

По традиция основни за мартеницата са белият и червеният цвят. Бялото е белег на мъжкото начало и силата, а под въздействието на християнството, на радостта, чистотата и непорочността (това е цветът на Христос). Червеното се свързва с женското начало, здравето, а също със зачеването и раждането. Неслучайно в нашето минало женските сватбени одежди са били червени.

В някои райони при изработването на мартеницата се използват сини и зелени нишки. Синият цвят е свързан с небето и водата, и символизира божествената вечност. Зеленото пък е белег за плодородие, възраждане и празничност.

Мартеницата може да включва и различни елементи: мъниста против уроки, паричка за благополучие, черупки от охлюви за здраве и сила.

Една от най-старите и традиционни мартеници е тази с мъжка и женска фигури, със странните имена Пижо и Пенда, съединени с усукани бял и червен конец.

Според поверията мартениците пазят от уроки и болести. Свалят се едва след като видим щъркел, лястовица или цъфнало дръвче. В някои райони ги закачат на разцъфнало клонче, по други места я хвърлят в реката, за да им върви по вода и всичко лошо да изтече. По мартеницата се и гадае. Слагат я под камък и след 9 дни, ако има „някаква живинка“, то годината ще е здрава и плодородна.

Широко разпространено напоследък е и избирането на ден от месец март, ако е слънчев, то годината ще е успешна, ако вали или времето е лошо, предстоят трудности.

Интересни са и разнообразните наименования на мартеницата в различните части на България. В Благоевградско и Добричко я наричат просто „Марта“, в Централна Северна България,„гадалушка“,а в Северозападна България често я назовават „китица“.

Както и да я наричаме обаче, мартеницата е един от най-характерните и обичани български символи. Оцеляла хилядолетия наред тя остава една от най-самобитните прояви на фолклора и българщината.

Честита Баба Марта!

 

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Да подхраним ходилата си

следващи

SALLY LAPOINTE – ПРОЛЕТ 2015