„Ти си моя и ще бъдеш моя – на този и на оня свят!“ Срещи с Яворов

 „Яворов е едно голямо чувство. Всичко и него е стихийно и първично и неговата жизнена енергия не се изразява като съзнателна, просветлена воля, а като органическо желание, на което той безропотно се подчинява.“ – споделя за него в дневника си, близкият приятел на Пейо Яворов, Боян Пенев.

Яворов е от типа хора, към които никой не остава равнодушен. Покорява не едно женско сърце, печели си близки приятели и заклети врагове. Въпреки това нерядко той се чувства самотен, отхвърлен, неразбран: истинска загадка за запленените от личността и от творчеството му. Неслучайно в есето си, посветено на Яворов, Николай Лилиев ще напише: „Да разберем Яворов е наш дълг. Разберем ли го, ще го обикнем. Той ще ни открие много тайни и през океана на своето страдание ще ни изведе към едно ново небе.“

Яворов непрекъснато се лута в търсене на гениалното. През 1911 г. пред Тодор Н. Караваневски ще изповядва:

„– Слушай, Тодоре, поезията никога не е изпълвала с доволство душата ми. Аз жадувам за нещо голямо – за една борба, в която да се хвърля с цялото си същество и ако е необходимо да изгоря в нея. Знаеш ли, има моменти, когато поезията, която съм дал, ми се струва нищожна, никому ненужна.
– Какво говориш – посякох го аз. – Твоята поезия е гордост за родината ни, бисер в нашата бедна литература, а ти я наричаш нищожна!
Яворов не ми отговори нищо. Дълго мълчахме и двамата. Когато се разделихме, стисна ми ръката и каза:
– И все пак една велика борба ми е на сърцето!“

Предвид Яворовата биография, не е трудно да се досетим коя е тази велика борба, която му е на сърце. В друг разговор с Караваневски споделя:

„Когато се освободи Македония, ще отида там да живея, на нея ще отдам и творчеството си.“

По време на Балканската война Пейо е в Серес. Среща се с Паисий Рилски: „Препасал патрондаш и револвер, кривнал кепе, изпод което се подава кичур черна коса, преметнал през рамо късата си манлихера, със святкащи от радост големи, черни очи, Пейо беше истински войвода! Първите му думи бяха:
– Най-после, отец, свободата дойде! Защо не е жив Гоце, колко щастлив щеше да бъде! Бедният Гоце, как жадуваше да види свободна Македония!“

Яворов в различни периоди от живота си е поддържал близки контакти с всички видни борци за свободата на Македония – Гоце Делчев, Яне Сандански, Тодор Александров. Неговата страстна натура търси поезията навсякъде около себе си: а каква по-голяма поезия от тази, да се отдадеш от душа на един красив идеал. До 1903 г. неговият идеал носи името Македония.

След което в живота му навлиза Мина.

„Мина Тодорова е детето с „две хубави очи“, „вълшебницата“ с коса „като здрачния воал на късна вечер“, която накара да зазвучат най-нежните струни в душата на Яворов и поетът изпя за нея най-трепетните химни на любовта, чистотата, младостта и невинността.“ (Милка Марковска). Владимир Василев, много близък до поета, ще отбележи: „Пред това „дете“, както го нарича в песните си, душата му се превръща в сребърна струна – копнееща и ридаеща за сливане някъде в „звездни“ висоти… И може би защото бе толкова неземна, тази любов не можа да се осъществи.“

Кръщелното име на Мина Тодорова е Мария, но близките я наричат Минка. Родена е на 4-ти юли 1890 г. в град Елена. Баща ѝ Юрдан Тодоров е градски първенец, участвал и в политическия живот на страната, а брат ѝ е Петко Тодоров – един от четворката в кръга „Мисъл“ (д-р Кр. Кръстев, П. П. Славейков, П. К. Яворов). Двамата с Пейо се запознават в дома на брат ѝ на 25-ти март 1906 г., на Благовещение, когато тя няма още и 16 г. Срещата ще остане паметна за Яворов, по-късно той ще я опише:

„То беше денят Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми, подобна на лилия сред поле през май, покрито с цветя, подобна на лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица…
Тя радваше очите ми и опияняваше душата ми…“

Вдъхновен от срещата с нея, още същия ден Яворов пише стихотворението „Благовещение“:

„Прохладен лъх от ангелско крило,
о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън…“

Двамата започват да поддържат редовна кореспонденция. Запленен от Мина, Яворов трескаво твори. Изпод перото му излизат: „Две хубави очи“, „Вълшебница“, „Сън“, „Ела“… Мина е очарована от „Две Хубави очи“.

Райна Тодорова си спомня: „Вечерта тя ми чете стиховете на Яворов „Две хубави очи“. Тя ги чете с възторг и беше поласкана, че той ѝ оказва такова внимание и че тя го вдъхновява да напише толкова хубави стихове.“

По-късно Яворов ще разкаже в анкета пред Михаил Арнаудов: „Ей на, тези очи са реални за мене. За тях съм се трепал, безпокоил съм се… Знам ли? В даден момент две очи, два въглена се залепят за душата ти и парят или замръзват; или, ако бъдат две звезди, ти правят светло на душата. Това прави едно настроение. Потърсяш думата за своите видения…“

А в поетическия си дневник по-късно, след смъртта на Мина, ще напише: „И ето аз не помня нищо повече освен тия две хубави очи, в чийто поглед тънеше погледа ми, и тия две малки ръце, които се топяха в ръцете ми.
И нищо друго.
Когато я гледах, аз гледах само нейните очи, които ме обливаха с топлината на майското слънце.“

Въпреки писмата и прелестните стихове, семейството на Мина е против отношенията им. Мина ще изкаже колебанията и тревогите си в писмо: „Всички тук са зле настроени против Вас. Не зная… Много неща не мога да си обясня, а само се лутам ту тук, ту там. Не мога да си дам сметка що ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а Вий сте поет“ (писмо на Мина до Пейо 29-ти септември 1906 г.)

Яворов ще се отзове на това със стихотворението си „Пръстен с опал“:

„Мечтата ти е очарована робиня
на моята душа, която те зове;
ще дойдеш ти накрай световната пустиня,
отсам преградни бездни, върхове.

Кристално чиста, като висините сини,
намериха те спяща жаждащи мечти, –
в съня на твоите шестнадесет години
душа те възжела и похити.

На бездни, върхове, неведоми пространства
мечтата ти лети – прелита в бодър сън –
и чуя аз, в нощта на тъмни окаянства,
спасителния предразсветен звън.

Ще дойдеш ти, заря-невинност всепобедна,
в одеждата на своя ароматен свян
и то ще бъде час на изповед-последна,
сияние в един вълшебен блян.

Душата ми над тебе бисер ще поръси,
че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.
И ние ще горим унесени в съня си –
и като дим в небето ще намерим край.“

В писмо от 11-ти октомври ще допълни:

„И ако ти беше пред мене и ми задаваше същия въпрос, аз щях да те притисна до сърцето си и щях да ти повторя хиляди и милиони пъти, че ти си моя и ще бъдеш моя – на този и на оня свят!“

Участта на Мина е трагична. Тя напуска този свят покосена от туберкулоза едва двадесетгодишна. Съдбините на двамата с Пейо поотделно са трагични, каквато и не по-малко трагична е невъзможната им любов. Милка Марковска ще отбележи справедливо за Мина: „Неизживяла своя млад живот, тя и днес продължава да живее своята неувяхваща младост в безсмъртните творби на големия поет, вплела навеки името си с неговото.“

Хубава оценка за Яворов, по-късно след неговата смърт, ще направи братът на Мина, в писмо до д-р Кръстев:

„И сега възкръсват пред очи ми онези хубави дни, които сме прекарвали двама заедно, и виждам го, горкия – със своите нежни чувства, с правдивата си и честна душа как се мъчи да нареди живота си съгласно с тях и как някакъв проклет инстинкт отвътре парализира всичките му пориви и излиза тъкмо обратното на това, което е искал и което му се е щяло.“

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Busoga Boxing Club, повече от място за тренировки, „Gotgloves?“

следващи

Хайдут Велко – юнакът от Белоградчишките скали