Тина Бояджиева – за любовта към Сицилия, талантите и живот, живян в истина

Тина Бояджиева

Вълнуващ момент е за мен представянето на Тина Бояджиева. Тя е един от най-колоритните разказвачи на автентични истории и съдби в списание „Българка“. Приключенията, в които се забърква, са винаги майсторски запечатани с обектива. Тина започва да снима на 6 годишна възраст с малко руско апаратче, което получава като подарък от дядо си. От този момент фотографията заема важна част в сърцето й и пръска живителни искрици, които тя предава чрез творенията си. Но същинските приключения започват за нея малко по-късно…

Тина навършва 18 години и заминава да учи икономика и бизнес в Америка. Живее във Флорида, Калифорния, Северна Каролина, а в Ню Йорк се застоява по-дълго, като работи в сферата на финансите около 10-тина години. Успяваща и живееща „американската мечта“, един ден тя решава, че сърцето й е пълно с изкуство и всъщност фотографията е това, което я прави истински щастлива. Смело решава да изостави комфорта на добре заплатената си професия, в търсене на живителни и спиращи дъха моменти. Така Тина се превръща в един смел търсач на таланти и истории. През лятото на 2015 г. предприема едномесечно пътуване до Сицилия, като се влюбва така силно (в острова!), че през 2016 г. се връща отново.
Сега тя ще ни разкаже за вълнуващите пътувания, ценните приятелства, приключенията и смелостта, в търсене на себе си и истината за живота…
  • Кога и как за първи път усети, че всъщност искаш да се занимаваш с фотография?

Бях на шест години, когато дядо ми ми подари първия фотоапарат. Беше малък, руски модел за деца, който всъщност е бил на майка ми. Дядо ми беше фотограф любител и използваше банята, като тъмна стая. Спомням си, как разглеждах шишетата му с промивни материали и купищата кутии с „Fotohar“. Той беше професор по анатомия и преподаваше на студенти по медицина, но също и на тези по художествено изкуство. Така пораснах заобградена със скиците и рисунките на неговите студенти, които той оценяваше с моя помощ. От тогава винаги съм снимала хора, сватби, пътешествия, макар и да се занимавах с икономика и бизнес. Хората ме канеха и искаха да ми плащат за снимките, но на мен ми беше неудобно да взимам пари. Решението да се отдам изцяло и да се издържам с фотография беше преди година и половина.

  •  Кои бяха първите фотографи, място или обект, които те вдъхновиха?
Първата ми снимка, дни след като получих фотоапарата, беше задника на един кон в Родопите. Малко уплаших дядо ми с моя вкус, но аз виждах нещо много красиво в мускулите на коня и начина, по който му блестеше кожата на слънце. После снимах съседа, който беше много грозен, но пък лицето му имаше уникални черти, докато си поправяше „Москвича“; семейството ми, всички по ред; местните хора на вилата в Троян; шофьорите на междуградските рейсове, които играеха на карти на една пейка под кестена; лодките на морето и пр.
  • Как набра смелост да се откъснеш от сигурността и комфорта, за да се отдадеш на фотографията?

Беше процес на размисъл с години. Предишното ми битие беше перфектно на хартия. Имах шест цифрена заплата, апартамент в Манхатън, можех да си позволя всичко. Престижна позиция в Топ фирми и образование от Топ американски университет. Но на практика бях безкрайно нещастна и неудовлетворена. Семейството ми не разбираше защо съм недоволна, а аз мразех чувството, че живея живота на някой друг. Години наред четях различни книги за смисъла на живота, изкарах седмици по йога лагери в Бали, ходих на акупунктура, психолог, медитация, Рейки и какво ли още не. И тогава осъзнах, че значението на живота е да си щастлив! Да правиш това, което те удовлетворява и изпълва с живот. Това, чрез което можеш да влияеш позитивно на околните. Това, което винаги си носел вътре в себе си, но може би не си чувал. Планирах също така финансово да напусна работа и да изкарам няколко месеца в „размисъл“: Какво да правя с живота си? И най-накрая, когато наистина ми омръзна да чета „вдъхновяващи цитати“ просто напуснах работа и реших: по някакъв начин да създам свой собствен.

  • Какво се случва с теб като застанеш зад обектива?

Забравям къде съм, колко е часа, не усещам глад или умора. Виждам само това, което снимам и това, което искам да създам със снимката. Когато знам, че съм направила една уникална (за мен) снимка, имам чувството, че живея 300% и че дори и утре да ме няма, съм си свършила работата в този живот.

Проект с „Резиденция баба“

Аз съм българКА, ОБИЧАМ

  • В кой момент усети, че проекта, който създаваш е всъщност толкова специален? Разкажи ни за срещите със занаятчиите и как се роди идеята да съхраниш автентичността на таланта им чрез колоритния си стил?

От малка ме привлича изкуството, творците. Можех с часове да гледам как някой рисува, или дялка, или прави грънци. За мен това е „живо“ изкуство. Дори да бях градско дете, винаги бях любопитна да видя 200-годишните къщи на хората в махалата над Троян, животните, хамбарите, бъчвите с вино и сланина, дрехите им, цедилките, забрадките… Осъзнавам, че винаги съм търсила автентичността, корените, традициите. Когато отидох във Флоренция преди 4 години, за да уча „История на изкуството“, през една отпуска, учителката ме заведе да видя един местен занаятчия. Цялата настръхнах и наистина изкарах 2 часа при Gilianno i Gianni, разглеждайки работилницата им. Гледах ръцете им, извайващи какви ли не предмети, и също така говореха за живота им, за историята и културата на работата. Още тогава се роди в мен желанието да снимам не само тях, но и редица други, които са оцелели и останали в квартала. Тогава работех във финансовата сфера и нямах дори професионален апарат. Струваше ми се невъзможно да намеря време за такива снимки. Това лято отидох за 3 месеца и намерих квартира точно над работилницата им и знаех, че момента е дошъл. Това, което видях през обектива, тези 25 чифта ръце създавайки уникални предмети от всякакъв вид и слушайки невероятните истории на поколения майстори, беше за мен уникална привилегия и изживяване, по-скъпо, от която и да е сделка, върху която съм работила през последните 10 години.

Марио, рибар и художник от Стромболи снимка: Тина Бояджиева

Подобно беше изживяването с рибарите в Сицилия. Бях на Еолийските острови с една приятелка миналата година. Бяхме отишли по-скоро да се забавляваме, когато един рибар ми показа снимка на телефона си на Марио, рибар и художник от Стромболи. Качих се на следващия ферибот за там, намерих го на пристана и му казах, че съм дошла, за да го снимам. Така вече се връщам в Стромболи за трети път. Вече се чувствам част от семейството на рибарите – 5 братя, които приличат на Дядо Коледа на почивка. Живях в къщата им, излизах с тях в морето с лодката, ядохме риба, гледах Марио как рисува, снимах кръщенето на правнуците му, празненството на острова по случай San Bartolo и какво ли още не. Отново ме тласкаше това да търся корени, традиция почти по антропологичен, но и артистичен начин.

  • Разкажи ни за изложбите „The ARTisans“ &Cara Sicilia“.
„The ARTisans“ стана спонтанно. Единият от занаятчиите ми предложи неговия магазин, който заема пространство от 14 в. Беше уникална и перфектна комбинация на това, което исках да покажа със снимките си. Неговото пространство, в което висяха мечовете и шлемовете на прадядо му, емблемите на семейството, самата сграда, където 4 поколения от неговия род са работили като тапицери за най-знатните и богати семейства във Флоренция и Италия. Най-големият комплимент беше да видя самите занаятчии, които като видяха за първи път снимките си, ми казаха, че съм представила не само работата им, но и душата им.

„The ARTisans“

„Cara Sicilia“

„Cara Sicilia“ / снимка: Тина Бояджиева

„Cara Sicilia“ беше първата ми сериозна изложба. Стар дворец в Таормина от 16-ти век, който сега е превърнат във фондация поддържаща изкуствата. Запознах се с директора на фондацията и му показах снимките на рибарите от миналата година. Дадоха ми цял етаж, последните седмици на август това лято. Тогава идват най-много туристи, така че се чувствах под напрежение, за да се представя добре. На етажа под мен имаше изложба на един много престижен фотограф и не исках да се изложа. Нямах много средства за изложбата, така че реших да сложа снимките си върху щайги и да ги закача с връв за стената – близо до „рибарската“ тема на снимките. Макар че човек винаги мисли, че може да се представи по-добре, мисля, че се получи отлично. Отразиха ме в двата най-големи вестника в Южна Италия, като български фотограф, както и в много от местните арт блогове и уебсайтове. Много хора ми оставиха съобщения за това, как са успели да видят на пръв поглед банални сцени от Сицилианския живот в съвсем друга светлина и как съм успяла да комбинирам дивото с духовното и красивото.

Invalid slider ID or alias. Публикации в Италия:

  •  Какви са основните ти цели като артист? Какво искаш да покажеш с фотографиите си и как всъщност стигаш до този момент?

Снимките ми от пътуванията по света целят да увековечат културното наследство, традиции, и невероятни персонажи, които може би след 10-20 години няма да съществуват. Портретите ми на клиенти са, за да им покажат вътрешната и външната им красота, така както ги виждам аз. Вярвам, че всеки един от нас е красив по собствен начин и има собствена цел на съществуване. Най-добрите снимки (сцени) на улицата стават, когато следя действието и композицията. Отнема време, но намирам секундата, в която са наредени на правилните места. Лицата и позите им показват нещо индивидуално и различно. Когато снимам портрети или хора, се старая да се докосна до душата им. Говорим, слушам, разказвам им неща от моя живот, правя всичко нужно да ги предразположа, за да излезе отвътре истинската им същност. Половината от един портрет е връзката с фотографа, дори и да не е най-престижния или с най-дълъг опит.

San Bartolo / снимка: Тина Бояджиева
  • От кои съвременни личности се възхищаваш най-много?

Не мога да кажа, че следя хора от съвременността, били те политици, артисти или професионалисти. Възхищавам се на всеки един човек. Дали е богат, беден, образован или не, който живее пълноценно, преследва мечтите си, без значение на бариерите или възрастта. Който е позитивен, отдаден на околните, индивидуален, познава и уважава себе си, приел е непредсказуемостта на живота, не съди, и който вдъхновява останалите със силата на духа и начина, по който избира да живее.

  •  Тина, разкажи ни за детството си в България и първите опити в сферата на фотографията?

Родена съм 1978 година. Бях от първият випуск на 6 годишните в училище. Дори не знаех, че ще тръгна на училище. Бях чавдарче, после пионерче. Първият ми допир с чужденци, различни от руснаци, беше детската асамблея „Знаме на мира“ – невероятно изживяване за моите 8 години. Живеехме в една стая, кухня и баня, с родителите ми под наем, на 7-ми етаж на един панелен блок в Младост 1. Баща ми работеше в CIIT и ми купуваше дъвка с картинки, и използваше дезодорант „Зелена ябълка“. Майка ми също работеше в ЦИИТ и беше много щастлива да ми купи единствените конструктори „Лего“ на пазара. Спомням си, че с нея рисувахме с водни бои. Имаха грамофон, на който с часове слушах „Boney M“ и Тина Търнър, и танцувах върху дивана като на сцена. Сутрин, докато ме стягаха за детската градина, слушах „Радио Хоризонт“ и пеех с цял глас „Детелини“ на Лили Иванова. Дядовците и бабите ми бяха прекрасни хора. Имаха търпение за всичко, което раждаше фантазията ми. Изкарвах с часове да шия рокли с баба ми на шевната машина „Singer“, и които после „гарнирах“ с герданите й от 50-те години. Дядо ми ме водеше в природонаучния музей всеки четвъртък и играехме на „нещотърсач“, според Пипи Дългото Чорапче. Другата ми баба беше учителка в музикалното училище в Плевен. Правеше се на строга, но не беше. Нейният съпруг беше доктор и „душа“ човек. Обличаше се много модерно и винаги слушаше италианска музика. Бях казала, че ще се оженя за него като порасна.

Публикувана в National Geographic Daily Dozen на 22 септември, 2015
Публикувана в National Geographic Daily Dozen на 22 септември, 2015 снимка: Тина Бояджиева
  • Какъв вид технологии /software/ фотоапарат използваш, за да останеш фокусирана над това, което правиш?

Използвам Canon 60D. Имам няколко обектива, които сменям според това, дали снимам портрети или сцени на улицата. Имам светкавица, която, честно да си кажа, не обичам да използвам. Предпочитам естествена светлина. В „International Center of Photography“, където уча една годишна програма, използвам студиото и различни видове светлини. Най-любимата ми лампа и „чадър“ са „Profoto B1“, система с октабанк, прави най-хубавото „Рембрант стил“ осветление. Също много използвам рефлектора, за да елиминирам сенки и бръчки под брадичката, и за да дам блясък в очите.

  • Ако можеш да се върнеш 10 години назад, какъв съвет би дала на себе си?

Позволено ти е да бъдеш себе си. Да се радваш на живота. Всичко може да се промени, дори и да започнеш от начало. Парите се правят по различни начини. Важното е да намериш това, което те изпълва отвътре.

  • Какво те мотивира да продължиш да снимаш интелектуално, политически, икономически и емоционално?

Реакциите на хората, които виждат снимките ми. Дали са клиенти, които си възвръщат самочувствието след развод, раздяла с близък или пък младо семейство, които правят снимки за пръв път, след като са чакали дете с години. Или пък са просто едни дядковци занаятчии, които никой не посещава, и изведнъж виждат себе си и изкуството си в друга светлина. Това е, което ме изпълва с енергия и което ми подсказва, че съм на правилния път. И че дори с големи жертви всичко си заслужава!

снимка: Тина Бояджиева
Прочетете повече от Тина Бояджиева тук >>>

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Бестселърите на Добринка Табакова – 8-ми октомври, Пловдив

следващи

Потоци от бира ще извират от „Сините камъни“