Творческите превъплъщения на Сирак Скитник

Панайот Тодоров Христов, останал в паметта на времето под псевдонима „Сирак Скитник“, е ключова фигура в културния живот на България от началото на ХХ век. В което и ъгълче на културния живот у нас от онова време да надникнем, Сирак Скитник е там. Неговото име се свързва с изкушен от символизма поет, по-късно с изяви на художник, проникновен художествен критик, театрал и театрален критик. Той активно участва в създаването на Българското национално радио и е негов директор в първите години от съществуването му. Известно време е секретар и драматург в Народния театър. Съредактор е на небезизвестното списание „Златорог“ почти през целия период на издаването му. От тази елитна трибуна, в продължение на приблизително 20 години, отдава дължимото на всички значими културни събития от междувоенния период.

Критикът

Критико-теоретичните постановки на Сирак Скитник се ползват с имидж на авторитетни оценки през онези години. Неговите преценки винаги се основават на художествен усет, изискан вкус, а безспорно много и на задълбочени познания в областта на културата. Ето защо, те са възприемани от аудиторията като коректив, спрямо който се оформят мнения относно изложби, постановки и книги. Чрез критическата си дейност той активно участва, както в моделирането на художествения живот в страната, така и в процеса на „превъзпитание” на естетическите вкусове и на културните среди и на публиката.

Отличителна особеност на критическите текстовете на Сирак Скитник е неизменното придържане към кръга на „новаторската“ идея за изкуството като реалност, стояща вън от обективната даденост на обозримия свят. Дългогодишната му критическа дейност теоретически очертава законите и логиката на тази „друга реалност“. Без да е манифестно-авангардна, естетическата му платформа е категорично насочена към утвърждаване на нови за времето си пластични стойности.

Поетът

Преди да встъпи в обществено – културната си роля на художествен критик, Сирак Скитник се изявява като поет. Включен е в издадената през 1910 г. „Българска антология“ на Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов наред с най-изявените поети от началото на века. И доколкото този проект е и своеобразен колективен портрет на тогавашното младо поколение поети, фактът, че и Сирак Скитник участва в него, показва, че той се вписва в основните поетически концепции на времето. А това е периодът, когато с поезията на Яворов, Людмил Стоянов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Димчо Дебелянов, в българската литература плавно навлиза естетиката на символизма.

Със своя интимно – изповеден и изкушен по символизма тон, поезията на Сирак Скитник се явява органична част от тази културна обстановка. Сантименталният интимитет в стихотворенията му обаче не търпи творческо задълбочаване и не достига значителни образни форми, поради което литературнокритическата история не и дава висока оценка. Самият Сирак Скитник по-късно се отнася с известна доза пренебрежение към нея.

Поезията наистина не е най-доброто, което като творчество Сирак Скитник е оставил след себе си. Поставена до художествените и критическите му постижения тя стои като едно от многото бледи цветя в „Изповеди“. Ето защо е уместно към нея да се подхожда не с ценностни критерии, а да се наблюдава като територия, в която се отразява духът на епохата, и като ранна творческа фаза, която се намира в органическа връзка с по-нататъшното му развитие като критик и художник. Още повече че, както отчита Кирил Кръстев: „чрез поезията си в началото на века, той е единственият български художник, чието изобразително изкуство има собствени корени в новаторската естетика на епохата – в посока на интроспективен и психологичен художествен образ“.

Въпреки недостатъците на поетическите опити на Сирак Скитник, още в тези ранни изяви се проявяват пристрастията му към пластичното изграждане. Откроява се склонност поетическият текст да търси и извежда асоциативни връзки между конкретното словесно рисуване и процеса на живописно рисуване:

Един, два, три – цветове,

разхвърляни, отронени случайно.

Една, две, три… следи –

на мъж и на жена.

______.___83

 

Художникът

През 20-те години на ХХ век в нашата живопис се очертава тенденция, която се сили да загърби реалистично – академичните изисквания за живописен рисунък. Като следствие от опитите за задълбочаване на субективния психологически момент в живописта от този период се наблюдава навлизане на постимпресионистичния и експресионистичния метод. На родна почва естетиките на двете течения се проявяват в изкушение по „артистичен рисунък“ и „артистична импровизация“. Сирак Скитник не остава в страни от тези тенденции и още в края на 20-те години склонността му към емоционално възприятие и интерпретиране намира израз в такива живописни импровизации.

Живописно – пластичният маниер на Сирак Скитник превъзмогва елемента на пряката импресия, но творческият му почерк запазва някои особености, характерни за естетиката на импресионизма. Като цяло пластичното изграждане на композициите на Сирак Скитник търси импулсивната техника, неравната и нервна цветова линия, загатнатото и недоизказано даване на образа. Формите се показват размити и неясни, по-скоро като силуети, без да се търси предаването на техните подробности. Светлината действа като колоритна субстанция и извиква различни цветови нюанси. А това са основните похвати за изобразяване, които използва импресионизмът. Което дава основание, в общ смисъл да се счита, че живописта на Сирак Скитник има импресионистичен или постимпресионистичен характер.

Едновременно с това обективната пространственост, която в рамките на импресионизма остава валидна, в живописната практика на Сирак Скитник се пресича от нов поглед, несъобразяващ се с логиката на емпиричната действителност, деформиращ формите, проявяващ склонност към асоциативен синтез и линеарно – колоритно изказване. Поради тази причина картините му неизбежно се обвързват с експресионистичния изказ. Ето защо определението „експресивен импресионизъм“, може би се явява най-точното определение за творчеството на Сирак Скитник от началото 30-те години на ХХ век до края на живота му.

***

Благовест

Ангели бели на бяло предвестие

В бяла предутрин над нас пролетяха…

Вишните цъфнали къпят корони –

Бели корони във бяла предутрина.

Ангели бели на бяло предвестие

В бяла предутрин дълго тръбиха.

Звънко тръбиха, предпролет вестиха –

Бяла предпролет сред бяло сияние.

За театъра

В Петербург, Сирак Скитник учи театрална живопис. Което обяснява изявения му интерес и към театъра. Това образование почти не намира пряко приложение нито в художествената му практика, нито в театралната му критика. Причината е, че интересите на Сирака към театъра се концентрират преди всичко върху изразните средства на театралното изкуство, стиловите му характеристики, функциите на актьорите и режисьора. Обръща внимание на ритмиката във всичките й измерения – един от най-важните елементи при разрешаване на сценичните задачи според него.

Няма в природата жива форма в по-тясна връзка с музиката, отколкото човешкото тяло – човешкото тяло инстинктивно се подчинява на ритъма… Ние, действително, винаги придружаваме думата с движение, но не винаги даваме точното зрително въплъщение на звука. Точното, или приблизително – точното, съществува – то трябва само да се намери. И възможността да се намери, открива за артиста вече път за съзнателно търсене. Както във всяко изкуство, техниката, средствата на художника не могат да бъдат несъзнателни, още повече за артиста, който твори за едно цяло. Това е школата – умението, не таланта.

Сирак Скитник изключително последователно отстоява естетическите възгледи, които изповядва. Затова и по отношение на театър остава враждебно настроен към стремежа за правдоподобно пресъздаване на житейска реалност.

Но „реалистичният театър“, той никога не може да бъде, защото стилът, до който се домогва всяка художествена сцена и всяко изкуство, изключва имитацията на обикновената действителност.

През 1923 – 1924 г. Сирак Скитник е драматург и артистичен секретар на Народния театър. Това е период, характеризиращ се с изкушение по експериментирането. Сирака става част от тази вълна като поставя „Монна Ванна“ от Морис Метерлинк. За нея Владимир Василев, известен с пиперливия си език и това, че не спестява истини, казва: „Това бе постановка наистина от висок стил, издържана без никаква режисьорска лъжа“.

Въпреки добрата теоретична подготовка по въпросите на театралното изкуство и очевидно способността да ги прилага в практиката, Сирак Скитник през годините се изявява като театрален критик. Вниманието му остава съсредоточено преди всичко върху актьорската игра. Анализите на постановки и актьорски превъплъщения са винаги точни, добре аргументирани. Много често, в стремежа си да помогне, да насочи и да култивира вкуса, той си позволява открито да дава съвети и насоки за посоката, в която българския театър и конкретни артисти в частност трябва да работят, за да се постигнат по-високо художествено издържани резултати.

Внимание към художествената книга

Интересен етап от творческите изяви на Сирак Скитник са рисунките му с туш към художествени текстове и книги. Публикува много илюстрации в различни вестници, списания и сборници, но най-високо, в художествено отношение, са оценявани рисунките му към книгите „Марионетки“ на Чавдар Мутафов, „Български балади“ на Теодор Траянов и към изданието на „Поеми“ от Едгар По от 1920 г. Отзивите на тогавашния художествен елит възторжено приветстват като новаторски, изящни и стилно издържани тези му рисунки. Интересното и при трите издания е, че рисунките не са конкретно визуално превъплъщение на части от художествения текст. Липсата на буквален паралел обаче не означава липса на свързаност с текста, а според думите на самия Чавдар Мутафов е демонстрация на лична интерпретация на писания текст. По повод „Поеми“ той коментира: „Затова тия пет рисунки са по-скоро паралелна видимост на дадено вътрешно преживяване, отколкото конкретно реализиране в образ на някакво външно събитие – и с това те се приближават толкова повече до скритата основа на поемите на Едгар По – ирационалното“.

Заслужава внимание и поредица от рисунки към детски книги – „Крали Марко“ от Ангел Каралийчев, „Неродена мома“ от Ран Босилек и „Народни залъгалки“ от Трайко Симеонов. Това са все книги от „Библиотека за малките“ – най-престижната през 1920 г., детска поредица. Тези рисунки се отличават с директна обвързаност със сюжета на приказките. Но Сирак Скитник ги възприема и като самостоятелен цикъл и ги излага в изложби.

„Работата на Сирак Скитник в книгата през 1920-те години е свързана с по-широк кръг от нови за българското изкуство явления и поставя общия и принципен въпрос за особеностите на българския модернизъм. Когато става дума за българския модернизъм през 1920-те години, трябва да се отчита спецификата и различните полюси на явлението. Най-ярко и безспорно модернизмът в България се персонифицира от личностите, заемащи нова, активна позиция към света, противопоставящи действеното и цялостното интелектуално присъствие на съзерцателната отстраненост в природата на символизма. Такива в нашата култура са личности като Гео Милев и Чавдар Мутафов, които реализират своята активност в много насоки, стремят се към тотална художествена изява, демонстрират възгледите си за мястото в обществото. В това отношение, като цялостно присъствие в културната действителност, Сирак Скитник е сред тези имена.“

Ирина Генова, Татяна Димитрова

„Изкуството в България през 1920-те г. Модернизъм и национална идея“

***

avtoportret – Автопортрет, Сирак Скитник, гваш, темпера върху хартия, 25 х 35 см, частно притежание © СГХГ

Образ на Димчо Дебелянов – „Образ на Димчо Дебелянов“ –  темпера, подписана в долен край, размер 38 х 48 см.

Български балади – корицата на първото издание на „Български балади“, издателство „Хемус., 1921 г. с графики на Сирак Скитник

Майка – образът на скърбящи майки с черни забрадки се налага като трайно присъстваща тема в творчеството на художниците от 20-те години

 

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Никой не е по-голям от хляба“ – Квас

следващи

Лора Каравелова – щрихи от любовта на една изключителна жена