Стоян Заимов и общата народна борба за свобода

Напоследък все повече се налага едно много спорно мнение, характеризиращо периода на Българското Възраждане. То в общи линии изразява разбирането, че „народът е сума от недостатъците на народите“. Значи, народът е прост, невеж, говори диалектно, не знае чужди езици, пее само своите, т.е. народни песни и пр. Заради тези свои черти, разбира се, приемани като недостатъци, и заради малкия си ум, народът не е проумявал колко зле е живеел под турска власт, затова са му били нужни „модернизатори“ да му го обяснят. Но тези модернизатори (става дума за възрожденските дейци с европейско възпитание и/или владеещи европейски езици) са чувствани като чуждо тяло от народа си заради своята висока образованост. В този ред на мисли няма защо да се чудим, че българските въстания завършват с поражение: народът е „прост“, а модернизаторите му – чужди.

Обаче има и друго схващане, което е доста по-правдиво – народът включва в себе си различни по начетеност групи от хора. Това, че едни от тях са пратени в „Европата“ или са получили европейска образованост, не им действа отчуждаващо, те не са „чуждо тяло“ спрямо не толкова начетената част от народа. Помнят, че са се изучили и са „станали хора“ благодарение на материалните лишения на същия този народ, от който и те произхождат, затова не се срамуват от него и от традициите му. Затова българското национално движение, насочено срещу отхвърляне на османската власт, е общонародно движение. В него постепенно са приобщени всички, а не само отделни интелигенти.

Точно така са мислели самите апостоли на свободата. Те не са се чувствали като жертвени агнета, а са вярвали в общонародното надигане. Помним събранието в Оборище (14 – 16 април 1876 г.) – участниците му се обявили за народни представители. Дори да са имали себе си за „цвета на народа“, те чистосърдечно вярвали, че го представляват, че техните интереси и народните са едно и също.
Преди началото на Априлското въстание апостолите му смятали, че е възможно общонародно въстание. Така че не бива да се допуска грешката, да съдим за мотивите на едно действие от гледна точка на неговите резултати. След крушението на Априлското въстание следва равносметка, преосмисляне, промяна на нагласите. До крушението водещ е всеобщият ентусиазъм, породен от „пиянството на един народ“.
Разбира се, ако имаме за цел да внушим, че народът си е „рахатувал“ под турска власт, докато не са дошли едни модернизатори отвън, желаещи да му развалят рахата, тогава ще си настояваме, че народът е прост, модернизаторите – чужди, а въстанията – безсмислени.

Един от главните герои на възрожденска България е Стоян Стоянов Заимов. В основния си труд по темата за въстаническата борба пише:
„Идеята за политическото ни освобождение от турското владичество расла е в мозъците на българските патриоти в продължение на пет века и най-сетне тя узря, пукна се и подпали онзи исторически боклук, който носи името отоманска империя. (…)
С исторический си ход и развитие на възточния въпрос, с историческото разлагание на турската империя казаната идея повече и повече е осветлявала сърцата и умовете на българските патриоти; тя захванала да блещука не в отделни личности, а в група от български личности, които съставляват нашата национална гордост. И най-сетне в последните дни на нашето политическо робство казаната идея тъй силно блесна и в такъв голям размер обхвана народната маса, щото без малко днешната политически освободена България щеше да се превърне в историческо пепелище – щеше да се населява само от кучета и гарги, ако да не се бяха намерили добри хора да спрат турския ятаган и турското бесило.“

Вижда се, че в прав текст, още в увода на творбата си „Миналото“, един от апостолите на Априлското въстание Стоян Заимов пише, че идеята за свобода е била дотолкова водеща за българската „народна маса“, че едва ли не само кучетата и гаргите по българските земи не са я споделяли. Следователно народът и апостолите на свободата му са едно цяло с едни и същи идеали, затова не бива да мислим за тях разделно и да ги противопоставяме едни на други, колкото и да ни се ще – в името на оригиналността и „модерността“, а може би и изхождайки от собствените си нагласи и опит.

И на още нещо важно обръща внимание авторът на „Миналото“:
„Считам за нужно да се обърна с просба към моите другари, приятели и познайници по общото народно дело, към тези именно, които случайно не паднаха в „неравната“ народна борба, които не намериха гроба си между избитите, обесените комити – които останаха между живите на сегашното; считам за нужно да ги помоля да не се оскърбяват, гдето си позволявам на минута да надзърновам в техните черепи, с цел да дам осветление на читателите върху тогавашното умствено и нравствено състояние на нашата революционерствующа интелигенция“.

В общото народно дело, в народната борба са посветили усилия и са рискували живота си всички народни борци – интелигентни или неинтелигентни, учени или неуки. Делото на Стоян Заимов по написване на „Миналото“ е сравнимо с това на Захари Стоянов и неговите „Записки по българските въстания“.
Ангел Тодоров пише: „Голямо щастие и богатство на нашата литература и наука е това, че видни дейци на националноосвободителното движение като Захари Стоянов и Стоян Заимов, а и някои други, написаха книги, живи свидетелства за едно героично време. Тия книги, „Под игото“ и „Епопея на забравените“ от Вазов, както и цяла поредица от вдъхновени творби на наши писатели, много помогнаха да се създаде у нас духовна атмосфера, в която българската нация се изгради в легендарното сияние на своите герои – Каравелов, Ботев, Левски, Бенковски…“
Според Тончо Жечев: „Само старият Дюма можеше да измисли живот, пълен с толкова приключения, невероятности, недоразумения, редуване на интензивност и крайна умора, какъвто е животът на Стоян Заимов.“
„Животът на този човек, особено в годините до Освобождението, е наситен с толкова драматизъм и напрежение, вплетен е в такива бурни събития, че сам по себе си прилича на увлекателен приключенски роман.“ (Илия Тодоров)

Познаването на биографията на Стоян Заимов е достатъчно условие за всеки българин да си създаде цялостна представа за действията на българските революционери от 70-те години на 19 век. Може да се каже, че Заимов е замесен в цяла поредица от конфликтни ситуация, характеризиращи по блестящ начин състоянието на духовете в България малко преди Освобождението.

Бащата на Стоян Заимов е състоятелен търговец от Чирпан, който е убит от разбойници край Одрин няколко дни преди той да се роди (12-ти август 1853 г.). Затова на малкият е дадено бащиното име – Стоян. Майка му се жени повторно в с. Рупките, Чирпанско. Нейна голяма цел в живота е да даде отлично образование на сина си, затова го праща да учи в Чирпан, а после и в старозагорското петокласно училище. В Стара Загора Заимов, още твърде млад (1869 г.), се запознава с Левски и приема да стане куриер между старозагорския и чирпанския революционни комитети. На следващата година завършва едногодишен педагогически курс в Пловдив. През 1871 г. учителства в Хасково, където се включва и в местния революционен комитет.

През 1873 г. участва в организацията за покушението над чорбаджията гъркоман Хаджи Ставри Примо (Примов), по нареждане на комитета. Опитът за убийство е осуетен, а Стоян Заимов е осъден на заточение в Диарбекир. В края на 1874 г. обаче успява да се снабди с фалшив паспорт, преоблича се в кюрдски дрехи и избягва от Диарбекир. Паспортът е на името на полския революционер Антон Бенковски. По-късно именно този паспорт ще вземе Георги Хлътев (истинско име Гаврил Груев Хлътев), с това фамилно име ще бъде познат и ще остане вовеки в историята предводителят на „Хвърковатата чета“ – Георги Бенковски.
Заимов успява да се добере до Румъния, където влиза във връзка с Ботев и Каравелов. По решение на БРЦК от 12-ти август 1875 г. на Стоян Заимов е заръчано да си намери „помагачи“ (пръв помощник му е Георги Бенковски), с които да подпалят столицата Цариград. Подпалването на Цариград трябвало да се случи заедно със Старозагорското въстание. Междувременно възниква идеята и за убийството на султана Абдул Азис, но всичко това пропада. През есента на същата година Заимов с връща в Румъния.

Работи по учредяването на Гюргевския революционен комитет и подготовката на Априлското въстание. На Стоян Заимов се пада да организира като апостол дейността на Трети Врачански революционен окръг, Стефан Стамболов е апостол на Първи Търновски, Иларион Драгостинов е във Втори Сливенски и Панайот Волов е в Четвърти Пловдивски революционен окръг. Апостолите са разпределени в района си на действие още в началото на 1876-та.
Революционният окръг на Заимов обаче не въстава, блокиран от турски войски. Дори саможертвата на поета – революционер Христо Ботев, слязъл с четата си от кораба „Радецки“ на козлодуйския бряг, не успява да провокира масова съпротива. След проведените от турците множество от арести били заловени 150 души, сред които и самият апостол Стоян Заимов. Осъден на смърт, той е спасен благодарение на амнистията по случай възкачването на Абдул Хамид на трона. Присъдата му е заменена с доживотен затвор, първо в Цариград, а после – вечно заточение в крепостта Сен-Жан д‘Акр (в днешен Израел). Амнистиран е по силата на Санстефанския мирен договор (3-ти март 1878 г.).

Всички тези изключително бурни събития около живота му залягат в повествованието на книгата „Миналото“, чието подзаглавие е „Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1868-1877 година.“
Илия Миларов през 1898 г. пише по повод книгата: „Делото на г. Заимова е толкова похвално, че освен него и Захария Стоянов, ний нямаме други автори, които да са дали на нашата литература някоя жива и талантливо написана картина от тая героическа епоха на българския народ… Ако ние търсим генерална картина на движението, исторически анализ на събитията, вътрешния смисъл на драмата и нейните перипетии, художествено вникване и обрисуване на характерите и силите, от които е поникнала революционната епоха – то такова нещо можем да намерим само в книгите на Зах. Стоянов и Заимов.“

Стоян Заимов и Захари Стоянов са едни от най-героичните личности от родното Възраждане, чиито дела и усилия ги приобщават едновременно и към българската литература, и към българската история.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Време е да избереш“ – филм за борбата с климатичните промени

следващи

Когато станем 100 000 – ще посадим гора