Столици от Второто българско царство – обществен и културен живот

След повече от столетие под византийска власт, най-накрая политическия живот на България бил възобновен благодарение на въстанието на братята Асен и Петър (1185 г.). Конкретна причина за него била грабителската данъчна политика на византийския император Исак II Ангел (1185 – 1195 г.), който, както пише византиецът Никита Хониат, „обрал по прикрит начин градовете, които се намирали при Анхиало (Поморие) и предизвикал враждата на варварите при планината Хемус (Стара планина)“.

Никита Хониат обяснява, че българите „поначало били настроени високомерно към ромеите и се осланяли на непроходимите си места, и се одързостявали от крепостите си, които били твърде многобройни и стърчали над отвесни скали“.

Никита Хониат, византийски историк, дал много подробни сведения за създаването на Второто българско царство

Никита Хониат
Никита Хониат

Една такава труднодостъпна българска крепост бил Търновград, който малко след успешния край на въстанието станал столица на Второто българско царство.

Самото въстание нямало случаен характер, нито било продиктувано само от данъчния гнет. Според големия български историк Петър Мутафчиев, братята Асен и Петър настоявали пред императора да им се признае военното командване на Дунавска България. По този начин въстанието добивало вид на националноосвободително движение. Исак II Ангел отказал молбата, което довело до последвалия победен за българите въоръжен сблъсък.

MGZIN.BG

Безспорно е, че Асеневци считат себе си за наследници на царете от Първото българско царство. Това най-ясно личи от писмо на брата на царете Асен и Петър, цар Калоян до римския папа Инокентий III. Калоян заявява на папата, че е пряк потомък на царете от Първото българско царство Самуил и Петър I и на „другите, които ги предшестваха на българския престол“. А в Бориловия Синодик ясно е записано, че цар Асен „освободи българския род от гръцка власт“.

За да се придаде официален характер на въстанието, трябвало да се извърши коронация, която символно да потвърди възстановяването на българското царство. За целта по-големият от братята, който дотогава носил името Теодор, се нарекъл Петър. Така той приел името на цар Петър I (927 – 970 г.) – първият български владетел с призната от византийците царска титла, равна на императорската („василевс“).

Второ Българско царство

Никита Хониат иронизира церемонията по помазването на царя от новооглашения български архиепископ Василий. Византийският историк пише, че Петър обул „червени сандали“ и сложил на главата си „златно венче“. Всъщност става дума за владетелските инсигнии – червени ботуши и златна корона.

Интересно е да се подчертае от къде идва пренебрежителното, на моменти дори презрително отношение на византийските хронисти към българите дори след Покръстването. До Покръстването е ясно, че като езичници българите са приемани от ромеите за „мръсен и нечестив народ“.

До 1204 г, падането на Константинопол под напора на латинците, Византийската империя следвала строга политическа концепция. Според нея византийците считали себе си за наследници на римските властови традиции. В една новела император Юстиниан Велики (527 – 565 г.) пише, че именно „преприятният Цезар дал благочестиво начало“ на единовластието във Византия. Затова византийците наричали себе си ромеи (римляни), като вярвали, че тъкмо в тяхната империя ще се сбъдне Господният промисъл и ще се осъществи Божието предначертание – това е страната, в която ще се роди Богочовекът и ще се разпространи учението Му.

Този възглед сам по себе си изключвал приемането на възможността от страна на византийците за съществуване на каквито и да било други империи на земята, освен тяхната собствена. Все пак допускали, че във вселената съществуват други страни и народи, които са в йерархична родствена връзка спрямо тях.

На владетелите на България и Армения им се признавало най-близко родство. Те били „духовни чада“, деца на василевса на ромеите. Спомняме си, че с приемането на християнството свети княз Борис приел името на своя кръстник, византийския император Михаил III (842 – 867 г.), с което в най-пълна степен се признал за негово „духовно чедо“.

„Духовни братя“ на византийския император били владетелите на франките и другите различни германски племена. А „владетелски приятели“ били емирът на Египет, управителите на Британия и италианските градове републики.

Виждаме, че според византийската доктрина българите, като православни християни (след Великата схизма от 1054 г., между католицизма и православието съществува разкол), стоят най-близо до византийците, но в определено подчинено положение (както синът е подчинен на баща си). Когато тълкуваме историята на българо-византийското вековно съперничество, не бива да се подвеждаме, че става дума за кръвни врагове и масово изтребление: всичко това остава в миналото след акта на Покръстването (865 г.).

В тази връзка показателен е случаят с отношението на византийците към печенегите: нашественици – езичници. В резултат на битката при Левунион (Енез, дн. Турция) от 1091 г. (времето на византийско владичество за българските земи) печенегите са подложени от византийците на пълно унищожение. Както свидетелства Ана Комнина, „И тогава могло да се види необикновена гледка – в този ден (29-ти април 1091 г.) загинал цял народ, не десетки хиляди, но надминаващ всяко число, заедно с жените си и децата, без изключение.“ Подобна съдба нямало как да сполети покорена, но християнска България, въпреки опитите на българските първенци да възстановят царството си чрез военно противопоставяне на Византия: Петър II Делян (1040 – 1041 г.), Константин Бодин (Петър III 1071 – 1072 г.).

Избирането на Петър II Делян за цар (1040)
Избирането на Петър II Делян за цар (1040 г.)

Характерно за българските въстания от времето на византийското владичество, че техните ръководители приемали името на цар Петър I. Това са съответно Петър II Делян, Петър III (Константин Бодин), Петър IV (Теодор). Явно се цели продължаване на родова традиция и съхраняване на славната родова памет.

Константин Бодин (Петър III 1072)
Константин Бодин (Петър III 1072 г.)

След успешния край на въстанието на Асен и Петър, Търновград станал център на политическия живот в България. „Първобунтовният“ Търновград бил избран за столица, след като „първопрестолният“ Велики Преслав удържал напора на българските въстаници и останал във византийски ръце. Опитът да се възстанови Преслав като столица е показателен за линията на приемственост, която следвала династията на Асеневци.

Това, че Търновград заместил Преслав, не бива да се счита за голям компромис. Никита Хониат свидетелства, че „чудният град Търнов“ бил „най-укрепеният и най-красивият от всички градове при Хемус, обкръжен от здрави скали, пресечен от малка река и изграден на върха на планината“. В „Похвално слово за св. Евтимий“ българският книжовник Григорий Цамблак пише за „голямото му величие, твърдостта на стените му, за красотата и за самото му местоположение – извънредно труден за превземане, защото освен скали притежаваше достатъчно и естествени крепости, а освен това – големи богатства и многобройно население.“

Похвални думи за Търновград изрича и цариградския патриарх Калист I, като го нарежда „втори словом и делом след Константинопол“ на света. От края на XIII в, българската столица била наричана „Цариград Търнов“, което, според историка Йордан Андреев, значело, че както Константинопол бил „втория Рим“ за ромеите, така Цариград Търнов „имал правото да се брои за третия Рим“ на славянските народи.

Трябва да сме наясно, че под „Търновград“ се е имало предвид хълма (Царевец), на който били построени царските палати и патриаршеската църква „Възнесение Господне“. В превод на новобългарски, името му означава „крепостта Търново“, защото „град“ = „крепост“.

До Възраждането хълмът се е наричал „Хисар“, което значи същото – „крепост, град“, а съвременното име Царевец му е дадено от просветния деец Цани Гинчев.

Произходът на името Търново се търси в славянското „трън“. Известно е Търново в Босна, Търнава в Словакия, Тернопол в Украйна. В тюркските езици пък съществува думата „турун“, което означава „управител, княз“.

Друга голяма крепост в местността е тази на хълма Трапезица. Наричана е „славният град Трапезица“. А третата по важност след Царевец и Трапезица била тази при „Девин град“, в превод „Момина крепост“. Пространството между хълмовете Царевец и Трапезица също било укрепвано след разрастването на града и признаването му за столица. Свидетелство за това намираме в сръбски източник, който пише за появата на „нов град“ (нова крепост) под хълмовете Царевец и Трапезица, т.е. на територията на днешна „Асенева махала“.

За да добие Търновград необходимия столичен престиж, трябвало върху него да се излее „божествена благодат“. Това можело да стане с приемането в града на мощите на прочути светии. Затова цар Асен премества от Средец в Търново мощите на най-големия български светия – Иван Рилски. При цар Калоян Търново съхранил мощите на Михаил Воин, Иван Поливотски и Иларион Мъгленски. Накрая, при Иван Асен II в царската църква в Търново „Свети Четиридесет мъченици“ били положени мощите на закрилницата на града Света Петка Търновска.

При Иван Асен II в Търново се осъществила мащабна строителна дейност. Изворите свидетелстват, че той „построил и обновил много църкви и манастири“. До момента, в резултат от археологически разкопки, са открити повече от 50 църкви от периода XII-XIV в., но се предполага, че броят им е доста по-голям.

"Златицата" на Иван Асен II. Златна монета, изобразяваща царя в цял ръст, поел меча от ръцете на свети Димитър. Сечена е в чест на победата при Клокотница (1230)
„Златицата“ на Иван Асен II. Златна монета, изобразяваща царя в цял ръст, поел меча от ръцете на свети Димитър. Сечена е в чест на победата при Клокотница (1230 г.)

Въз основа на археологически проучвания Йордан Андреев изчислява, че населението на средновековния Търновград е наброявало между 15 и 20 хиляди човека. От това число са изключени монасите и военния гарнизон. Това прави българската столица град от наистина голям за времето си мащаб, при условие че тогава Константинопол имал между 30 и 50 хиляди души население.

Интересно е да се отбележи как е протичал обществения и културен живот в най-славната столица на Второто българско царство Търново. Трябва да се отбележи, че византийското владичество твърде много повлияло в моделирането на обществените порядки във възстановеното царство. След завладяването на Константинопол от латинците (1204 г.) обаче българската владетелска титулатура добила по-пищен вид и се целяло излизане от сянката на византийското имперско превъзходство. Пълната титла на предводителя на българите била „В Христа бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци“. Такъв вид имала титлата до средата на XIII в., след което допълнението „гърци“ изчезнало, за да се появи отново при Иван Александър.

През втората половина на XIII век българските царе получили признание на титлата си и на запад – от кралете на Неапол и папската канцелария. Папа Николай IV през 1291 г. назовавал Георги Тертер I (1280 – 1292 г.) в едно свое писмо „славния император на България“.

Атрибутите на царската власт били подобни на тези във Византия: червените ботуши, тронът, скиптърът, знамето, короната и акакията (торбичка с пръст, която трябвало да напомня на владетеля, че е смъртен, че и неговото тяло ще изтлее в грешната земя).

Владетелското облекло също следвало византийския модел. Официалната царска дреха бил сакос, наричана още „багреница“: дълга и тясна дреха, пурпурна на цвят, обкичена с бисери.

Приближените на владетеля, хората от аристократичното съсловия имали доста по-различен вид и изпълнявали различни функции в сравнени с аристократите от Първото царство. На първо място, била оставена собствено българската титулатура, каквато я познаваме от онова време (кавхан, ичиргу боил, канартикин, миник и пр.). Българските аристократи са познатите ни от изворите „боляри“. Сред болярите политическа власт упражнявали т.нар. „властеле“ и „велможи“. Синоними на властел и велможа са „владика“, „могъщии“, „градар“, „богат“, „първий“, „господин“ и др. Понякога велможите били назовавани като „синклит“ (сенат от гръцки), което е показателно за ролята им на царски съветници. Българските аристократи често наричали себе си с гръцки владетелски титли – деспот, севаст, дука, севастократор, което е придобит рефлекс от времето на владичеството.

Обикновеният народ най-често е означаван в изворите със събирателното название “люде”. Много често и „нищ“, „невежд“ или „груб“. Селяните, които са огромното мнозинство от жителите на средновековна България, са назовавани „поселянин“ и „вьсьник“.

В изборите на Второто българско царство е засвидетелствано, че и обикновеният народ е имал известни права при взимане на политически решения. Така става, например, когато император Йоан Кантакузин (1347 – 1351 г.) проводил пратеници до Иван Александър, за да се съберат парични средства за построяването на флот срещу турците. В този случай народът обкръжил двореца и изразил одобрението си за акцията с бурни възгласи. Друго подобно събитие е това с избора на патриарх Евтимий. Тогава целият народ проявил активност в избора именно на този кандидат – Евтимий Търновски.

http://www.pravoslavieto.com/img/art/hudozhnici/01.20_sv_p_Evtimij_seten_blagoslov.jpg
Свети Евтимий, патриарх Търновски

Всекидневният живот на българина от тази епоха също е израз на засилен изследователски интерес. В изворите са открити много имена на хора от различен социален произход, което спомага за възстановка на българската именна система от онзи период.

Сред имената преобладават тези от славянски произход, такива са: Драгота, Воин, Калин, Стан, Черноглав, Хитреш, Волен, Берислав, Брата, Трошан, Огнен, Негослав, Берислав и пр.

На второ място по брой са тюркските: Ханко, Шидал, Арцо, Белгун, Балик, Корт, Семир, Бесар, Тертер и пр. А на трето място християнските: Георги, Йоан, Васил Михаил, Константин, Мария, Елена, Ирина, Теодора и пр.

След раждането си всяко българче задължително е трябвало да се бъде кръстено в осемдневен срок. През XII-XIII в., българските деца биват кръщавани като византийските, с потапяне в купела три пъти. През XIV в., кръщението се извършвало вече с еднократно топване. Традиционното облекло сред огромната част от населението бил ямурлукът, завършващ с качулка. Селяните се намятали още с овчи или агнешки кожи. На краката си носили, както свидетелства Никита Хониат, „обувки, съшити от парче телешка кожа, връв и парцали“ – става дума за „сервули“ или „цервули“, каквото име носели тогава цървулите. На главата се поставяли калпаци, които византийците наричали „калиптри“. Празнична дреха сред селяните била ризата, както съществували варианти на мъжка и на женска риза.

Със залязване на славата на българското царство, залязвала славата и на столичните градове. При наследниците на Иван Александър (1331 – 1371 г.) държавата имала вече не един, а три властови центъра – Търновско царство на Иван Шишман, Видинското царство на Иван Срацимир и Добруджанското деспотство на Добротица. Все пак първенствуваща си оставала ролята на Търново. След падането на Търновското царство (1393 г.) известно време просъществувало Видинското царство, със столица Видин, но скоро и то паднало под напора на османлиите.

С началото на османското владичество преустановило съществуването си средновековното българско царство. Българският цивилизационен модел за дълго време загубил идентичността си, но се съхранил в паметта на поколенията благодарение на запазилите се образци на българското средновековно изкуство. От времето на второто царство забележителните достижения в тази област са Лондонското четириевангелие, съхранило портретите на цар Иван Александър, жена му Теодора – Сара и синовете му Иван Шишман и Иван Асен.

Иван Александър и семейството му
Иван Александър и семейството му

Особено важно културно място имат още стенописите от Боянската църква край София, която е запазила изображенията на цар Константин Тих – Асен (1257 – 1277 г.) и съпругата му Ирина, на Небесния покровител на България св. Иван Рилски, на Света Петка Търновска. Според повечето специалисти, боянските стенописи принадлежат към школата на т.нар. „Палеологов“ Ренесанс, което ги прави съперничещи на ренесансовите творби на западноевропейския Ренесанс, който започва цял век по-късно в Италия.

Славният път на българската държава през средните векове е белязан с успехи и културни постиженията, към които никой съвременен българин не бива да бъде равнодушен.

Следва… София – столица на Третата българска държава

Столиците на първото Българско царство

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Еменският каньон“ и водопад „Момин скок“ – всички усилия си заслужават

следващи

АСТ Фестивал за свободен театър 19-22 ноември, 2015 г. НДК