Стефан Веркович, Иван Гологанов и епохалният им труд „Веда Словена“

Ако използваме метафората, че „изтритите пътеки“ на България са прекъснатата ни духовна връзка с незаслужено (по)забравени герои от миналото – тя по идеален начин пасва на отношението ни днес към Стефан Веркович и Иван Гологанов и делото на живота им, сборника с народни песни „Веда Словена“. „Пътеката“ ни днес към тези двамата заслужили дейци на българщината е заличена до неузнаваемост. Имената им само се споменават в учебниците, а дори в университета не им се обръща особено внимание.

Когато се заех да пиша текста, разпитах мои близки, завършили българска филология, какво конкретно си спомнят, какво им се е запечатило в съзнанието от „Веда Словена“. Оказа се, почти нищо. Само думата „мистификация“ си върви прилепена към името му – мистификацията „Веда Словена“. И толкова.

Аз в университета съм учил етнология. Предметът, в който ни се обръщаше много сериозно внимание върху фолклорните области на България, върху различните им специфики и конкретики. Преподавателят ни (Бог да го прости!) ни пускаше народни песни, обръщаше ни внимание върху носии, обреди и пр. Обаче и аз не си спомням нищо особено да се е говорило в часовете за „Ведата“. Защо това е така?

Запознавайки се в последствие с „Веда Словена“ и научавайки повече за Веркович и Гологанов, хората, отговорни за излизането на сборника, останах меко казано озадачен. Твърди се, че този сборник с песни бил мистификация, по-мек израз за фалшификат. Но дори да е вярно, че е фалшификат, все пак е редно да се изучава като един от най-ранните литературни паметници на Българското Възраждане. „На острова на блажените“ от Пенчо Славейков също е мистификация, но е около 200 страници и е доста по-късна, от 1910 г. Докато „Веда Словена“ включва 2 тома с над 23 хил. стиха в тях, първият от които излиза 1874 г.

Ако се приемат за поне отчасти автентични, народните песни от „Ведата“ ще докажат, че най-старите български песни тематично са много по-ранни от X – XII в. Това значи, че българската народна историческа епика е с около хилядолетие и половина по-ранна от Кралимарковия цикъл (XIV в.). Тия факти са достатъчни, за да се приеме делото на Стефан Веркович и Иван Гологанов по изнамирането, записването и обнародването на въпросните народни песни като нещо епохално и удивително. Затова следва логичният въпрос:

Може ли поне частично да се доверим на автентичността на този сборник, сред „мистификациите“/фалшификациите дали има някое зрънце истина? Отговорът е „Да“.

„Ведата“ е не само и не просто литературен паметник, но съдържа и познати и срещани другаде фолклорни мотиви. Така че Веркович и Гологанов са замесени във велико откритие, сравнимо с преоткриването на Плиска и Преслав, с Варненския халколитен некропол и с гроба на Самуил. Тези хора заслужават да им се отдава голяма почит. Нека се кажат на първо време няколко думи за тях.

Стефан Веркович е роден през 1821 г. в село Угляра, Босненска Посавина в бедно семейство. От рано остава сирак, предават го да учи в католическата гимназия при Сутинския манастир. В манастира остава послушник след завършването си (1837 г.). Не се замонашва, а избира да следва теология в Загреб, но е принуден да прекъсне поради болест (1837 г.). Така не завършва образованието си. Повратен момент в живота е запознанството с Илия Гарашанин – (1848 г.), който го ангажира да сътрудничи на провежданата великосръбска политика, отначало в Котор и Далмация, а после и в Македония. В ранния етап от развитието си Сръбското княжество обаче се стреми не да анексира и „сърбизира“ всички чужди земи, а да ги приобщи към себе си. Това, че Стефан Веркович е служител на сръбската пропаганда в Македония, по никакъв начин не бива да обърква читателя за ползата от неговата работа.

С цялостното си дело Стефан Веркович се доказва като голям българофил. Не е случайно, че Министерският съвет на България от 8-ми декември 1891 г. го дарява с пожизнена пенсия. Народният представител Васил Икономов се изказва по негов адрес: „Този е единственият труженик, който излезе пред цял свят със своите съчинения да докаже, че Македония е българска страна не само сега, а от памтивека е била страна, в която българизмът е живял…“ Затова при погребението му през 1893 г. в софийските гробища големият български фолклорист и етнолог Димитър Матов ще произнесе: „С горест изпращаме във вечността още едного от славните дейци на нашето народно събуждане. (…) Той се посели в Сяр (от 1855 г.), за да изучава българските старини. Тука той стана същи апостол на Възраждането в цяла Западна Македония. На учения свят той откри, че тукашното население е българско, а на самото население, на което бе дотегнало гръцкото духовно иго, показваше път за освобождение…“ Всички негови близки го описват като голям български възрожденски деец. Той лично се познава и поддържа връзки с видните македонски българи от онова време (50-те, 60-те, 70-те г. на XIX в.) – Кузман Шапкарев, Георги и Константин Динкови, Йордан Константинов – Джинот, Райко Жинзифов, Димитър Македонски и др.

Първият резултат на изследванията му (1855 – 1860 г.) из областта на българския фолклор е книгата „Народни песни на македонските българи“, издадена на сръбски в Белград през 1860 г. Ценността на тази книга е още по-голяма, когато се вземе предвид, че излиза една година по-рано от прочутите „Български народни песни“ (1861 г.) на Братя Миладинови.

Сега малко повече и за главния „събирач“ на песните във „Веда Словена“ Иван Попилиев Гологанов. Той е роден през 1839 г. в село Търлис, Демирхисарско (днес в Гърция). Учи в гръцкото училището към манастира „Св. Йоан Предтеча“ край Сяр, после в селското българско училище при архимандрит Исая (1851 – 1856 г.). От 1856 – 1865 г. е учител в родното си село и в село Крушево, за една година е писар (1865 – 1866 г.), след което цяло десетилетие работи като сътрудник на Стефан Веркович по събирането на материали за сборника „Веда словена“. След замесването му в грандиозния спор, разразил се около автентичността на събраните песни, изключително скромния му характер го провокира да се оттегли завинаги от светските суетни и да се занимава със земеделие на село.

Отклонява поканата да се засели в София, където го чака пожизнена пенсия от 400 лева заради труда му. Стефан Стамболов, на среща с брат на Иван (1892 г.) – митрополит Теодосий, казва: „Всички европейски академии се заинтересуваха за родопските песни, та дали ги е събирал от чужди уста, или ги е измислял от своя глава, за нас, българите, е все едно, интересното е, че той е роден от българска среда.“

Тези двамата, Стефан Веркович и Иван Гологанов, стават основните „виновници“ световните научни академии да говорят няколко години за България. Аз лично съвсем не съм подготвен да взема страна по проблема за автентичността на сборника. Щом Стефан Стамболов не е успял да вземе страна, след като е бил министър-председател и е притежавал такава голяма власт и който е бил съвременник на най-разгорещения спор, при все още живите събирачи на песни, значи днес е напълно несериозно за някой външен на фолклористиката човек да защити аргументирана позиция. И наистина – какво значение има истина ли е или фалшификат, след като е насочил световното внимание към малка България?

Най-важното за нас тук и сега, наследниците на тези хора, е да сме наясно със значимостта на делото. То е огромно – било за българския фолклор, било за българската възрожденска литература. И все пак трябва да се има предвид следното.

Стефан Веркович, Иван Гологанов и делото им („Ведата“) е атакувано по ожесточен начин от най-големите и авторитетни специалисти от онова време – Иван Шишманов, Константин Иречек, Михаил Арнаудов и Луи Леже. Спорът за автентичността на издадената книга е спор между тежки, важни академични специалисти и някакви самоуки и неизвестни хорица, учили-недоучили, без висше образование, расли по манастири и килийни училища. Това е нещо много важно, което трябва да се има предвид.

Най-вече е нападано следното: съдържанието на някои от песните отпращало към Орфей, Филип Македонски и Александър Македонски. Песните за Филип и Александър са събрани, но са били предвидени от Веркович за издаване в така и нереализиралия се том трети на „Ведата“. Такова съдържание и тези персонажи се видели не само шокиращи за научните среди, но и смехотворни. Подзаглавието на първи том е „Български народни песни от предисторическата и предхристиянската ера“. Значи трябвало научните среди да приемат, че в народните песни на мърваците (етнографска група от македонски българи) и в тези на помаците в Родопите, сред които именно са събирани песните, е съхранен спомен за лица и събития по-стари с около хилядолетие и половина от всички други лица и събития от всички други български народни песни. За такъв род фамозно откритие навремето не били събрани безспорни свидетелства. Това лично за мен оправдава критиката на професорите и академиците. Публикуваните в сборника песни са събирани измежду споменатите мърваци и помаци в периода 1865 – 1874 г., докато по-късните анкетьори (1888 г. Мехмед Тумбев и Юсуф Синапов) не могат да открият сред населението подобни песни, въпреки опитите си.

И все пак, трябва да се каже, че песни за Орфей, за Александър Македонски и за Филип Македонски от онова време са били известни. Иван Богданов цитира писмо на проф. Владимир Кочановски до Иван Шишманов от 1901 г., в което се съобщава, че Кочановски също е попадал на песни за Орфей сред помаците. А Виктор Григориевич, в писмо до свой приятел още през 1848 г., праща текст на народна песен, пята в с. Остров, западно от Воден, която е посветена на Филип Македонски.

„Цар Филип со слонце облок чинили,

фатили земле кой скоро ке оде.

Одили дур до планина, цар Филип заминал.

Постой, цар Филипе, каже му слонце,

Ние малце да си попладнуваме,

под сенка да се напиеме студена вода…“

Ако един ден науката заемe категорична позиция в спора около „Ведата“ и се окаже, че песните са автентични, Стефан Веркович и Иван Гологанов може да се приемат за епохални откриватели, подобни на Шлиман и Шамполион. Но това на този етап е все още невъзможно.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Борис Христов в САЩ

следващи

Минута е малко. Вещите са много.