Спомените на един италиански благородник от пътешествията му в България

В първите години от свободното си съществуване България и българите са приемани сред културните кръгове на западна Европа като нещо твърде екзотично. Имало е нужда от образовани хора, които да посетят България, а и Балканите, след което да опишат пътешествията си и наблюденията си от различните битови аспекти, от народопсихологията и фолклора на местното население. Както днес ние, европейците, ходим например в джунглите на Амазония или до Патагония, изпълнени с вълнение и готови да разкажем куп интересни неща от досега си с необичайното за културата ни, така и тогавашните необременени от османското владичество представители на европейската интелигенция са възприемали разходките и престоя си в Ориента.

Не е случайно, че именно въз основа разликите между едни и други европейци се ражда терминът „балканизъм“. Този термин идва да означи това, което колониална и постколониална Европа не е. А тя не е православна и не е прекарала столетия под властта на полумесеца. Затова „другата“ Европа й изглежда толкова различна – населена с гърци, сърби, българи и румънци. Посещението на земите на тези хора в първите години от свободния им живот е като посещение в музей. Всичко е толкова интересно, любопитно, старомодно и автентично. То трябва да бъде разказано, защото мигновено грабва интереса.

Анджело де Губернатис
Анджело де Губернатис

Една от най-колоритните личности посетили следосвобожденска България с изследователска цел е граф Анджело де Губернатис. Той идва у нас в края на 19 век. Брат е на прочулия се покрай събитията около Освобождението италиански консул в Русе и Варна Енрико де Губернатис. Заради доброто име на брат си, графът е посрещан с охота навсякъде. Трябва да се посочи, че Анджело е изключително добре разположен към балканските народи, макар да има утопични представи за бъдещото им държавно устройство. Граф Анжело де Губернатис вижда окончателното решаване на Източния въпрос (териториалното наследство на Османската империя в Европа) в създаването на една Източна конфедерация от народи. В тази конфедерация ще влизат българи, сърби и румънци, които ще живеят задружно заедно, изтласквайки османците от Европа. Това от гледна точка на последвалите събития, разбира се, заслужава снизхождение, но в епохата е сред водещите политически идеи.

„Българският народ беше освободен последен; закъснял е с няколко десетилетия спрямо румънци и сърби. Но от това, което можах да констатирам при престоя си в четири основни български града, Русе, Варна, София и Филипопол (Пловдив), българите бързо съумяват да наваксват загубеното от периода на османското иго, и сега вървят с уверени стъпки по пътя на цивилизацията.“

Анджело де Губернатис е изключително ерудирана личност, притежава енциклопедични познания. Филолог е, полиглот, специалист по санскритски език, сътрудник е на литературни списания. В младините си е увлечен по идеите на анархизма, отказва се от научна кариера и се жени за родственицата на Михаил Бакунин, София Безобразова. За около година обаче се разочарова от движението и се връща в научното поприще.
Трябва да се отбележи, че граф Губернатис въпреки идеалистичните си схващания е човек твърде вещ в икономиката, междудържавните икономическите отношения, правото, демографията и статистиката. Една от причините за пътуването му до България е да убеди отговорните политически фактори у нас в икономическата целесъобразност на едно предприятие: построяването на железопътна връзка между София и Дуръс (Драч), а оттам – за Италия. В Италия е известно доброто мнение на българите и признателността им към италианците, свързали имената си с Руско – Турската освободителна война (1877-1878 г.) – вицеконсула в София Вито (Виторио) Позитано (участвал в спасяването на града от опожаряване) и консула в Русе и във Варна Енрико де Губернатис. Фамилното име Губернатис е достатъчно добре познато в България от края на XIX в.

„Казвали са ми, че българите са груби, студени и безчувствени; аз прекосих България, разговарях с българи, и то с най-изтъкнатите измежду тях, и често виждах вълнението в очите им от визията за един по-добър свят. Това ми стигаше, за да констатирам, че България е страна с бъдеще.“

На път от Русе за София Губернатис преминава Свищов и Никопол и плава до Оряхово. От Оряхово продължава до Враца и Мездра, а оттам с влак към София. В Свищов се среща с група румънци от насрещния румънски град Зимнич.

„Румънците, които се намираха на моста, се заговориха с мен. Те не обърнаха внимание на името и титлата ми, но като научиха, че идвам от Италия се заинтересуваха от мен и разговорът ни се оживи. Българите са по-мълчаливи, говорят само помежду си, те са по-предпазливи с чужденците. По характер българите са доста по-сериозни и сдържани, но по-малко комуникативни, по това си приличат с аскетичните пиемонтци. Казвали са ми, че българите, привикнали с дълголетната турска доминация, от страх да не им заграбят имуществото са криели богатствата си. Привикнали са малко да харчат и са били твърде внимателни към парите си. Ако и да бях виждал напоследък у българите някои необосновани харчове свързани с публичните разходи, то в личния си живот много рядко някой българин ще се отдаде на суетата да парадира с благосъстоянието си. В тази черта на характера си българинът е диаметрално противоположен на съседа си румънец, който е винаги нетърпелив да прахоса всичко спечелено, че и отгоре. Българите са много по-разсъдливи за нещата, които лично ги засягат, и твърде предпазливи в деянията си.“

На гарата в Мездра графът насочва поглед в тълпата наоколо.

„По протежение на пътя наблюдавах българите, които се събираха около гарата. Струва ми се, че може да се констатира тяхната принадлежност към три различни визуални типа, единият от които трябва да е тракийски, другият турски и третият келтски. Последният беше особено характерен на запад, срещаше се преобладаващо сред французите от Юга, гасконците и провансалците, също и при пиемонтците.“

гарата в Мездра
гарата в Мездра

Стигайки в София, графът е приет радушно в българския културни и политическите среди. Обикаля по-важните административни сгради и описва впечатленията си от тях.

„Необходимо е само да се хвърли един поглед на Офицерския клуб, на Военното училище, на новите казарми за артилерията, за кавалерията, за четирите пехотни полка, които се намираха в Софийския гарнизон, за да се убеди човек, че България няма за какво да завижда на Прусия, на най-добре екипираната, въоръжената и голямата военна сила в съвременна Европа. Това състояние е следствие от много усилия и свидни пожертвувания, а резултатът прави голяма чест за такава малка страна.“

Среща се с бившия министър-председател д-р Константин Стоилов, пред когото излага плановете за железопътна линия. В края на посещението си графът прави интересни обобщения.

„След като посетих страната, вече мога да си дам сметка за възхитителния прогрес, осъществен в България за 20 години съществуване на свободната българска нация. Преди 1878-а година състоянието на България беше почти варварско, сега напредъкът е повсеместен. Можем по-скоро да се опасяваме от крайности в нетърпението цивилизацията тук по-скоро да се появи, отколкото да упрекваме българите в незаинтересованост или инертност. Преобразуването на селата в градове се осъществи с такава голяма бързина, че преди това можеше само да се мечтае за подобно чудо, и то в среда на толкова болезнени политически конвулсии. Можем само да се възхитим на енергичния народ, който постигна с такава упоритост и твърдост мечтата си да се превърне бързо в цивилизована нация. Истинските патриоти и приятели на България могат само да ѝ пожелаят дълъг мир, повече братски отношения сред народа, повече уважение към чуждото мнение, по-слаб интерес към индивидуалното за сметка на общото, малко повече човечност в отношенията между гражданите и накрая – няколко стръкчета поезия в публичните дела. Поетическият дух дава релеф на прозата и я прави по-добра. Практическият дух е без съмнение много полезен, но той те държи здраво стъпил на земята и не е толкова плодотворен откъм идейност. Лоялността, отвращението пред интригата, лъжата и измамата не са достойнства само на благородните личности, но са градиво за благородството на народите. Трябва да се пожелават на България най-вече учители с висок личен морал. Моралът е най-пълноценната и най-мъдрата хигиенична мярка за всяка една страна. Моралната страна е почти винаги силна, богата и щастлива страна. България ми се струва предназначена не само за цветущо бъдеще в икономиката, но по причина на физическите сили и темперамента на мнозинството от жителите, една страна податлива към по-високо морално възпитание.“

Софийски университет
Софийски университет

Губернатис смята работата по възпитанието на българския народ като ключова за неговия бъдещ просперитет.

„Само с въздействие отвън би могла да се укрепи и облагороди българската душа, за да се излее в нея цялата национална енергия. Преподавателите по философия в Софийския университет трябва да възпитават в една философия, която да е едновременно национална, сократическа и платоническа, защото именно тя ще е в състояние да разпространи в живота на българите крепка и чиста духовност. Духовността ще се разпространи и ще внуши на българите повече идеализъм и повече жажда за просвещение. Ще разшири интелектуалните хоризонти пред българина, за да разбере той, че както му е дадена земя за живеене, наред с това а е получил и други скъпоценни дарове, които не бива да пренебрегва в грижи само за материалното. Тогава Европа ще следва с още по-жив интерес и с още по-голяма симпатия възхода на българска нация, която изглежда предназначена да играе основна роля на Балканите. Освен това тя ще придобие голямата част от великото византийско наследство, което гърците оставиха толкова да западне. Но за да се формират подобни нагласи в Европа трябва преди всичко друго да се помирят враждуващите партии вътре в страната и да се научат на повече уважение към инакомислието.“

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Resident evil – final chapter“ – Последен шести филм от култовата поредица 27-ми януари 2017

следващи

Един френски доброволец за Българския Червен кръст по време на Сръбско – Българската война