Софроний Врачански. Може ли „калугер да спаси раята“?

Софроний Врачански на няколко места е определян за писател моралист. Това ще рече, че в свои произведения (Първи и Втори видински сборник) той поучава читателите си (българския народ), наставлява ги, посочва им грешките и пътя за поправянето им. А не ги „бунтува“, при все че българският народ е под чужда власт (робство). Това негово поведение достатъчно добро ли е, след като не изразява революционна нагласа? Да си отговорим първо на този въпрос. Тъй като съм забелязал, че отговорът доста затруднява читателите и коментаторите, ще ми се да се изложат различни гледни точки по темата. Това е начинът за определяне на мястото в българската история не само на Софроний Врачански, но и на други подобни нему, като Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Иларион Макариополски и т.н.

Най-напред, винаги е доста спорно причисляването на Софроний към някакъв лагер. И все пак, той от „добрите“ ли е? У нас е прието да се смята, че добрите са тези възрожденци от „революционното крило“. Те имат съществени идеологически различия с „другите“ възрожденци, неподкрепящи тяхното поведение. Ще посоча някои от по-известните „добри“ – Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Захари Стоянов. Гледището на „добрите“ за пътищата за освобождение не се споделя от „другите“. Един от идеолозите на „добрите“, Любен Каравелов (1872 г.), пише: „Не вярвам аз, че калугер ще спаси раята — свободата не ще екзарх, иска Караджата.” („Свободата не ще Екзарх“). За тях, добрите, всеки учител и неспециалист ще намери блага дума, но за разните „други“ („калугерите“) – по-трудно. Добрите искали народа да се вдигне на въстание. С оръжие в ръка да извоюва свободата си от турците, ако има сили. Ако няма сили, тогава достойно да умре в боя.

В такъв случай трябва да кажем, че епископ Софроний Врачански (поп Стойко Владиславов) не е от „добрите“. Или по-скоро не действа така праволинейно, не е така крайно революционен. Всъщност същото важи и за Любен Каравелов, който осмисля последните години от живота си с просветителска дейност, въпреки изразяваната по-рано нетърпимост към „калугерството“. Затова Софроний условно може да се постави сред „калугерите“ и техния кръг (и това с уговорката, че по негово време освободителното движение е още в зародиш). Бунтовническата гледна точка, разбира се, е чужда за един божи служител. Липсата на бунтарски дух е приемана като сериозен недостатък и нерядко е изобличавана. В известно свое стихотворение Христо Ботев („Моята молитва“) зове в познатия си стил:

„О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже —

мен в сърцето и в душата…

 

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове;

 

не ти, който си направил

от кал мъжът и жената,

а човекът си оставил

роб да бъде на земята;

 

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в неволя си зарязал

мойте братя сиромаси;

 

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

само със надежди голи.“

Това отношение към делата и заслугите на духовенството като че ли е масово разпространено. На почит са тези, които се бунтуват с оръжие в ръка. Тези, които не се въодушевяват по подразбиране от подобни действия, са „православните скотове“ у нас. Трябва да се открои тази обща нагласа сред населението в появилите се на картата на Европа национални държави през XIX в. – Италия, Германия, Гърция, Сърбия, България и др. Случва се така, че заслугите към народа на разните „морализаторстващи“ духовници и писатели, като Паисий и Софроний, и изобщо на пишещите по теми за морала, са пренебрегвани. Морализаторстващите са считани от доста хора за прекалено овчедушни, като им се приписват всякакви недостатъци покрай това.

Такова пренебрежително поведение, разбира се, не е правилно. Прекалено е първично и крайно. Това, че навремето българските възрожденци са се делили на лагери, не значи, че днес трябва да продължаваме да ги делим, принизявайки едните за сметка на другите. Всички те са се борели за едно и също, но с различни средства. Те са се стремели  да подпомогнат с всички свои сили и умения добруването на народа си. Те не са презирали народа си, а са го обичали истински и са му желаели щастливо бъдеще.

Нека не се подвеждаме, че само на революционерите е присъща дързостта. Софроний и Паисий също са дръзки, но в ума си, докато в действията си на божи служители те трябва да са (и са такива) вежливи и добри. Дързостта на един моралист се изразява в това, да се опълчи на обществените недъзи и да ги изобличи, което съвсем не е безопасно действие. То значи отявлено да се конфронтираш срещу многото чуждопоклонници и приспособенци сред нас, които по правило са винаги овластени (те са винаги на власт и с всяка власт). Защото да изобличиш чуждопоклонниците и приспособенците, да осмееш еничарското им поведение (тогава са били гъркомани, гъркофили и туркофили, а днес са познати под други имена) – това значи да накърниш интересите на овластените. Това изисква голяма смелост и себеотрицание. Означава, че винаги ще си „преследван“ от хората с еничарски нагласи, дори след смъртта си. И наистина, ако видим дори днес кои нападат делата на Софроний и Паисий – това са духовните наследници на гъркоманите, гъркофилите и туркофилите, т.е. хората с еничарски нагласи.

Тъй като при нас е нехарактерна традицията на писателите моралисти от късното Средновековие, ние като че ли трудно възприемаме и делата на такива писатели като добри и стойностни. Във Франция например положението е различно. Там по времето на Луи XIV (Краля Слънце) и изобщо от XVII в. насетне, моралистите създават високите си литературни образци, на които в никакъв случаи не се гледа с пренебрежение, а напротив. Паскал, Монтен, Лабрюйер, Ларошфуко, Риварол… Тези са едни от най-големите познавачи на човешката душа. Морализмът е необходим и полезен във всяко едно място и време.

В този смисъл трябва да се тълкува Софроний. Това, от една страна. Нека сега да се осветлят и други страни от разнопосочните приноси на Софроний за България. Първо е нужна кратка биографична справка. Стойко Владиславов (1739-1813 г.) е родом от Котел, произхожда от богато семейство на търговци на добитък (джелепи). Той е пряк продължител на делото на Паисий Хилендарски. Първият препис на „История славянобългарска“ е негово дело. През 1762 г. е ръкоположен за свещеник в родния си град, където започват заниманията му с книжовна дейност и просветителство. През 1765 г. се среща с Паисий в Котел, а следващите няколко години пътува до Света гора. Тези събития са от изключителна важност за духовното му съзряване. След завръщането си от Света гора продължава работата му в местното килийно училище. Поради конфликт с градските първенци е принуден да напусне Котел (1792 г.). Две години пътува доста (Анхиало, Карабунар, Цариград, Арбанаси), докато през 1794 г. не приема монашеството в Къпиновския манастир, а на 17-ти септември същата година е ръкоположен за епископ на Враца.

Официалното мнение в историографията е, че заема този висок пост, защото никой друг по това време не го иска. Поради размириците в Северозападна България, съпроводени от управлението на Осман Пазвантоглу във Видин, нямало желаещи за митрополит. През 1797 г. напуска Враца и пътува из епархията си. В 1800 г. отива при Пазвантоглу във Видин, където престоява до 1803 г. Там пише своите сборници – Първи видински („Поучение и словосказание за празниците господни“) и Втори видински („Разкази и разсъждения“). Първият се придържа към традицията (дамаскинската книжнина), а вторият е определян като по-скоро светски.

Много вероятно е при престоя си във Видинската епархия, при Осман Пазвантоглу, Софроний да е участвал в политическа конспирация. Самото му назначение за Видински митрополит буди редица подозрения. Софроний е поддържал тесни връзки с фанариотските среди. Има доста исторически податки, че Пазвантоглу е бил масон. В масонски дух, като конспирация на посветени, е замисляно тогава първото освободително движение на Балканите – гръцкото, прераснало във „Филики Етерия“ („Дружество на приятелите“ – тайна организация за освобождение). Идеята е била то да стане масово освободително движение на всички народи под османска власт. Пазвантоглу и гръцкия национален герой Ригас Велестинлис са били приятели и са споделяли по това време (90-те г. на XVIII в.) общи идеи. Под някаква форма към делото им е вероятно да е съпричастен и Софроний. Така че Софроний не е назначен на поста митрополит, защото е „нямало кой“ (едно по начало наивно обяснение). В периода, в който пише биографията си („Житие и страдания грешнаго Софрония“) политическата конюнктура е много изменена и е било невъзможно да споделя за такива неща от миналото си. Освен това внукът му Стефан Богороди (Стойко Цонков Стойков, баща на Алеко Богориди, първият генерал губернатор на Източна Румелия) прави кариера на османски чиновник. Признанията на дядо му биха му навредили неимоверно.

От оригиналния текст на бойния марш Туриос, написан от Ригас, се знае, че революционното движение от 90-те г. на XVIII в.  много разчита на Пазвантоглу.

„Пазвантоглу, защо ни оставяш толкова дълго време безучастни?
Бързай към Балкана, там трябва като орел да свиеш гнездо

Присъедини и раята, ако искаш да победиш

Паша! Появи се незабавно на бойното поле
Въстанието е в главата на твоите войници…“ (Туриос)

Надяват се той да се включи с войските си и да подкрепи освободителното движение, когато часът удари. По причина на задържането под арест на Ригас (края на 1797 г.) и екзекуцията му бунтовното начинание пропада. В следващите години властта на Пазвантоглу над християните става много тиранична. Той напълно се отдалечава от революционните тенденции, които изразява по-рано. Пътищата им със Софроний се разделят след 1803 г.

Така че Софроний трябва да се познава и оценява в исторически план чрез участието в няколкото разнообразни действия. Първо, чрез морализаторското му творчество, причесляващо го към традицията на дамаскинската книжнина, но и към новото време (Втори видински сборник). Приносът му за българската литература, разбира се, е най-голям с „Житие и страдания грешнаго Софрония“. Това произведение поставя началото на автобиографичния жанр в родната литература. За читателите с интерес към Възраждането ще направи впечатление езика на Софроний – с какви интересни думи си служи, как се изразява. „Житие и страдания…“ е едно непосредствено докосване до „българите от старо време.“ Друг негов принос в литературата е книгата му „Кириакодромион, сиреч Неделник“, която с големи усилия от негова страна излиза в печатен вид (1806 г.), което я прави най-ранната печатна книга на новобългарски език.

Към този момент е невъзможно да бъде осветлен достатъчно добре периодът от престоя му във Врачанската епархия и общенията му с Осман Пазвантоглу. Може да се изрази увереност, че става дума за общи, конспиративни действия срещу султанската власт. А не само описания в „Житие“-то побой, който бил нанесен на Софроний по заръка от Пазвантоглу.

Накрая да се обърне внимание и върху дейността му след 1803 г., от когато заживява в Румъния. Особено активно се изявява той по време на Руско-Турската война (1806-1812 г). Софроний е един от първите, които прозира в руско-турска война възможност да се реши въпросът с освобождението на България. Затова изпраща пълномощно от Букурещ, до заминалите на дипломатическа мисия в Петербург българи Иван Замбин и Атанас Некович, да се преговаря с руското правителство от името на българската емиграция в Румъния. Още с това действие, Софроний се изявява като лидер на българското движение, поставящо си конкретни политически цели. Както отбелязва Иван Стоянов: „Идеите на политическия център, ръководен от С. Врачански, бележат един по-висш етап в политическото съзряване и в развитието на българското националноосвободително движение, което си поставя за цел извоюване на такъв политически статут, какъвто имат съседните народи — автономия в рамките на Османската империя. Тази идея е доразвита още по-пълно в обръщението от 1813 г., озаглавено „Към моя народ и моите любезни съотечественици“, чийто автор е Димитър Попски.“

Софроний Врачански (Стойко Владиславов) е един от най-бележитите българи в ново време. С патриотизма и делото си той не отстъпва на своя духовен учител Паисий, с което се превръща е един от първите и най-видни възрожденци.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Гео – първомайсторът на подозрението

следващи

Любов по време на раздяла или „Септември 1972“