„Рицарят на духа“ Константин Величков или как се живее с България в сърцето

Константин Величков е един от първите и най-видни интелектуалци на следосвобожденска България. За да разберем каква е неговата заслуга за Родината, трябва да бъде ясно с какво по-точно се занимава един интелектуалец. Какво „работят“ интелектуалците? Те могат да се изявяват в различни области, да имат различни професии и да работят различни неща, но правят едно и също нещо, което ги обединява – изказват се, вземат отношение по въпроси, които касаят голям брой хора (обикновено цял един народ). И тези въпроси, разбира се, са извън компетенцията на един тесен специалист. Затова човек не може да каже, че е „учил“ за интелектуалец. Интелектуалецът е компетентен в различни области на човешкото познание, въпреки че е учил нещо (има професия в някаква област) – физика, математика, философия, филология и пр. Умът му обаче не е ограничен само в областта на тясната му специализация, а търси решение за по-широк кръг от човешки проблеми.

Много хора, дори от академичните среди днес, не могат като че ли да проумеят дейността на интелектуалеца. Затова често се чуват иронични подмятания по такива, които имат мнение и дават оценки за неща от разни области на познанието. Наричат ги с насмешка „специалисти по всичко“, обаче рядко си дават сметка, че интелектуалците са именно това. Техен дълг е да са специалисти, ако не по „всичко“, то по доста неща. Докато специалистът в една сфера на човешкото познание, който избягва да взема отношение по „чужди“ нему научни сфери, е подобен на занаятчията, работещ цял живот едно и също (грънчар, обущар, зидар и пр.). В занаятчийството, естествено, няма нищо лошо. Не всеки има способностите и дарбата да бъде интелектуалец. Константин Величков обаче ги е имал.

Роден е в Пазарджик през 1855 г. в сравнително заможно семейство. Баща му Величко Попов е един от градските първенци. От малък Константин Величков проявява изключителни заложби в учението, заради които е изпратен като стипендиант във френския лицей „Галатасарай“ в Цариград. Оттам получава диплом по литература, още като ученик се занимава с преводна дейност (със свой приятел от лицея превеждат „Лукреция Борджия“ от Виктор Юго). След завършването (1874 г.) се завръща в Пазарджик, където учителства (по български, френски, география и история). Като един виден родолюбец, той взема участие в Априлското въстание. Става член на местния революционен комитет, включва се в агитационната дейност.

След кървавото потушаване на въстанието баща му е задържан от турските власти по подозрение за съпричастност и за помагачество на бунтовниците. Величко Попов престоява в арест, където е зверски бит, почти до смърт. Два дни след бащата задържат и сина. Къщата им е претършувана от заптиета, като се предполага, че тя е била склад за оръжие на въстаниците. Всички книжа, намерени вътре, са конфискувани. По този повод в мемоарната си книга „В тъмница“ К. Величков пише: „Турците не можаха да разберат, че сме мислили с голи ръце да правим въстание, и мяркаха им се скривалища от пушки и военни припаси във всяка къща на по-първите граждани.“ („В тъмница“)

Спомените от времето, прекарано „в тъмницата“, са наистина покъртителни. Величков става свидетел на сцени от издевателства и мъчения, които не го напускат през целия му живот. Те го провокират да напише мемоарната книга. „В тъмницата“ побира неизвестността и страха от смъртта на клетите български въстаници, осмелили се да воюват за свобода, за себе си и за народа си.

„В положението, в което бяхме, изложени на постоянен страх да оставим тука здравето си, ако не и живота си, от заразата, в която ни бяха живи заровили, или под немилостивите удари на арнаутските сопи, оставени само с един хляб, който ни се даваше от властите и вън, от който не допущаха да се внася нищо, тая мисъл, макар и лъжлива, че съдбата може да ни се усмихне, беше извор на сладка утеха, която топлеше сърцата и ободряваше и крепеше духа ни.“ („В тъмница“)

Едно от най-трагичните описания в книгата е на окованите във вериги въстаници, сред които е и Величков. Повече от седемстотин души, оковани по четирима, вървящи, влачейки окови и охранявани от биещи ги по пътя войници:

„Няколко души за съпротивлението си на солдатите платиха с живота. Между първите жертви беше един млад момък, Наум Кундурджията, когото всички оплакаха със сълзи. Здрав, хубавец, на около двайсет и пет години, с малки черни мустачки, напето засукани нагоре, той беше възбудил може би още повече с тия си вънкашни качества озлоблението на войниците. Още при излизането от града бяха го ударили на няколко места със сюнгии и той е бил длъжен да върви с тия, зеющи рани, от които е текла кръв. Няколко време бяха го влекли вързаните с него другари, додето най-сетне, омаломощен от болки и многото кръв, която беше загубил, беше капнал и беше се прострял на земята. Джелатите му го довършиха с няколко удара. Така свършиха живота си и други. Някои останаха само с раните си, които бяха получили. Другарите им ги бяха влекли насила със себе си дълго време, а някои бяха носили на гърбовете си.“

Точно на това място искам да направя коментар. Много хора днес се гордеят, че предците им по „турско време“ не са били роби, защото са живеели почти прекрасно тогава и пр. Трябва да бъде ясно, че подобни изявления целят човек да се разграничи от предци, които са поставяни в робски условия по турско време. Това, да влачиш окови, докато те налагат до смърт, е робско условие на живот. На споменатите хора такива предци не им трябват. Техните предци трябва да са тия като Иванчо Х. Пенчович, участвал в осъждането на Левски, които си „добруват“ при всяка власт и при всеки строй. Защото всеки човек счита себе си за потомък на такива предци, които са близки на неговия собствен манталитет и на собствения му ум.

След описаното „В тъмница“ премеждие К. Величков за известно време работи като писар на Българската Екзархия, заедно с това помага в списването на вестник „Стара планина“. Участва със съставянето на карта на земите с преобладаващо българско население, която се ползва от граф Н. Игнатиев при очертаването на границите на Санстефанска България – българския национален идеал. Помага като преводач на руските войски по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). След Освобождението е председател на Окръжния съд в родния си град Пазарджик. Развива и активна политическа дейност. Депутат е в Областното събрание на Източна Румелия, където се отличава като един от най-красноречивите оратори. Иван Вазов казва по негов адрес:

„Един от най-добрите оратори в Областното събрание, обайваше винаги с възторжената си и пламенна реч, която се лееше от устата му плавна, убеждена, чарающа. Когато поискаше думата, в камарата се възцаряваше тишина и гласът му ехтеше, пленяваше слушателите и почти винаги ги присъединяваше към неговото мнение.“

Става много близък със съпартийците си Иван Вазов, Михаил Маджаров, Стефан Бобчев (с него още по време на работата си във вестник „Стара планина“). През 1884 г. е назначен за директор на Народното просвещение и редовен член на Българското книжовно дружество (БАН). През цялото това време не престава да твори и да се занимава с книжовна дейност. В смутните времена около Съединението е принуден да емигрира. Участието в партийния живот струва скъпо за идеалист като него. Партийните борби, боричкания и нагласите според „международната обстановка“ Величков приема особено тежко. По този повод се е запазил един добил известност негов коментар, направен с горчивина:

„Живее се в поробена страна. Не се живее в опозорена страна, особено кога си се родил в нея и си носил вериги зарад нея. България обаче навсякъде ще нося в сърцето си и ней ще бъдат всички мои мисли и чувства.“ 

Константин Величков в буквалния смисъл е „носил вериги“ в името на Родината (нещо особено срамно в очите на някои от днешните коментатори на проблема с робството). Затова е логично да се чувства огорчен от противопоставянията на едни българи срещу други.

През 1887-1889 г. учи живопис във Флоренция. По този начин развива голямата си дарба, която е забелязана още от детските му години. От 1890 г. става учител в Българската гимназия в Солун (по френски и български). За него Христо Силянов пише в спомените си: „Без да е македонски революционер, К. Величков допринесе най-много за революционизирането на учащата се македонска младеж в Солун.“ Връща се към политиката след 1894 г. Близо три години е министър на народното просвещение (декември 1894 г. – септември 1897 г.), на която служба е изключително полезен. Големият Кръстьо Сарафов споделя:

„Ако не беше Величков, едва ли някога би се говорило за мен. На него аз дължа много. За жалост участта на такива идеалисти у нас е много печална… Колко хубаво би било, ако в България имахме повече Величковци, които с идеализъм, достигащ до себеотрицание, биха служили на своя народ до последния си час.“

Нужни са няколко думи и за творчеството на К. Величков. В тази връзка ще спомена, че и днес много от учениците у нас четат „Ад“ на Данте Алигиери в негов превод, правен преди повече от сто години и все още актуален. Подобно постижение в тази сфера, и то при автор и произведение от такива величини, е нещо заслужаващо похвала. Надежда Бонева коментира делото му:

„Всъщност, колкото повече се занимавах, осъзнавах, че той е първият български европеист. Бях удивена от усилията и желанието му да преведе „Ад“ на Данте Алигиери. И аз съм се опитвала да го преведа, други колеги – също, но това е почти невъзможно, ако не познаваш развитието на италианския език и по-конкретно – флорентинския диалект. И това Константин Величков е успял да направи не толкова, за да се докаже като преводач, а много повече, за да приобщи България към италианския Ренесанс, да пробие ледовете, натрупани с векове. А това е една изключителна мисия. Трябва да познаваш не само езика, но и конкретната епоха, както и личната и творческата съдба на един сложен човек и писател като Данте Алигиери. Това е една цяла отделна Вселена.

Величков се е учил сам. Имал е още в Истанбул добри преподаватели, но в Италия и Франция, освен самообразоването, е развивал и собствените си таланти. И всичко това – с един много силен дух, с един идеализъм, който сега е трудно да бъде разбран. Данте е сложен, защото цялата „Божествена комедия“ е една метафора, текстът е труден и пълен с алегории. Това разкрива качествата на Величков като преводач, но говори за него и като за човек с огромна култура. Нека не забравяме, че той пише поезия, научни трудове, мемоарна проза, но в същото време е и художник. Познавал е и най-светлите умове на науката, големите музиканти, опитал се е да разкрие Европа за българите и България за европейците. И тук не говорим за буквален превод на „Ад“, а за пълнокръвен и добър превод, истински, който е уловил всички тънкости на метафоричното. Всъщност, с това Константин Величков има огромна заслуга – той полага основите на преводачеството в България. Защото, както добре знаете, добрите езиковеди са и преводачи. Стига само да споменем братята Кирил и Методий.

Привлече ме не само неговата литературна дейност, но и негова личност, неговият морал. Бих нарекла Константин Величков „рицар на духа“, дори идеалист. И той го е доказал дори като министър на просвещението. Знам и съм чувала оценки, че не е сред най-добрите поети, но погледнете неговата проза, погледнете „В тъмница“. Може би той все остава в сянката на Иван Вазов – за съжаление, но аз смятам, че двамата не бива да бъдат сравнявани. Защото Вазов си е Вазов с всичките му блестящи творби, но все пак той е национален автор, докато в това отношение Величков го превъзхожда. Той излиза извън рамките на България, той е истински европейски човек, творец и космополит. Нека не забравяме, че освен италианския, той е познавал чудесно и френския език, езика на изкуството, затова и е имал самочувствието да започне проекта „Всеобща история на литературата“.

Константин Величков днес трябва да се почита като един от строителите на съвременна България, и то не само в политически, но още повече в културен план. Един от най-светлите и могъщи умове на епохата. Човек на дълга и на изкуството.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Две борчета посях и още десет

следващи

„Българският дух в Европа през вековете“ – Велики Преслав, 21-ви – 23-ти април