Разказ за „Трънски разкази“ на Петър Делчев

Десет години след първото издание на цикъла „Трънски разкази“ (2007 г., изд. „Словото“) на П. Делчев, още по-ясно изглежда мястото на книгата сред значимите заглавия на съвременната българска белетристика, още по-важна – нейната поява.

Симптоматично е, че сборникът има свой собствен полускрит канон, действена памет за постиженията, за движенията на българската литература – както за модерното и постмодерното, така и за традиционното в нея. Рецензентите и коментаторите, отразили книгата непосредствено след излизането ѝ от печат, също спират вниманието си върху контекстите, в които тя може да бъде поставена.

В „Трънски разкази“ натрупаната литературна памет е преминала през интерпретации, през трансформации, интегрирана е на различни равнища, вторично е охудожествена. Книгата с лекота, ненатрапчиво се сродява с редица повествования, в които езиковите стилизации от един или друг порядък са постигнали заложената им предварително задача, в които отдавна са отиграни сходни повествователни механизми, но и сходни теми, проблеми, в които селото и неговата бавна, отложена във времето смърт са привнесени и привнасяни.

Петър Делчев е намерил свои методи за оттласкване, за отдалечаване на наратива от сенките, от силуетите на предходниците, но и своя призма, през която да пречупи Хайтовите диви „Мъжки времена“, Вълчевите истории за отдавнашните „Змейове“, Ивайло-Петровата „Хайка“, Радичковите свирепи зими, суматохи, мълви, Емилиян-Станевите „Вълчи нощи“, Йовковите „Легенди“ и „Вечери в хана“, Елин-Пелиновата „Манастирска лоза“.

Разказите на П. Делчев могат да бъдат прочетени и „самостоятелно“ – извън всяко обръщане към периоди, към автори, към метаморфози на жанра, към произведения, към художествени пресичания. Ако не забележим и не отбележим (най-общо и съвсем условно казано) диалозите, ако не поставим в своеобразна родствена връзка сборника „Трънски разкази“ с Хайтовите „Диви…“ напр., въпреки и заради различията помежду им, ако пренебрегнем факта, че все пак става дума за дебют – книгата ще изгуби немалко, но ще запази сложната си натура, композиционните си специфики, ще запази експресивната си сила; ще личи не по-малко умението на автора да гради сугестивни сюжети, да индивидуализира герои, да поетизира описания, да съпоставя и слива животинското у човека с човешкото у животното и пр.

Да сравним двете издания на сборника. Първото издание съдържа пет разказа и текст от Александър Чакъров. При преиздаването на „Трънски разкази“ през 2013 г. (изд. „Сиела“) – в едно книжно тяло с „Балканска сюита“ – към цикъла е добавена още една творба, а текстът на Ал. Чакъров липсва. Новият вариант се отличава и с усложнена конструкция. И в шестте разказа се трасира в опитомените и в неопитомените пространства на едно трънско село и околията – чрез ключови събития, топоси, времена, чрез героите. Действието обземе диапазона от отзвучалите в мислите на селяните национални сътресения около Първата световна война – до настоящето; от гората до дома, от убийството на вълка до заминаването. Именно бягството на Добри в „Канадецът“ променя посоките на прочита.

При второто издание към двата кратки белетристични откъса, чрез които се рамкира повествованието, е добавен и трети. Първият откъс не е част от разказ. Сам по себе си той е завършено произведение и функционира като увод в Делчевите вълчи дни и нощи – увод, в който разказите предварително се представят като неслучайни истории, които един от героите, останал неназоваван, неопределен, фиктивен, изговаря пред слушателя, пред човека, който записва, за да запази занапред чутото. Записаните „жития за вълци“ и за хора ще се превърнат органично в белетристика. А формално монологичната реч на героя, който разказва в откъса, е и обръщение към читателя, чрез което се „картографират“ произведенията, синтезира се техният вътрешен обем, преди да са се разгърнали в художествената си „география“.

Другите два откъса „следват“ последните два разказа – респективно „Майката“ (последния по първото издание) и от „Канадецът“ (шестия разказ, включен през 2013 г. като заключителен). Във фрагмента, отделен след края на „Майката“, откриваме продължение на първия „уводен“ откъс. Така цикълът се оформя, но само привидно е завършен. С „Канадецът“ наближаващата смърт на селото намира герой, който да я понесе и „изнесе на гърба си“, да я изобрази – художникът, който ще се изсели, творецът, чиито дърворезби ще запазят два свещени за него образа. Няма повече жития, но има още произведения на изкуството, чрез които селото да продължи в удвоена условност своя живот. Разказът завършва с „цитат“ от чуждестранен вестник, датиран от 2007 г. Майстор Добри, художникът, и Марияна, жената, с която той бяга от суровите вълчи земи, са вече собственици на семеен ресторант, познати в Канада като Добри и Мериън Трънски.

Шестият разказ удължава, разширява художественото време и пространство, поставя нови и важни въпроси: относно бъдещето не само на селата, но и на нацията, относно паметта на българите, относно съдбата, успехите и превратностите в живота на заминалите зад граница и пр. Произведението връща към първия откъс с повторената идея за смесването на родовете. В „Канадецът“ Цеко – вече загубил кръчмата си, иззета от властта – повтаря думите на героя-разказвач от уводното „обръщение“. Към бившия кръчмар всички негови съселяни се обръщат именно като към разказвач, като към знаещия историите. Първият разказ – „Клетвата“ – също започва с разправия в кръчмата, на която Цеко е пряк свидетел. Сцената, която той наблюдава, спорът за мъжеството да убиеш вълк с голи ръце, се пренася като реминисценция на героя в „Канадецът“ – кръчмарят припознава в Добри убития от десетилетия Гьока Цветнио. В „Майката“ чобанинът Страхил се издължава двадесет години по-късно за смъртта на Гьока – смърт, заради която се полага и клетвата от първия разказ. Както в предтекстовата действителност на „Майката“, така и при „Канадецът“ времето е прескочило обикновените събития, за да се забави отново при необикновените, знаковите. Кръчмарят ще напомня за връзките. А връзките се разплитат дотолкова, че изграждат завършена, сложна художествена действителност.

Добавеното към „Трънски разкази“ пред 2013 г. произведение променя цикъла, натоварва го с допълнително кръгово очертание, с допълнителен смисъл. „Канадецът“ окончава картината на цялото – при която се преминава и през няколко вида художествени проекции на езика и езиковото поведение, като всяка от проекциите има своите особености, всяка от тях е характерологична: стилизираният диалект – в диалога, в речта на героите, промяната в словесността (най-вече в речника и само частично в риториката) при новия режим след 1944 г. („датирана“ и предвестена в самото начало на „Канадецът“ по следния начин: 197… г.), езикът на повествователя, т.е. книжовният български, и условно чуждият език (в „преводна форма“) като проява и представа за свят.

Второто издание поставя нови задачи пред цикъла и пред неговия читател. При последната част от „Канадецът“ чужденец-журналист вече разказва за Добри и за Марияна, за произлезлите от вълчата местност. И вече не кръчмарят, а други ще носят и ще разказват „трънските разкази“.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Значение на Кирило – Методиевото дело за България

следващи

24-ти май – нашият празник на духовността!