Пътуването във „Влакът за Емаус“ на Теодора Димова

Пътуването в романа на Теодора Димова „Влакът за Емаус“ (2013 г., изд. „Сиела“) се извършва в пространствата на художествената действителност и в съзнанието на главния герой – Мина. Историите, пречупени през мислите на Мина, се пораждат една от друга и излизат извън необратимата протяжност на линейното време, извън уравняването на фабулната последователност. Успоредно протичат времена, събират се пространства. Различните гледни точки постепенно се преобръщат и сливат.

Повествованието замъглява границите между историята на главния герой и всички чужди нему истории, които той, пътник сред пътниците, носи в себе си, през които многократно преминава в хода на романа, както влакът преминава през лятната нощ, през графиките от събития, мигновения, търсения, по пътя към Емаус, преди спасението в светлината на възкръсналия Христос.

В романа небиблейските разкази са подведени, подчинени на библейското. Наративните преплитания преминават в разсъждения за християнството, за упованието в Иисус, за неблаговидното състояние на българската православна църква, за пропъждането на миряните от храма, за необходимостта те да бъдат привлечени обратно в него, за мястото на Божията обител в съвременното общество, за сакралното, за провидението. Пояснява се значимостта на евхаристията, на причастието, тялото и кръвта Христови. Пресичат се битово и чудодейно, банално и изключително. Поставят се въпроси относно смисъла, безсмислието, относно случайността, съдбовността. Акцентира се върху гнездото като метафора за неопетнения дом, изграден с труд, със сила на духа. Любов, смърт, святост в неразривно единство се разгръщат тематично и сюжетно. Препредава се припознаването на своя живот като чужд, ролевата природа на артистичния човек, връзката с другия като ближен, като близнак, без когото личността странства разполовена, мъртвия като закрилник, приравнен с ангел хранител. Разчупват се контурите. Усложнява се романовият хронотоп. Спрямо сегашността стои миналото, с възможностите за справяне с него.

Многостранността на темите, на мотивите, поставянето им в несистемни диалогични отношения, разнопосочността на проблемите, на микросюжетите, опитите да се постигне цялост, в която различните компоненти да са в съзвучие, придават на произведението фрагментарен вид. Крайното „разпокъсване“ е избегнато чрез поставянето на фокуса върху главния герой и през героя върху влака като събирателна. А началната и крайната точка, отпътуването на героя и пристигането му при Каталина, превръщат движението към Емаус в четка, с която се рисуват картини от романовия свят. Многотонният ритъм на влака разделя и събира микросюжетите, отмества една история от центъра на повествованието и извежда на преден план друга, успокоява тона при екзалтация, за да се върне Мина (чието име препраща към св. Мина – считан за покровител на бездомните, на скитащите, на поелите на дълъг път) – към размислите, разсъжденията, осмислянията на героя, завръщания към спомени, осъществени с трезвостта на мъдър старец, за да се продължи да се очаква спасението, да се пътува.

Привидно пътуването трае една нощ. За една нощ Мина ще преразпредели познанието, което е натрупал, ще потъва в спомени и ще изплува от тях, ще интерпретира в разговор и негласно Новия завет, ще се озове в градини, една от които ще напомня за Гетсиманската, друга – за Райската, т.н. Така през образа му се проектира идеята: Да бъде Божият свят.

Разгърнатите в романа сюжети, засегнатите теми и проблеми, привнесени от Светото писание елементи, привнесени без да бъдат допълнително усложнени в идейните си измерения, всички натрупвания се катализират чрез и през Мина. Главният герой е натоварен да понесе всички микроелементи, да „съдейства“ те да се поберат в макрорамката на романа – изградена върху идеята за пътя. Път на един конкретен човек. Но и път на човечеството. Път към постигане на Божието.

Целият живот на Мина се изминава повторно по пътя, целият му живот се събира в паметта за броени ключови, знакови и значещи истории, които кореспондират с текста на Библията като първообраз. Сцените от влака, сцени с избледнели цветове и изопачени лица, стоят като контрапункт на запазеното в паметта на героя, на библейския подтекст, вторично декларативно изведен, доизяснен в диалога.

А случките от влака на пръв поглед не задължават с многоплановост, изглеждат потънали под неугледната патина на ежедневното, далеч от религиозното, от вярата. Мина наблюдава другите пътници – циганите, по презумпция скитащи, продавача на парфюми, Димитър, бабата с детето – пътници с и без билети, всеки устремен към своя Емаус, в очакване на възкресението на своя собствен Спасител, отдадени или на мълчание, или на прекалената си разговорливост, или на екстаза от съвкуплението, на полудни алкохолни безсъници, или на напразни спорове с контрольора, или на опита да продадат откраднатото като стока, поели в греховното. Те са белязани, грешни, несмирени. Като изключение могат да бъдат приети жената и нейното внуче, които във втората част на романа бегло напомнят за Богородица, която държи в ръцете си мъртвия Иисус.

По пътя героят вижда себе си, припознава миналото си в детето, което стои, играе, спи в купето. Мина пак става дете, къса плодове в дядовата градина, а в дядо си припознава миниатюрен бог, протяга ръце към луната като към плод, полива цветята в църковния двор, преживява отново смъртта на дъщеря си, докато разказва на Каталина, докато осмисля, окончава, разплита емоционалния възел на скръбта си, смирява се, отива отново на първата си среща с Каталина, среща по време на дъжд, на буря, сравнена с Потопа, привнася към срещата съдбовното предсмъртно решение на Лия да ги запознае, припомня си разказаното от Каталина за мъртвата Лия и пр. С други думи, Мина повтаря свои и несвои истории, от които съзнанието му не може да се освободи, свързва слова, през които той се осъществява като индивидуалност, връща се пак и пак към тях, променя подредбата им, очертава посланието им, прави ги „библейски“, преживява ги, размива ги в други, допълва ги.

През героя се разкрива и страни от поетиката на романа. Във „Влакът за Емаус“ героите обръщат внимание на разказването, на т.нар. тайна на разказа. Така Каталина „като че ли през целия си досегашен живот“ „беше мълчала и сега внезапно беше проговорила и нямаше да спре, докато не разкаже света“ (с. 84). Разказаното от героинята се препредава, трансформира. В съзнанието на Мина нейният разказ продължава да звучи, да отеква.

Тайната на разказа според Лия, Каталина и Мина, разкритата от тях тайна, се крие в нескончаемостта, във вечно предстоящия неспирен живот, приравнен с непрекъснато възобновяващата се сегашност. Сега сме в миналото, сега сме в бъдещето. Всичко протича сега, вечната сегашност, но и всичко винаги предстои. Едновременно. Сега Мина се качва във влака, сега слиза. Животът му се случва в момента, предстои и е минал. Ще се качи, ще слезе. Вече се е качил, вече е слязъл. В т.нар. (от героите) тайна имплицитно е заложена и друга постановка, според която всичко и всички са вечни, времената са събрани, а Библията винаги е била актуална, винаги ще бъде.

Библията решава всички наглед нерешими проблеми, пред които се изправят героите. Напр. на въпроса: „И каква е същността на живота, Мина?“ Отговорът е: „Любов…“ (с. 125). Отговорът е продиктуван от по-ранен момент, при който се твърди, че „само детската любов не отпада, затова Иисус ни учи да бъдем като децата, затова Филип е предпочел своята смърт пред моята, затова е умрял два дена след като се е родил, беше казала Каталина и така парадоксално беше свързала влизането на Иисус в Йерусалим със смъртта на братчето си, което тя нарекла Филип“ (с. 90). Героите живеят чрез и в библейското, техните животи акомпанират на Светото писание, затова приемат мъртвите си близки за самопожертвователни души, за праведници, докато се опитват да се избавят от усещането, че живеят живота на другия, на мъртвия брат, Филип, чиято закрила се усеща, на мъртвата приятелка, която събира Каталина с Мина, на дъщерята, която ще гледа през очите на своя все още жив баща. Библейско е и решението за бъдещето на българската църква.

Едновременно с това романът отрича по християнски смъртта като окончателен завършек на човешкото битие, бунтува се срещу неутолимата жажда за живот с: „… не зная как другите умиращи могат да се справят със смъртта си, Мина, без думите на Христос, толкова е унизителен и смазващ страхът от смъртта, Мина, и желанието за живот, за още и още и още живот, това ненаситно желание за живот, Мина, е също толкова срамно и унизително, както е и страхът от смъртта“ (с. 128). Отвъд Духът ще продължи, ще се възнесе.

В следващия момент „непрестанният мислен диалог“ на главния герой с Каталина е оприличен на разговора „на емауските пътници“, които пътуват ден „след смъртта и преди възкресението“ (с. 129). Героите пътуват във време на разколебана вяра, на несигурност, на неумолими въпроси, на очакване. Постепенно паралелите, преразказването на Светото писание и анализите, свързани с българските църковни порядки, свързани с българското паство и прокараният през думите на Мина призив за завръщане на миряните в Божията обител обземат и превземат романа. Като че ли историите на главния герой, на Лия, на Каталина и др. са приведени само като пример, като нова страница, която повтаря заветите Христови. Животите им са обърнати към нетленната светлина на Иисус.

Романът неведнъж се опитва да ни убеди, че няма „нищо страшно в преминаването отвъд, в последната крачка, нищо тревожно или обезпокояващо, нищо, за което човек да плаче или да се страхува“, че „няма смърт“, но не показва защо в смъртта няма нищо страшно, не надгражда над директното отричане на смъртта, отговаря с вяра, повтаря постулати като: „всички сме живи и сме едно“, преразказва Библията (с. 58).

Единността на битието се препредава през Каталина, която открива в Мина своята липсваща половина, близнак, без когото тя би била незавършена, нецялостна. Като че ли Лия предусеща предначертаното, предопределеното за нейните приятели. А Лия и Каталина в протежението на романа все повече и все повече заприличват на хипостаси на Мина, на негови образи, през които и неговата човешка непълнота ще се изличи.

И Мина, и Лия, и Каталина търсят изключителното, търсят проекции на чудесата Христови, противопоставят се на баналното. Лия преименува Катерина в Каталина. Те самите смятат, че битуват като едно, слети една в друга. А Мина твърди, че „сме създадени още със сътворението на света, сега е дошъл нашият миг да се осъществим, да излеем в тези часове, които ще се нажежават, в тези срещи, които ще са необикновени“ (с. 93). Главният герой постоянно проповядва в търсене на необикновеното в дъжда по време на първата среща с Каталина, във влака, в който някои от ситуациите запечатват тривиалното.

Необикновеното в срещите е говоренето на предел, изповедността в диалога, изповед пред другия като пред себе си, загатнатото дочуване на човека до теб, преди той да е изрекъл мисълта си, предусещането за опознаване, преди дори да си познал напълно своята собствена душа.

Още в началото на „Влакът за Емаус“ е изведен механизмът, принципът – говорене на предел, при това в извън равновесни ситуации: когато научаваш за смъртта на близък, когато приятел умира, когато срещаш човека, когото си търсил досега и т.н. В романа способите за сюжетиране са безмерно оголени, директно оповестени, нескрито онагледени.

Основното тематично ядро в „огледалното“ спрямо героите „триединство“ също се оповестява и онагледява при една от срещите – между Лия и Каталина с: „… във всяка смърт на всеки човек има святост, която единствено я прави поносима, смъртта и светостта идват почти винаги едновременно, така както любовта и смъртта се появяват почти винаги едновременно…“ (с. 57). Ако в Мина се открива знание и разбиране, то трябва да се отбележи, че той има и отвъдна осанка. В същото време като че ли се чувства удобно в монотонността, в преповтарянето, в самотните дебри на съзнанието си.

Романът с присъщата на потока на съзнанието асиметрична постъпателност се движи към вживяване при съприкосновение със сакралното, но се разколебава при отклоненията в други посоки, напр. при израза на отношение спрямо българските църковни служители, които отблъскват миряните, още в началото при коментарите за съвременния български театър, лишен от присъствието на Бога, пълен с бездарие, маниерност, елементарност. В споменатите коментари личи емоционалният импулс, докато Мина, Лия, Каталина тръпнат да бъдат необикновени, проповядват безсмъртието на душата, проявят търпение към другия, изслушват непознатия. Смесването на проблеми от различно естество, въпреки че извира от разговорите на тримата герои, се отразява върху изграждането на образите, върху разгръщането на идеята за тайнството на човешкото откровение. Сходна е ситуацията при представянето на отец Ередия от Димитър-Димовия роман „Осъдени души“.

Диалогът между Д. Димов и Т. Димова има своето начално проявление в „Адриана“. Във „Влакът за Емаус“ се прокарва втора „линия“, повторно обръщане на дъщерята към заветите на бащата. Ередия е вписан в повествованието без допълнителни уговорки, вклинен е в диалога на героите, окачествен е като праведно и истинно вярващ, защитаващ християните, останал при тях. Пожертвал се е за тях, според „Влакът за Емаус“ Ередия не е фанатик. Интерпретацията служи да поправи прочита, задължава с остротата си, с артикулираната позиция, но поставя въпроси относно гледните точки на героите, относно техните разбирания.

Така Мина се опитва да живее по Христовия пример, но в опита си да бъде следовник на Бога, той разчита не на поемането на чуждия товар върху себе си, а на проповедта, на Библията, от която не може да се оттласне, която стои като сянка в неговите думи. Той свещенодейства в параметрите на романа, но не провижда, не прорицава.

Мина се озадачава от „лекотата, с която времето, дните, годините“ могат „да бъдат прескачани, разчиствани, забравяни“ (с. 11) и прескача, разчиства, припомня дни, срещи, спомени. Сам по себе си той не е свободен от натрупаното минало, въпреки че поучава Димитър във влака да се освободи, да се смири. Мина продължава само привидно и временно смирен да разнищва своя живот и да се разхожда из лабиринтите на съзнанието си.

„Влакът за Емаус“ задава важни въпроси, разнищва неотменни теми, концептуализира върху сложни проблеми, а отговорите, които се опитва да даде, се обръщат с вяра към Светото писание, към Божието слово.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Сдружение „НИШАН“ възражда традицията за родопската седянка в съвременен вид

следващи

„Поезията трябва да е свободна, за да бъде себе си!“ – Интервю с поета Александър Христов