Призванието да си учител и будител: Добри Чинтулов

Днес все по-рядко учителстването се преживява като призвание. Трудно е да се изпита радост и да се намери смисъл в това, да наставляваш някого в живота. Да му показваш пътя към познанието, да го възпиташ в моралните ценности, които ти самият изповядваш.

Обичайното извинение за липсата на интерес към учителската професия е недостатъчният материален стимул. Сравняват се заплатите, които взимат учителите, с парите, които печелят хората в други професии. Но да правиш такова сравнение вече подсказва, че учителстването за теб не е призвание, то не е нещото за теб, с което би се справял най-добре и което би те направило истински щастлив.
И ако станеш учител само от користни, материални подбуди, това също не е добре, защото в един момент можеш да ги вмениш и на подрастващите. Учителят безусловно трябва да е, малко – много идеалист, за да станат и децата под негово влияние по-идеални. Защото моралните ценности, свързани с духовността на човека, нямат материален произход. Любовта, добротата, милостта, щедростта, честността, родолюбието нямат връзка със света на високите печалби, а идват от света на идеалното и обитават душата.

Другата крайност, която често се внушава, е, че няма достатъчно желаещи за учители сред младите. Трябва да имаме предвид, че само един от всеки десетима, завършили за учители, започва работа в системата на образованието. Не бива да мислим, че всички останали не желаят да са учители, а предпочитат неквалифицираната работа у нас или в чужбина. Просто не им се дава шанс, защото „пазарът е пренаситен“ със специалисти по история, география, български език и пр. Така на младите педагози по диплома и призвание им остава възможността, подобно на „хвърчащите хора“ на Валери Петров, да литнат „над балкона със пране, над калта, над сгурията в двора“ и да се упътят към Англия, Германия или САЩ.

В едно друго време у нас на учителската професия се е гледало с истинско уважение, защото обществото е съумяло да оцени важната роля на учителя за прогреса на нацията. Да си учил и после да предаваш наученото на сънародниците си – това се е считало за голяма чест. Неслучайно изтъкнатите български учители от епохата на Възраждането са и народни водачи: „патриархът на българските учители и книжовници“ Неофит Рилски, Йоаким Груев, Иван Селимински, даскал Ботьо Петков и др. Сред тези имена трябва да прибавим едно друго голямо, дори най-голямото от всички – на скромния сливенски учител Добри Чинтулов.

 

Сливен, към къщата на Добри Чинтулов                                                                            снимка: Марияна Мираджиева / Panoramio

Къщата – музей на Добри Чинтулов. Сливен

Какво обаче е различното и специфичното у Добри Чинтулов?
За разлика от повечето народни будители, той служи на народа си тихо и скромно, води кротко съществувание, не се включва ревностно в националните борби и междуличностни прения, като с малки изключения остава в сянката на събитията. Чинтулов е далеч от литературната слава. Сравнен например с един Григор Пърличев, той е толкова неизвестно име за литературата на съвремието си. Да споменем, че Пърличев през 1860 г. печели гръцкия ежегоден литературен конкурс, провеждан в Атина, с поемата си „Сердарят“, за която критиците се отзовават, че е „произведение на чудотворно длето и че всеки стих там е чист бисер“. Да не говорим за славата, спечелил си още приживе народният поет Иван Вазов, стигнал сам до прозрението, че „мойте песни все ще се четат.“

При Чинтулов писането сякаш е част само от личния, но не и от обществения му живот. Запазено е стихотворение, написано в негова чест, свързано с краткия му престой в Ямбол: „Ямболе граде, не тъжи милий! … Че ни остави учител славний Господин Чинтол.“ Добри Чинтулов прекарва съзнателния си живот в преподаване и писане на своите „песни“. Неговите творби обаче по никакъв начин не допринасят за литературна слава, по модерному казано: не спомагат за „кариерното му израстване“. Чинтулов си остава, за добро или за лошо, обикновен даскал цял живот.

Творчеството му през годините става обект на спорове, защото не е уточнено авторството на някои от стихотворенията. Тъй като те са писани с голям революционен плам, неприсъщ на един скромен учител, Чинтуловите стихотворения започват да се разнасят по-скоро тайно, от уста на уста, превръщайки се в народни песни. И днес дори ние, толкова поколения по-късно, като че ли ги възприемаме точно като народни песни. 

„Къде си, вярна ти любов народна

Къде блестиш ти, искра любородна?

Я силен пламък ти пламни,

та буен огън разпали

на младите в сърцата,

да тръгнат по гората.“

Или, „Вятър ечи, Балкан стене,

сам юнак на коня

с тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!

Дойде време, ставайте,

от сън се събуждайте,

доста робство и тиранство,

всички на оръжие!

Който носи мъжко сърце

и българско име,

да препаше тънка сабя,

знаме да развие!“

Може би върховата обществена изява в живота на Добри Чинтулов е изключителната му реч, в чест на руските войски – освободители на Сливен от 26-та дивизия, начело с генерал Делингсхаузен. Вече полуослепелият, оттеглил се от учителстване поет, успява да просълзи събралото се тържествуващо множество с думите си:

„Най-накрая Господ Бог се вслуша в молитвите на своите раби. Надеждите и желанията на българския народ се осъществиха! Свърши се вече с нечуваните и сърцераздирателни свирепства, свърши се вече с ужасния гнет..“

От гледна точка на литературната критика, Чинтулов е, както посочва Никола Табаков:

„вдъхновен певец на робските неволи, който е носил в душата си големи творчески сили.“

Още:

„В своите песни Чинтулов долови болките на изстрадалата Родина и отрази страстния и кипящ порив на народната душа към свобода. И песните му се подеха като откровение, като зов за борба от целия български народ и разпалиха с патриотичния си патос бунтовните пориви на младите, а с художествените си ценности откриха нови източници за вдъхновение и положиха началото на нашата нова поезия.“

По мнението на академик Иван Радев: „Добри Чинтулов – от поет на „мъжкото сърце“ и „българското име“, на повика „от сън се събуждайте“, в ситуацията на 40-те/50-те години, се оказва първото значимо естетическо явление на възрожденската литература“.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Селото на края на Балкана

следващи

Факултет за Мечти