Представи за отвъдното у старите българи. Култ към „стопана на къщата“

Когато се говори за представите за отвъдното у старите българи, трябва да е ясно, че такива съществуват при хората във всяко историческо време и във всички общества. Трябва да се даде сметка, че в дорелигиозните общества конкретиката за тези представи е в голяма степен неизвестна днес, особено когато става дума за безписмени и нецивилизовани групи от хора (наричани от цивилизованите – „варвари“). Представите за отвъдното се изразяват в определени култови практики. Те естествено имат своя материален израз.

Едни от най-ранните такива се проявяват в направата на т.нар. мегалити. Мегалитни паметници (от големи камъни) се срещат из цяла Европа. Вероятно хилядолетия продължава изграждането им върху тази голяма територия. Представляват наредени по определен начин един върху друг огромни камъни. Само в Сакар планина у нас има описани над 600 долмена (вид мегалити). Долмените най-вероятно служат за гробници на владетели. Има ги от тракийско и пред тракийско време. Още в късния неолит в Европа е датирано разпространението им. Това значи, че в най-дълбока древност, почти с откриването на земеделието („неолитната революция“), с одомашняването на дивите животни и възприемане на уседналост в бита, започват и култовите практики, свързани с отвъдното. Някои от мегалитите са описани от изследователи в Европа, като израз на търсене на благоволение от мъртвите.

Ето че още за този период се доказва, че мъртвите имат значение за живите. Още повече, известно е, че в дълбока древност (ранния неолит) по нашите земи хората се погребват интрамурално (погребение вътре в очертанията на селището). Некрополите (гробищата) не са обособени толкова категорично извън рамките на селото, като единственото място, където мъртвият да бъде изпратен към отвъдното. Съществува традиция някои починали да се погребват вътре в селището (под пода на къщата или в близост до дома, под прага и др.), което значи, че живите изрично търсят съжителство с починалите си роднини, не желаят да ги отделят от себе си, от дома си и родното място.

„Смята се, че с оглед на обществено-икономическите условия култът към мъртвите се е появил през време на родовообщинния строй. Според Д. Зеленин отседналостта на човека му е дала възможност да наблюдава естествена смърт от остаряване. Разделянето на труда е довело до използване на опита на старите хора, чиято смърт престанали да смятат като причина за превръщането им в зли задгробни духове. Представата за зли духове преминала върху умрелите от неестествена смърт: самоубийци, удавници, убити от стихии и др.“

Интересно е да се посочи, че наблюдаването на процеса на стареене и последвалата го естествена смърт е конкретна причина за култа към мъртвите. А такова нещо може да добие масовост в рамките на племето, ако племето е в условия на мир и на едно и също място (при заниманията със земеделие от неолита насетне). От съществено значение в представите за отвъдното и култовите практики е да се прави разлика между култ към мъртвите изобщо и култ към прадедите. „Култът към мъртвите е общо почитание на всеки и всички умрели в дадено семейство, в даден род. А култът към прадедите е почитание на дадена личност, смятана за родоначалник на известна по-малка или по-голяма обществена група. В такъв случай тази родоначална личност се почита като главен, единствен покровител на групата – род, племе и др.“ (Хр. Вакарелски).

Култът към прадедите е слабо проявен, по етнографски свидетелства от българските земи. Можем само да гадаем за този култ и при предците ни (прабългари, славяни и траки). Спекулации по темата, разбира се, не липсват. Тук ще се спре внимание на паралели с различни безписмени общност от разни краища на света, както и с конкретни свидетелства за култа от българските земи според етнографския материал.

Известни са данни за култовите предмети, назовавани „чуринга“ и описани у австралийското аборигенско племе Арунта (Централна Австралия). Чуринга се среща още при Лориджа, Кетиш и др. Представлява предмет от дърво или камък, за който се вярва, че в него се е преселила (след смъртта) душата на предтечата основател на рода (или на племето). Чуринга се съхранява на много скришно място. Счита се за много лоша поличба, ако чуринга се загуби или бъде открадната. Тогава новият му притежател ще бъде споходен от редица нещастия, които да го подсетят да върне чуринга. Не го ли стори – го чака насилствена смърт, като наказание от духа, обитаващ предмета. Изобщо, сред аборигенските племена от Централна Австралия е най-разпространена вярата в магическата сила на предците, която преминава в тотемизъм.

При тотемизма у тези племена, както отбелязват още първите им изследователи Щрелов и Спенсър, вярата не се простира върху истински хора – родоначалници, кръвни предци, роднини, а върху някакви фантастични зооантропоморфни форми (получовешка – полуживотинска). Тези същества (понякога тотеми) не са обожествени, а се почитат като духове-пазители и са във връзка са с чурингата. По отношение на всеки от тях има различни митове, които битуват в общността.

Описаното до тук, което условно се нарича тотемизъм, е разпространено из всички краища на света – особено в Далечния Изток, Сибир, Северна Америка (сред индианците). Характерно е за по-изостаналите в материално отношение племена, живеещи откъснато от цивилизацията. Няма защо, във всички подобни племена с подобни условия на живот и бит, да търсим родствена връзка на база на вярванията (в чуринга, тотеми, оренда, духове пазители и пр.).

По отношение на българските земи и във връзка с казаното, е важно мнението на Хр. Вакарелски: „Би се отишло твърде далече, ако се включи и разглежда като култ към прадедите (по българските земи) почитанието на смока „синурник“ като пазител на даден имот.“ Значи не бива да търсим някаква връзка на змията като тотем или почитан прародител някакъв.

В югозападна България със сигурност има почитание на този култ към прадедите, измеримо в представата за т.нар. „стопан в къщата.“ Записано е следното в района на Смолянско и Гоцеделчевско: „Стопан в къщата се отнася към числото на умрелите предци на семейството. През своя живот на земята той се е отличавал със своето юначество и със своята гиздост. Бил е добър песнопой и е знаел да свири прекрасно на кавал. Той минава за същество свето, силно, което може да прави и добро, и зло на своите потомци. Нищо повече не се знае за неговата личност. Стопанинът уважаван и хранен, с присърце се грижи за благоденствието на семейството.“

Какви са разликите тук между вярата в потомците у описаните екзотични племена и тази в югозападна България? На първо място, при нас става дума за истински, кръвен роднина, починал и помнен от потомците си. Не за зооантропомофно същество, както при аборигените, нито за животно, растение, природно бедствие (както при северноамериканските индианци). На второ място, тук вярата се простира в рамките на едно семейство, много по-малко родова единица, а не цяло племе. Липсват култови предмети, подобни на чуринга или някакви идоли (при индианците). Общото е, че не става дума за обожествяване на потомците, а за вярата в тях като духове (добри и лоши). В тази връзка наистина е изключено, или както се изразява Хр. Вакарелски – „би се отишло твърде далеч“, да се уподобява смокът „синурник“ (изобщо змията) като някакъв едва ли не тотем на общността у нас.

„Стопан в къщата“ се грижи много добре за своите потомци. Той осигурява плодородие (овошките раждат повече благодарение на него, реколтата на пшеница също е богата заради него), кравите дават повече мляко, овцете се плодят повече. Жените в къщата, благодарение на него, раждат леко и са здрави през цялата година. Заради всичко това обаче „стопан в къщата“ чака известна отплата. Много рядко се случва, обаче го „наляга“ силен глад и жажда. Тогава се изисква от жените да станат в ранни зори и да му угаждат с най-хубавото, което има в къщата. На негово име е наречена най-вкусната гозба – „стопанова гозба“.

За да ги подсети, когато е гладен той се явява на домашните си на сън, или дава знак. Знакът е обичаен за него, нещо, което обичал да прави приживе – тропа няколко пъти силно на прага, почуква по вратата по негов си начин или нещо друго. Характерно е „стопан в къщата“ да се явява на своя любимец, за да съобщи какво точно иска. Когато това стане, всичко се будят в ранни зори. Обличат се като за празник, къщата се почиства, тупат се черги, мете се двора, изпират се дрехите. Младата отива за вода, старите подготвят огнището. Всички се закичват с цветя. Възрастните стоят прави до огнището, като от двете му страни палят свещи.

Тези описания подсещат за пантеона на римските богове, в който влизат духове пазители на предците („мани“), покровителите на семейството („пенати“) и на домашното огнище („лари“). Не е случайно, че този култ по българските земи е запазен в западните краища на страната.

Празникът продължава така: Най-старата жена заколва черна кокошка, кръвта на която трябва да изтече в приготвена предварително за целта дупка. След това дупката се замазва с глина, а перушината от кокошката се изгаря. Много важно е да не се пилее перушина и кръв по земята; кокошката е специално жертвено животно. Месят се пита и баница. Зърното е измито три пъти, а брашното е пресято през три сита. Накрая всички сядат в полукръг около огнището, а за „стопана“ е отделено специално място. Старата вдига тост за него с думите:

„Радвай се, стопане! Весели се, кукьо!“ Виното от чашата наполовина се лисва в огъня, другата половина върху комина. След тоста скача два пъти с питата на главата, възклицавайки „Хуп! Хуп!“ и начупва питата – първоначално на две, после на четири. Намазва четвъртинка пита с масло и мед. После прави същото и с баницата.

Този обичай в детайли е описан от Пасков още 1897 г. в Гоцеделчевско. Нека се посочи и песента, пята от най-старата жена в къщата за повода:

Радвай се, стопане, весели се кукьо!

Лопане се чуло в Бойковата къща,

Лопане се чуло нощя на тавана,

Сон йе видяла Бойковата щерка:

Госба направете, вино наточете,

Че сом млого гладен, че сом млого жаден.

Видно е, че песента следва в общи линии предписанията за празника и нагостяването на „стопана“ – прадед.

Както отбелязва в заключение Хр. Вакарелски: „В този наш обичай, макар ограничен регионално до известна степен, е изявен зародишът на култа към мъртвите. Обичаят се създава и задържа въз основа на изключителни качества на даден покойник при преценка на непосредственото поколение.“ Важно е да се отбележи, че в този обичай и оказаната на „стопана“ почит, може да се търси началото на традицията за именуване на децата на техните дядовци и баби.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Христо Смирненски – българският Гаврош

следващи

Магданозко с киноа и орехи