Прабългарски титли в Първото българско царство

Както подчертава големият изследовател на прабългарите Рашо Рашев, властовата идеология в първите години на Дунавска България (след 681 г.) е наследила политическите принципи на Велика България, а оттам – на Хунската империя и на Западния тюркски хаганат. Тази идеология, по неговите думи, изразява „основната идея, въз основа на която се изгражда схващането за властта, за личността на владетеля и за отношението на държавата към своите съседи.“

Какво научаваме за тази идеология от изворите и как ни помага тя за познаването на бита в Първото българско царство?

Трябва да посочим най-прякото отражения на тази власт, а именно – нейното функциониране чрез държавния административен апарат. Този административен апарат се състои от хора приближени на владетеля, прабългарската аристократична прослойка, която намира своя най-близък структурен паралел отново в Хунската империя и Западния тюркски хаганат. Най-общо управляващата прослойка може да се подели на „външни“ и на „вътрешни“ боили (боляри). „Титлите на двете управленски прослойки от езикова гледна точка се определят като тюркски. Дълги години това бе основният довод да се настоява за тюркски произход на прабългарите. (…) Вероятно става дума за управленска титулатура, заимствана от хунска или тюркска политическа практика, или за тюркска по произход върхушка, която през IX век е запазила от тюркското си потекло само ограничен набор от титли и наименования на оръжие или независимо от произхода си е използвала тюркска военна и административна титулатура.“ (Р. Рашев)

Много пъти, когато се поставят „тюрки“, „прабългари“ и „произход“ в един контекст, започват нападки по отношение на човека, който го е направил. Затова трябва да уточним, че приживе Рашо Рашев е един от най-ценените и най-вече, най-професионално подготвените изследователи на прабългарите от езическия им период (V-IX в.). Той е имал възможността да се запознае лично с прабългарските археологически паметници в бившия СССР, да разговаря с изследователите им и периодично да се информира за най-актуалните им интерпретации: все недостъпни и/или непознати неща за неспециалисти или кабинетни учени. Това той сторва още през 1980 г., когато осъществява 6-месечна специализация, както сам съобщава, „по линия на „безвалутен еквивалентен обмен“ между БАН и Академията на науките на СССР.“ От тази далечна година до трагичната си кончина през 2008 г. Рашо Рашев е считан в научните среди за един от най-големите капацитети (може би най-големия) по прабългарска археология и история.

Нека споменем за някои от известните прабългарски административни титли и да се спрем на някои техни паралели, описани в по-слабо познати за любителите източници.

Император Константин Багренородни (управлявал 913 – 959 г.) описва церемониал във византийския императорски двор по посрещане на пратеници от българския цар. Византийският логотет приема българите с думите: „Как е духовният внук на нашия свят император (поставеният) от бога владетел на България? Как е (поставената) от бога владетелка? Как са канартикинът, вулиа – тарканът, синовете на поставения от бога владетел на България и останалите му чеда? Как са шестимата велики боляри? Как са останалите вътрешни и външни боляри?“ Пояснено е, че канартикинът и вулиа тарканът (боила таркан) са синове на владетеля. Ще видим, че двете титли, (канартикин и таркан), се срещат в описанията на китайски хронисти, само че се отнасят до тюрките. Тези сведения стигат до нас още от зората на заниманията със синология и тюркология. Нека хвърлим един поглед върху разработките на известните западни специалисти в тези области на познанието.

Да започнем с Жозеф дьо Гин (1721 – 1800 г.). Той е автор на първия обемен труд, посветен на историята на хуни, тюрки и монголи, в 5 тома, излезли в периода 1756 – 1758 г. Специалист е по китайски език, като неговият основен принос в познанието за тюрките се състои в превеждането на оригинални китайски исторически извори, свързани с тюркското минало. Гин е професор в Колеж дьо Франс, член на Британското кралско дружество (от 1752 г.) и Френската академия на науките. По негово време познанието за тюрките се е ограничавало до представата за тях, създадена от гръко-езичните и латино-езичните източници. В работата на Гин акцентът пада върху китайските източници. Усилията му са подпомогнати от изключително богатата с източна литература Кралска библиотека. При управлението на Луи XIV – Краля Слънце (1638 – 1715 г.) на работа в библиотеката е привлечен един китаец, Хоам-же, който поставя началото на заниманията с китайски текстове и на обучението по китайски във Франция. В работата си Гин се позовава на сведенията на изтъкнати китайски историци, измежду които той отличава Се-ма-хуанг, Чу-ли и Ма-туон-лин, живели по времето на различни китайски кралски династии и оставили разнообразни сведения. Интерес представляват обработените от Гин китайски извори, свързани с разпада на Западно тюркския хаганат (704 г.). Засвидетелствано е, че властта при Ту-ки-чи (тюрките) завзел чрез заговор тарканът при владетеля Хо-ше-ло (Ашина-Хошело шад или още Кушрак Бори-шад), когото наричали У-че-ле. Виждаме, че названието на титлата таркан, употребено от Константин Багренородни, го има и в тюркски контекст.

Да споменем няколко думи за друг изтъкнат специалист тюрколог и за друга ключова титла, обща в прабългарската и в тюркската администрация. Става дума за един от най-прочутите лингвисти в света – датчанинът Вихлем Лудвиг Петер Томсен (1842 – 1927 г.). Той е бил председател на Кралската академия на науките на Дания от 1909 г. до смъртта си. Заедно с доайенът на тюркологията В. Радлов са първите, които разчитат Орхонските надписи.

В анализа си на добилия известност надпис на Кюл тегин (брат на Билге каган 716 – 734 г.) Томсен прави следното интересно заключение: Кюл като лично име фигурира в киргизката митология, където има персонаж на име Кюл-чоро. Названието „Кюл“ може да бъде преведена като „цвете“, но Томсен допуска, че то може да е заемка от древноперсийското „гюл“ – роза. Обсъжда и други предположения. Важната в случая е следващата дума, придружаваща личното име – „тегин“. Тя се превежда на тюркски като титла на наследника на кагана, принц по кръв, брат или син на владетеля. В китайските извори титлата се произнася неправилно като „те-ле“, но присъства и с формата „те-кин“ или „тик-кин“. При Константин Багренородни, наследника на българския владетел е познат като канартикин, а близостта във функционалното значение на титлата и в етимологията е безспорна.
За „тек-кин“ четем в превода от китайски на Станислав Жулиен, в труда му „Исторически текстове, посветени на тюрките“ от 1864 г. „Великите военачалници са Йе-пу, Бут (според Томсен правилното наименование на титлата е „шад“, а не „бут“), Ти-кин (!), Су-ли-пат и То-тун-пат. Сановете им формират 28 различни административни длъжностите. Всички се предават по наследство.“ Станислас Жулиен (1797 – 1873 г.) е считан за най-големият синолог на своето време, професор в Колеж дьо Франс (1832 – 1869 г.), прави множество преводи на китайски текстове от разнообразно естество. В „Исторически текстове, посветени на тюрките“ от 1864 г. се съдържа следния превод: „Мо-хан умрял след двадесет години властване; той пренебрегнал собствения си син Та-ло-пиен и избрал за свой наследник по-малкия си брат. Този се наричал То-по-хан. Той дал на Ше-ту, син на И-си-хан титлата на еюл-фо-хан и го натоварил с генералното командване на източната част от своите владения. Дал на сина на своя по-малък брат Жо-тан-хан титлата пу-ли-хан и го настанил в западната част на владенията си.“

Поделянето на страната на източна и западна във военно – административно отношение го виждаме не само при тюрките, но и в управлението на Крум (803 – 814 г.) в България. В Хамбарлийския надпис (военен надпис, заповед според класификацията на Веселин Бешевлиев) четем: „…направих моя брат, а стратегът Лъв да бъде нему подчинен. От Бероя… Дултроини е пръв Тук ичиргу боилът за дясната страна, а стратезите Вардан и Яни нему подчинени. За лявата страна на моята войска: за Анхиало, Дебелт, Созопол, Ранули, е главатар Иратаис боила капханът, а Кордил и Григора нему подчинени стратези.“

Бешевлиев коментира: „Надписът представя военна заповед, с която се нарежда, както се вижда от запазената част, кои да бъдат началниците на трите военни сектора, които се намирали в южните области на българската държава. За началник на централния сектор или по-скоро за заместник на главнокомандуващия на всички войски е бил поставен братът на владетеля, т.е. на Крум, чието име е неизвестно.“
„Разделяне на държавата на три сектора във военно и административно отношение, което важи и за самата бойна сила, не е рядко явление у тюркските народи. (…) У първобългарите за почетна се считала лявата или източната страна.“ (В. Бешевлиев)

Томсен дава сходен пример: „Ягбу и шад са две от знатните звания при тюрките. Според установения ред имало е двама шадове – единият за западната част на империята, а другият за източната.“

Добре е тези близки паралели, между титлите и политическите идеологии в Дунавска България и при тюрките, да се вземат предвид. Вярно е, че сега е модно да бъдат игнорирани дори такива безспорни източници на родова памет, като българския препис на Манасиевата хроника. „При император Анастасий (491 – 518 г.) наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха от Бдин (Видин) и първом почнаха да завземат Долната земя Охридска, а след това цялата тази земя (България). От преселението на българите досега има 870 години.“ Обаче науката е едно от последните убежища на консерватизма, където модното и глупавото обикновено крачат хванати под ръка.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Естествени имуностимулатори

следващи

Мезек: гробница и крепост на междата между Родопите и Сакар