Прабългарските руни – най-древната българска писменост

Малко са съвременните народи в Европа с толкова спорен произход, като този на българите. В това отношение си съперничим с албанците и румънците. Проблемът се усложнява главно заради несигурността в етногенезиса на прабългарите – племената, носители на родния етноним (родовото ни название).

Със славяните, които също са част от корените ни, в това отношение нещата са ясни. Славяните са част от местното индоевропейско население на Европа. Вероятно произхождат от северната част на континента, което предполага по-светлия славянски ген (светла кожа, светли очи, руса коса).

Прабългаристиката е особено вълнуваща за изследователи и любители, защото предлага възможността за съпричастие в решаването на фундаментални научни въпроси. От къде идват прабългарите? Какво значи името им? На какъв език са говорили? По-скоро европеиди или по-скоро монголоиди са? Каква е религията им? Каква е азбуката им (графичната система, която ползват)?

Ще се спра на проблема с древната прабългарска азбука, защото през последните десетина години той получи особена гласност, а и защото разплитането му ни дава твърде любопитна информация.

Нека сме наясно, че става дума за т.нар. „прабългарски руни“. Повечето от нас знаят за езическите надписи от времето преди приемането на християнството – тези на Мадарския конник, Омуртаговият надпис от колоната на „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, Чаталарският надпис на кан Омуртаг и пр.

Копие от Чаталарския надпис в музея на Плиска

Но въпросните прочути езически надписи са създадени на гръцки алфавит (азбука), а в случая визирам едни не толкова популярни надписи, които все още търсят своя категоричен прочит. Това са надписите с прабългарски руни от с. Мурфатлар, (дн. Басараб, Румъния), Шудиково, (дн. Черна гора), Мадара, Плиска и пр.

Надписите с прабългарски руни са интересни заради своята оригиналност. По начало всички прабългарски надписи от езическия период, било на гръцки език или рунически, са едно изключително културно достижение. Както отбелязва един от изследователите им, Веселин Бешевлиев: „Ако се постави въпроса, кой преди първобългарите е издълбавал надписи върху камък на Балканския полуостров, ще се окаже, че само две високоразвити култури – старогръцката и римската са го правили.“

Трябва дебело да се подчертае тази заслуга на прабългарите: към единния цивилизационен християнски център на Европа, западно християнски – латински и източно християнски – гръцки, прабългарите приобщават своите самобитни произведения на елитарното езическо изкуство.

Уточнихме, че издълбаните върху камък надписи не са нещо ново за Европа – преди заселването на прабългарите такива са създавани на латиница и на гръцки алфавит. При идването на прабългарите, върху камъни и други твърди материали (прочутата седемлъчева бронзова розета, например) е започнало надписването с прабългарски рунически знаци.

Розетата от Плиска

снимка:Bolgari.net

Прабългарското руническо писмо е разпространено изключително в места, които са влизали в състава на Първата българска държава. Най-много такива надписи има в скалния манастирски комплекс в днешното с. Басараб, в Северна Добруджа – повече от 60 броя. От територията на днешна Черна гора – издълбани върху каменен блок в Шудиково, в руините на крепостта „Слон“ в Карпатите, върху фрагменти от глинени съдове и керемиди в Плиска, върху съдовете от златното съкровище от Над Сент Миклош и пр.

Съкровището от Над Сент Миклош

Наличието на прабългарска писменост сред толкова отдалечени едни от други места, способства руните да се ползват от изследователите прабългаристи като етнически маркер за териториална принадлежност към Първото българско царство. Прабългарските рунически знаци върху твърди предмети от Карпатите, северна Добруджа и Черна гора очертават доста широките граници на българската държава от Плисковския (681-893 г.) и Преславския (893-971 г.) ѝ столични периоди.

Важно да се знае за прабългарските руни, че въпреки ранния им произход още от езически времена, те се ползват и след Покръстването (след 864 г.). За това свидетелстват многото на брой надписи в манастирския комплекс в Мурфатлар. Този комплекс е обитаван от монаси за периода от края на IX до началото на XI в., т.е. след приемането на християнството от Св. княз Борис I, по времето на „Златния век“ на цар Симеон, цар Петър I, до падането под византийско владичество. Монасите се настаняват в изоставена кариера за варовик, където устройват своите обиталища (монашески килии) и параклиси. Тъй като варовикът е много мека скала, тя е особено подходяща за издълбаване на надписи. Това дава възможността на българските монаси от края на IX – началото на XI в. да ни завещаят около 60 на брой рунически надписи, както и други на кирилица, глаголица и с гръцки букви. В манастирския комплекс на Мурфатлар се срещат цели четири графични системи (азбуки), което подсказва за голямата начетеност и високата култура на обитателите – българи.

Изглед на комплекса отвън

Изследователите на прабългарските руни се обединяват в едно – източния произход и източното влияние върху създаването на тази писмена култура. До скоро причисляването на прабългарските руни в една обща група на древнотюркските руни не бе подлагана под съмнение. Да видим какви са историческите основания за това. Преди да дойдат в Дунавска България (днешните български земи), от началото на VII в. прабългарите са подчинени в политическо отношение на Западнотюркския хаганат. Този племенен съюз е обособила се част от Тюркския (Тюркютски или Гьоктюркютски) хаганат. При Кубрат, баща на Аспарух, през 632 г. прабългарите създават Стара Велика България, която притежава определена форма на независимост от тюрките. Контактите и връзките на Стара Велика България със Западнотюркския хаганат са много силни, като голямата близост предполага някаква форма на родственост, каквато има според голяма част от историците.

Също като прабългарите, и тюрките създават своя руническа писменост. Това става в източната част на огромното евразийско пространство населено с тюрки – в Източнотюркския хаганат. Свидетелство и паметник на тюркските руни са орхоно-енисейските надписи в чест на владетеля Билге хан Бенгу (716-734 г.), на неговия съуправител и брат Кюл-тегин, на техния баща Илтериш хан и на големия военачалник Тонюкук.

Орхонски каменен надпис

Тези исторически личности са живели около времето, в което Долнодунавска България е управлявана от рода Дуло (Аспарух, Тервел, Кормесий, Севар). Изследователи смятат, че родът Дуло е тюркски и родствен на племената дулу от Западнотюркския хаганат. Родствените връзки, поне на ниво управляващи династии, логично предполагат и родственост в употребяваната графична система, още повече че прабългарските руни от Долнодунавска България и орхоно-енисейските в Източнотюркския хаганат са почти синхронни по време.

Глава от статуята на Кюл-тегин, 731 г.

Глава от статуята на Кюл-тегин, 731 г.

В историческата наука обаче на този етап пряка връзка между тюркските и прабългарските руни не е приемливо да се прави, най-малко, защото прабългарските надписи не могат да бъдат разчетени по метода на Вилхелм Лудвиг Томсен, лингвистът пръв дешифрирал древнотюркските руни.

Ако се възпроизведе стилистичен езиков паралел между Омуртаговия надпис от Велико Търново с големия гръцки надпис на персийския цар Шапур I Велики (III в. н.е.), също ще видим голяма прилика. Надписът на Омуртаг в края гласи: „Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня оногова, който го е направил. Името на владетеля е Омортаг.“ В персийския надпис четем: „Ние затова заповядахме да се напише надпис, та онзи, който бъде след нас, да узнае нашето име, нашата храброст и нашата власт.“ Завоевателната политика на Персийската империя в Прикавказието за дълго създава контакт между прабългари и перси, което със сигурност се отразява на българския цивилизационен код, включително и в областта на езическите каменните барелефи: корените на езическата българско изкуство в обработката на камък, чийто израз е Мадарския конник, задължително трябва да търсим в Древна Персия.

Мадарския конник
Барелеф на Шапур I

В последните години се появи нова теория за произхода на прабългарските руни, която събра много последователи от научните среди в историята и лингвистиката. Използвайки метода на руския лингвист Георгий Турчанинов, съвременни български учени посочват, че нашите руни са част от донско-кубанското руническо писмо, а прабългарите са родствени с племената на аланите, сарматите и осетинците, които са европеиди от иранската езикова група. Това значи, че прабългарските руни са още по-древни и по-самобитни, а влиянието от Сасанидска Персия и от Тюркския хаганат не е толкова голямо, колкото до момента се е смятало. Живко Войников настоява, че произходът на прабългарската руническа писменост е „свързан с различните опити на сирийски християнски проповедници да разпространят християнството сред „варварите“ на север от Кавказ в първите векове от новата ера.” По този начин на прабългарите е отредено родство със съвременните осетинци, кабардино-балкарци и др. кавказки народи, също ползвали някога донско-кубанското писмо.

Все още няма яснота и единомислие по отношение на прабългарските руни. Тяхната загадъчност привлича голям интерес, като се множат привържениците на всяка от теориите: за тюркско, сармато-аланско, сирийско или персийско влияние при създаването на руните. Факт е, че прабългарските руни са незаобиколим културен фактор, чрез който нашите предци са „посяли“ знание и са формирали памет в бъдните поколение на България, Балканите и Европа.

8 Comments

  1. November 8, 2016 at 6:27 am — Reply

    Как си обяснявате факта, че българите от времето на Иван Александър са имали представа за себе си, че са се настанили “в Долната земя Охридска” и са “наченали българите да вземат тази земя” през V в. сл. Хр? Наясно ли сте как се е променяла материалната култура на Балканите след идването на хуните,а после и при настаняването на Аспаруховите прабългари. Защото тя се е променила много. Как ще се промени толкова много, ако “корените ни са си тук, на Балканите”? Защо материалната култура “тук, на Балканите” (керамика, строителна техника, погребален обред и пр.) става толкова сходна с( да я наречем, за да е по ясно) източната, небалканска. Нали знаете, че за да твърдите революционни в науката неща, трябва те да са приложими във всички нейни аспекти. В случая и в историята (писмени извори), и в археологията (материлна култура – керамика, погребален обряд, “модни” предмети, строителна техника).

  2. November 8, 2016 at 5:57 am — Reply

    Г-н Иванов, когато твърдите, че “българските корени са си тук, на Балканите”, трябва да имате предвид, че тази теза е неприемлива от академична гледна точка. Когато човек отиде да учи история или археология в български университет, не му се преподава, че “българските корени са си тук, на Балканите”. Следователно, ако аз или някой друг (например Вие) тръгне да твърди подобно нещо, то би влязло в разрез с преподаваното в университета.
    Ако този човек успее да аргументира задоволително тезата си, тогава на него (на Вас)ще му бъде признат научен принос. После той и написаното от него ще влязат в учебниците.
    В противен случай, ако аз сега тръгна да твърдя нещо неприемливо от научна гледна точка, рискувам да ми се смеят, дори някой може (с право) да поиска да върна дипломите си, откъдето съм ги взел.
    Сега ще цитирам нещо, публикувано наскоро в списание Българка, което, надявам се, сте чели. От статията “Прабългарска древност”. Пратете го и на приятелите си, които твърдят, че “българските корени са тук, на Балканите”. Надявам се да са чували за българския препис на Манасиевата хроника и да са чели Рашо Рашев: http://bulgarkamagazine.com/%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82/
    “Ето какво по въпроса намираме в Манасиевата хроника: „При император Анастасий (491-518 г.) наченаха българите да завземат тази земя, като преминаха от Бдин (Видин) и първом почнаха да завземат Долната земя Охридска, а след това цялата тази земя (България). От преселението на българите досега има 870 години.“
    Това значи, че в България по времето на цар Иван Александър (1331-1371) е съществувала родова памет за прабългарските походи на Балканите, започнали след смъртта на Ирник и упадъка в Идел. При надвисналата гибел над голямата степна империя, прабългарите продължили политиката на конфликти с мощния съсед Византия. Учудващо е колко столетия по-късно е оцелял споменът за времето, когато „наченаха българите да завземат тази земя“. Както е съхранена и собствено българската претенция върху хунското наследство.
    След залязването на мощта на хунските династии в „Царството на хуните“, както вече се спомена, надмощие вземат савирите (суварите). „Отначало савирите били означавани с традиционното име хуни, но когато започват активно да се намесват в политическите отношения между Византия и Персия, хронистите ги наричат със собственото им име“ (Р. Рашев).
    В началото на VII в. вече на политическата сцена се поява Кубратовата Велика България, която се явява последното голямо обединение, наследило Идел преди създаването на Дунавска България през 681 г. от Аспарух.
    Рашо Рашев: „Трябва да се допуска, че етнонимът българи през VI-VII в. е имал по-широко значение и е надхвърлял означаването на конкретен етнос. Има основания да се смята, че той е бил използван за именуване на значително по-многобройни групи от сродно по произход, бит и език население, обединено в крайна сметка от българите в кратко съществувалата Велика България. Това име наследява употребата на по-ранния етноним хуни, който става общ за означаването на цялото население на хунската империя от края на IV – края на V в. – период, често определян като „хунско време“. От тази гледна точка историята на източноевропейските степи през VI – средата на VII в. може да бъде наречено „българско време“.

  3. November 6, 2016 at 3:48 am — Reply

    Мадарският и другите конници от оброчните плочки всъщност са си датировки по Българския календар

  4. November 6, 2016 at 3:46 am — Reply

    Българските корени са си тук на Балканския полуостров, а омотвацията ПРАбългари се използва за да се прикрие името на предците ни БРИГИТЕ

  5. November 6, 2016 at 3:38 am — Reply

    НАД е неправилно изписано – така го пише в уйкипедията НО един докторант би трябвало да знае повече.
    Думата правилно е преведена като ГОЛЯМ но ако напишете голям в преводача, на унгарски излиза NAGI!!!
    Освен това снимката на розетата от Плиска не е снимка на ОРИГИНАЛА и така се получават някаквиси омотани писаници на някойси с претенции за докторант!!!

  6. Живко
    November 5, 2016 at 2:33 am — Reply

    Благодаря за интересното четиво !

  7. January 21, 2016 at 3:32 am — Reply

    Радвам се, че текстът се е харесал. В случая изворите са епиграфските паметници, бронзовата розета от Плиска и съкровището от Над Сент Миклош. Интересно е, че руни се ползват и в християнския период. Може би става дума за тайнопис, използван в монашеските среди. В езическо време пък прабългарите са ползвали най-вече гръцки букви, така че и тогава разпространението на руните не е масово.

  8. Лиляна
    January 20, 2016 at 7:26 pm — Reply

    Интересно изследване,за руните много се говори,нищо не се казва.Интересно би било да се знаят и изворите.Благодарности.

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Светът е малък, когато мечтите са големи

следващи

Лятна маска с боровинки