Прабългарска езическа култура

Най-ранното писмено свидетелство за прабългарите е в Анонимния римски хронограф от 354 г. сл. Хр. Едно от малкото безспорни неща, което се знае за тях е, че са осъществили контакт с европейските народи под напора на хунските нашествия, увлечени от хуните на запад. Голяма степен на достоверност има и твърдението, че са племе родствено или родеещо се с хуните на великия Атила, Бича Божии. Това е ясен знак, че прабългарските управляващи елити имат самочувствие за знатност и достойнство.

Много факти от прабългарската история са дискусионни и днес, в това отношение прабългарите са единственото държавнотворческо племе/етнос в Европа с толкова неизяснено минало. Това не бива да заблуждава хората, изкушени от история, че прабългарите нямат култура, че са нямали никакъв принос към европейската цивилизация и затова са пренебрегнати. Че не са оставили значими следи, каквито са оставили всички древни европейски народи. Напротив.

Нека си спомним от часовете по литература „За буквите“ на Черноризец Храбър, как българите, езичници „гадаели с черти и резки“. Какво значи това, ако не, че в предхристиянска България хората били способни да предават по графичен начин, чрез определена символна система своите емоции, настроения, желания? Това предполага, че са притежавали абстрактно мислене, което е необходимо условие за създаване, на какъвто и да е род изкуство.

Ще се спра на няколко примера за културната самобитност, но и за типичната цивилизованост на прабългарската езическа култура, разположена в общоевропейския контекст на времето. Това е много важно, защото и до днес битуват различни авторитетни мнения за ретроградността на прабългарите и дивашките им нрави. Да си спомним, те живееха на седлото на коня и се хранеха с кумис (кобилешко мляко). За каква цивилизованост можем да говорим при такива хора, които постоянно са на път, постоянно на лов за плячка?

Нали за да си цивилизован, т.е. да строиш градове, да практикуват градски тип живеене, да създаваш и разпространяваш произведения на изкуството с естетически цели е необходима уседналост, а не само да препускаш с коня и да воюваш.

Прабългарите са носители на цивилизаторска и колонизаторска култура, в разрез с някои вече оборени в науката внушения. В академични трудове навремето се е твърдяло, че прабългарите са, образно казано, една военна орда, която, преминавайки Дунава, се разтваря в огромно славянско море. Това най-малкото е твърде спорно, но важното в случая е не толкова числеността, колкото това кои са основните характеристики, довели до това именно прабългарите да определят културния облик на езическа България. Всички знаем, че славянския елемент преобладава при оформянето на българския етнос, заради това славянският език се утвърждава като официален писмен и говорим език в християнска България. До покръстването обаче картината в ханството е съвсем друга, на преден план са прабългарите, а славяните са фон.

Искам дебело да подчертая, че подчиненото положение на славяните спрямо прабългарите е функция на прабългарското културно превъзходство, а не толкова на военното или организационно надмощие. Само ако отправим поглед към прабългарските културни паметници, тогава можем да добием ясна представа за горните твърдения. На първо място трябва да поставим Мадарския конник. Той присъства в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Този скален релеф е уникално произведение на изкуството за европейското ранно средновековие, което показва и особената прабългарска самобитност в тази област.

Другият важен белег за цивилизованост е графичната система, с която прабългарите си служат и най-важното: нейната особена устойчивост във времето. Малко се коментира, че прабългарските руни не изчезват с приемането на християнството, т.е. в рамките на българската държава все още ги използват, редом с кирилицата, глаголицата и гръцката азбука. Свидетелства за това имаме при скалния манастирски комплекс в Мурфатлар, днешна Румъния, някога част от Първото българско царство.

До момента прабългарското руническо писмо не е разчетено, което кара някои изследователи да предполагат, че е било използвано при конспирации или за предаване на засекретени съобщения. Особено често срещано е в монашеските среди, което подсказва за някаква съсловна специфика в употребата.

Прабългарски руни присъстват и в съкровището от Над Сент Миклуш. Интересното при него е, че е открито в Банат съвсем случайно именно от българи преселници, Христо и Кирил Накови. Съдържа богата колекция от съдове, при откриването си е определено като прабългарско.

7a4ffc_c4b8a03d2b3546258e925eb39034d471.jpg_650

Специфична и внушителна е прабългарската архитектура. Когато целият Балкански полуостров тъне в упадък и разорение, а славяните живеят в землянки, идват прабългарите със своите внушителни, монументални градежи. Никой в Европа от онова време не използвал подобна на прабългарите техника на градеж, с огромни каменни квадри на хоросанова спойка. В столицата Плиска по този монументален и живописен начин са съградени Крумовия дворец, Тронната палата, крепостните стени. По характерен начин са построени и храмовете капища, вероятно предназначени за зороастрийски ритуали.

И още нещо забележително, когато в Западна и Централна Европа сред немските, келтските, иберийските и други племена е царяла много ниска лична хигиена, прабългарите се настаняват в Плиска, където изграждат водопроводи и бани за своите нужди.

7a4ffc_95c418cc13b0476091a6f1f42b77abcd.jpg_400

След изброеното до тук смятам за напълно нередно да се следва датиращата от Средновековието линия на снизхождение към прабългарската култура, защото тя е използвана конюнктурно, с политически цели. Вярно, разбираемо е от гледна точка на християнската религия през Средновековието да се гледа презрително на езически народи, да се омаловажават заслугите и постиженията им. Да не забравяме, че хан Тервел спасява Европа от арабските набези и най-вече християнската империя Византия, която е непосредствено заплашена от пълно унищожение. Но това не променя отношението на византийците в дългосрочен план, а Империята продължава да се държи към българите езичници като с варвари. Дори в самите културни среди на България след приемането на християнството, езическото минало се считало за нещо твърде срамно.

При оценка на прабългарската езическа култура трябва да се вземат предвид многото неблагоприятни и лишени от обективност фактори, като например този, че нейните съвременници, които дават свидетелства за нея, всичките са с християнско или мюсюлманско вероизповедание, и са по презумпцията твърде враждебно настроени към езическото. А в крайна сметка прабългарската култура има своето достойно място в ранносредновековната европейска цивилизация и не е правилно, това да се пренебрегва с приемане на претенциите на християнския универсализъм.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

За нравите български и за българката от началото на XX век

следващи

Yazemeenah Rossi