С Антон и Пламена по света: По стъпките на Че Гевара

Прекарахме в столицата на Боливия два дни, които ще запомним с изпраните дрехи в хостелчето, където отседнахме, няколко „примамливи пастички“ и „претъпканият до уши“ пазар. Тръгнахме към следващата ни спирка – Ла Хигиера, малко селце насред планините, което е известно с това, че именно там са заловили и убили Ернесто Че Гевара. Искахме да следваме стъпките, които е извървял, преди да го заловят.

Тръгвайки от Сукре, решихме, че може би е добре да „разчупим ледът“, като за ден зарежем „стопа“ и хванем автобус до малкото градче в близост до „Пътят на Че“, тъй като пътят бе дълъг и с много разклонения.

Антон каза: „Ще се качим на автобуса и това е! Нищо по-интересно от това няма да стане! Очаква ни скучно пътуване.“ Уви! И двамата не знаехме, че това ще бъде най-интересното и вълнуващо пътуване, което ни предстои. Тръгнахме към гарата подготвени, знаейки, че ни чака 11 часа пътуване през нощта, с автобус, който само срещу 40 боливианос ще ни откара там, накъдето се бяхме запътили. Вече репликите в главите ни бяха готови за евентуално преговаряне на цената. Пристигайки, увереността ни постепенно започна да изчезва. Всички пътнически компании предлагаха същите 11-часови „скучни“ услуги, но срещу 80-120 боливианос на човек. Оказа се, че през уикендите билетите са двойно по-скъпи, заради повечето желаещи да пътуват. Постепенно възможностите пред нас се изчерпаха. Не сме от хората, които ще дадат толкова много пари за автобус, не и при нашият скромен бюджет, не искахме и да оставаме още една вечер в огромната, наслоена с прах и претъпкана столица. Часът беше около 16:00 и нощта щеше да настъпи след около 2 часа. Чувствахме се ужасно и денят изглеждаше „загубен“. „Какво правим сега?“ – излъчваха погледите ни. Седнахме да си починем за 5 мин. Процесът да питаш всяка една от двайсетте автобусни компании и да преговаряш с тях, ни беше изморил достатъчно. Извадихме евтината и скромна Боливийска карта, която имаме и на която често отсъстват малките градчета (да не говорим за села) и започнахме да гледаме до къде евентуално може да стигнем и да пренощуваме. „Където и да е, но не и в Сукре!“ – се превърна в нашето мото за остатъка от деня.

Решихме да поемем по пътя, който трябваше, а пък докъдето стигнем и каквото стане. Помолихме се на шофьора на един от претъпканите, потеглящи автобуси да ни откара до първото село, което видяхме на оскъдната ни карта след Сукре и той отказа. Последва втори опит – пак неуспешен. Остана само още един автобус, който тръгваше по светло и това бе последния ни шанс! Попитахме и след дълги преговори, и много „Por favor!“, усмихнати до уши поехме с автобусът към малкото от нас набелязано селце. Завой след завой и село след село, селцето, което си бяхме набелязали, така и не се появяваше. Слънцето залезе и вече почти беше тъмно. Бяхме решили да опитаме нещо ново за нас и нашето пътуване, а именно да питаме местните, дали може да пренощуваме в техните дворове с нашата палатка. За целта обаче трябваше да бъде светло, затова поискахме да ни свалят в едно селце, което даже не знаехме как се казва. Слизайки от автобуса, едни жени ни заговориха и ние им споделихме, че няма къде да спим и е късно да търсим място за палатка в гората и изстреляхме въпроса: „Може ли да спим във вашата градина?“ Една от тях каза, че има двор, но с цимент и ние с усмивка казахме: „Еs perfecto, es perfecto!“. Всичко беше перфектно за нас, стига да има място за малката синя палатка. Жената разбра какви сме хубавци и ни настани не в двора си, а в стара неизползвана стая, която имаше най-удобният матрак на който сме спали, направен от сено. Поканиха ни да вечеряме с тях и денят, от ужасен и дързък „жад“ за бягство от града, се превърна в прекрасен, за по-малко от 2 часа. Нагостиха ни така, както биха нагостили и най-близките си – супа, пиле и топъл чай от портокал. Дадоха ни по едно одеяло, за да не ни е студено и щастливо се настанихме на удобния матрак, гледайки мъждукащите звездички през прозореца.

Щастливи от това, че късметът ни се е усмихнал, на следващия ден решихме да продължим към Ла Хигиера, все така без автобус и план. Тази наша идея ни настани върху няколко тона цимент в багажника на тир. Пътувахме под жаркото слънце, доволни, че толкова бързо сме успели да намерим тир в нашата посока. Уви! След няколко завоя камионът се развали и трябваше да поеме в обратна посока. Зачакахме наново. Стопът в Боливия не е от най-предпочитаните за пътници като нас. Всяка кола, която спира, ни предлага услугите си срещу заплащане. Това обяснява способността ни толкова бързо да се научим да се пазарим на испански. Предвижвахме се от кола на кола на малки разстояния. Антон даже присъства на местна футболна селска среща, докато накрая не се озовахме пак върху няколко тона цимент в стар камион. „Залъкатушкахме“ се по стария планински път и сценарият от предната вечер сякаш се повтори пред нас – залязващо слънце и без място за спане. Скочихме в малко градче на име Сайпина, което ни очарова с богат избор на плодове и странно изглеждаща улична вкусна храна. Бяхме само на 200 километра и 7 часа път от крайната ни дестинация. Заради лошата пътна настилка, в съчетанието с остри планински завои, в Боливия, дори и малките разстояния изискват много време.

по пътя за Ла Хигиера
по пътя за Ла Хигиера

Закрачихме уверени под розовото небе по улиците на Сайпина, след като нашите „спътници“ ни подмамиха, че ще ни подслонят. Нямаше как да излезем от града, за това се отправихме към малките улички с ясната цел, да си намерим спокоен двор за подвижната ни къща. Когато видяхме една възрастна жена на пустата задънена улица, в която се бяхме озовали, без да мислим тръгнахме към нея. Разказахме от къде сме и какво правим и преди да зададем въпроса, тя мигом тръгна напред и ни подкани да я последваме. Оказа се, че нейното семейство няма нищо против да подслони двама чужденци в двора си и да ги нагости с топъл чай. Фамилията имаше три деца, които виждайки ни, веднага ни предложиха да си поиграем на топка и ни „атакуваха“ с много обичайни за боливийците въпроси. За разлика от Чили, тук редовните въпроси не включват толкова много семейството. „Какви животни имате в България? Какви зеленчуци и плодове отглеждате там? Какъв език се говори? Какво е времето?“ – са въпросите, които срещаме навсякъде и именно в тези области най-добре сме развили „испанския“ си.

семейство в Сайпина
семейство в Сайпина

За втора поредна сутрин, се събудихме с непознато за нас семейство и с малко тъга в очите, че трябва да кажем „Чао“ и че може да не се срещнем повече. Решихме да удължим малко престоя си с тях, като им помогнем в беленето на 20 килограма варени картофи. Снимка, прегръдки, най-добри пожелания и ето, че пак сме на селският черен път с раници на гърба и „палците горе“. Отне ни няколко часа, сменянето на няколко коли и обяд в ресторант с жива музика, за да се доберем до следващото градче – Вайе Гранде. Ето че вече бяхме в един от градовете, където Че Гевера се е подвизавал, преди да го заловят. Нямаше нужда да разпитваме за тур и тръгнахме към Ла Хигиера отново на стоп. Този път нещата не се получиха. Беше прекалено късно за стопиране и трябваше да намерим място за спане. Запътихме се към най-евтиният хостел. Обикновено съдим по табелите на хостелите за ценоразписът им. „Колкото по-голяма табела, толкова по-скъпо“ и обикновено се оказваме прави. Вече беше тъмно и нямаше как да питаме местните за „не/желани гости“. Но когато видяхме светещата лампа в църквата, която подминахме, не се сдържахме и решихме да им се „похвалим“. Прави бяхме – ако от църквата не ни приемат, то къде? Настаниха ни в стая с голям матрак и чисти чаршафи, а после ни нагостиха така, сякаш някой имаше рожден ден. А на следващият ден ни изпратиха, като ни поканиха отново да им погостуваме. Не си и мислихме, че ден по-късно отново ще вечеряме с тях и ще споделяме един покрив. Неусетно в разговорите си, с интерес научихме, че типичната супа за един от близките райони на града е супа от котка, което до някъде обяснява големия брой улични кучета, а не котки.

Ето че четири дена по-късно, след смяна на багажници на камиони, много завои и страхотни, незабравими гледки на Андите, се озовахме в Ла Хигиера – селото, в което е бил заловен и убит Че Гевара. Пристигайки там, останахме изненадани от спокойствието и тишината надвиснала над селцето. Настанихме синята си палатка в двора на училището, в което има само 10 ученика. Всички къщи в селото бяха отрупани с рисунки и надписи за Ернесто, а в центъра издигнати и три негови паметника. Някои от по възрастните хора споделяха с нас историите от онова отминало време, в което сякаш те все още живеят. Показваха снимки и разказваха въодушевено за това, как цялото село мълчаливо, тайно и неспирно се е включвало да помага на героя беглец. Показаха ни къщата, в която се е укривал и как жената прикривала го толкова дълго, се е превърнала в героиня. На следващия ден се запътихме към каньона, близо до селото, в което са го заловили. След това поехме по пътя си в обратна посока върху няколко тона картофи, отново в багажника на тир, към нови приключения и нови срещи с необятната Боливия.

travelproofcouple.com

Следва: Женски бой и кечът на живо в Боливия

2 Comments

  1. Пламена
    July 16, 2016 at 3:12 pm — Reply

    Благодарим! Един боливианос е около 25 стотинки.

  2. July 13, 2016 at 12:32 am — Reply

    Поздравления за готината история, която си написала 🙂 Направо ми се прииска и аз да бях дошла с вас 🙂 А колко лева е един боливианос?

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„FENDI“ с приказно ревю на фонтана „Треви“

следващи

Да се изгубиш в магията на театъра