По склона на живота – За „Утаяване на естеството“ на Венцислав Василев

В биографията на Венцислав Василев, роден през 1982 г., присъстват Добрич като роден град, Силистра, Варна като доскорошна житейска спирка и София като настояща, без да дават знак за посоката на стихотворенията му от неговите три книги: „Пустинен плод“ (2011 г., изд. „Виденов и син“), „Напразно в себе си витая“ (2013 г., изд. „Колхида“) и „Утаяване на естеството“ (2016 г., изд. „Жанет 45“).

В. Василев е публикувал в периодиката, получавал е награди, но произведенията му не целят да пресъздадат биографии или географии на бита, въпреки че при бегъл, невнимателен прочит те се занимават и с „акробатиката на ежедневието“ – в тях посоката е друга: навътре, не само в себе си, но и навътре в същността на „нещата“.

„Утаяване на естеството“ е най-новата, трета книга на В. Василев.

снимка: БНР
снимка: БНР

В нея са съчетани поетически откровения с философски понятия и категории, поетизират се съждения и се опредметява в поетически картини непредметното. Чрез философския език в книгата се експлицира свят „с център тук и с радиус безкрая“ – свят на поетическото естество, свят на множествена действителност, която се разроява.

„Утаяване на естеството“ афишира като преживяно разрояването на действителността и последвалото усещане за отдалеченост от нея:

„Вече се преминахме със хълма,

а след него друг ми се изпречи.

Пълно е с действителности. Пълно.

Но сега са някак надалече.“

Възприемането на пълнотата на света подчертава непълнотата на изживяването му. Животът издига хълм след хълм, склон след склон пред човека и го отдалечава от постигане. Животът, посочен директно и многократно в стиховете, поставя в курсив своите противоречиви и парадоксални страни. Животът се осъществява, саморазгадава, възобновява, разгръща и превръща, дава, за да „вземе нещо скрито“, „чака своята реколта“.

„Утаяване на естеството“ се фокусира върху лицата и маските на живота, но и върху ширините и дълбините между действителностите, между човека и другите животи, между посева и жътвата, между зародиша и узряването на плода, между началото и следващото начало. Книгата отхвърля безвъзвратната окончателност, отхвърля смъртта. Смъртта се превръща в нетрайна фаза – преди следващото засяване, преди следващото осъществяване.

„Неосъществимото единствено

има право да е неизменно.“

Според „Утаяване на естеството“ осъществяването предполага промяна – естеството на живота е променливо. А в опитите да се отмери, да се разгадае естеството на живота, същността на същностите, да се улови ритъма на „космическия организъм“, да се изживее принасянето в жертва, за да се постигне разтваряне във вечността, стихотворенията се доближават до сентенцията и афоризма с характерните за тях особености.

„Не осъзна, че вечността

не може да се завладее.

Не се побира във неща –

нещата се побират в нея.“

Родството на стихотворенията със смислово натоварените кратки словесни форми катализира констативната им форма и засилената им абстрактност. Отказът от прекомерна, необоснована конкретика се проектира в стиховете:

„Отказвам видимия път

и естеството ме повежда.“

Поетиката на „Утаяване на естеството“ сама се манифестира, изговаря, обговаря и разграничава от други поетики (посочени и непосочени в произведенията). Според вменената на книгата поетика разграничаването започва от „нещата“, които „нямат собствен смисъл“, но имат отношение към лирическия аз. Отношенията между „нещата“ и лирическия аз дават смисъл и позволяват на поетическото и философското да се съчетават и в съчетание – да преобразуват.

В стихотворенията се преобразува откривателски нагон, по посоката на смисъл. Откритото се превръща в знание, а знанието – в стъпка към прозрение:

„Единствено остава да прозреш,

че стъпките са днешните моменти.

А краят на гредата – там далеч –

е всъщност най-дълбокият ти център.“

Настоящето (в своята множественост) като време и като място остава единствената мяра за съществуване, за живот. Сега поетът изкоренява перото като символ на безкрилие, сега от семената се ражда растение, растението се разлиства, сега се утвърждава животът, сега трябва да се утолят гладните за истина, отслабнали от глада си, сега смисълът зрее и узрява, ако го търсиш, сега настъпват времената, всички времена, сега се спускаме по склона и го изкачваме като Сизиф отново и отново, сега посоките са налични, тукашни, а ако избереш една – задаваш отвъдността на всички други.

Стихотворенията изричат потенцията за наличност, за единност и едновременност на света. Действителностите формират цялост, в която „има време да повтаряме“ или идва „край на времето“.

„Утаяване на естеството“ разказва и за клетвения дух на словото, за вярата и нейните хипостаси, за упованието в пълната жертва, за да няма вече жертви.

„Толкова апостоли вечеряха,

че Христос се утоли от вричане.“

Човекът си представя и „създава Бог по своя образ“. Човекът съпоставя света и живота със себе си. А книгата пита дали неземното блаженство може да съществува, ако земята не блаженства, къде започва прошката и къде – милостта, как избираме доброто, ако то не резонира с други представи за него, можем ли да бъдем състрадателни, можем ли да бъдем хора. Човекът се изправя пред своя отговор, пред своя избор, доведен до безвъзвратност – изправя се пред себе си.

Ненаписаният отговор се крие в отношението – не само на „нещата“ към човека, но и на човека към всичко: отношение между същности. Когато другият е приет за ближен, тогава пълнотата се постига, възможността е безгранична:

„И другите сърца до теб вървят,

и вече няма нищо невъзможно.“

А сърцето трябва да е „оголено и уязвимо“, истинско и истинно, за да допусне другите. Хълмовете се множат, но по стръмния склон на живота, човекът осмисля не изкачването или слизането, а „видимото на невидимото“, една наглед „простичка идея“, утаена в състоянието на спокойствие, към което приканва книгата:

„че си човек, за да живееш;

живееш, за да си човек.“

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Златна есен със „Златни“ рожденици – кои български актьори празнуваха през октомври

следващи

Град Дряново в българската историческа памет