„Поезията трябва да е свободна, за да бъде себе си!“ – Интервю с поета Александър Христов

Александър Христов е студент във Великотърновския университет, носител на множество награди за поезия. Неговите статии обгръщащи българската литература в ново време са едни от най-следваните текстове в списание „Българка“. Наскоро излезе и първата му стихосбирка – „Крайпътна обител“ (изд. „ДАР-РХ“, 2017 г.). Поезията на Александър говори с деликатния език на метафорите, изследва процесът на завръщане в миналото – своето лично и световното, разговаря със смъртта като с приятел и превръща незначителното в събитие. Какво вдъхновява перото му, нека научим от самия него. 

  • Какво провокира създаването на една поетична творба?

Към стиховете има много и различни врати, но само една от тях понякога се оказва отключена. А твърде рядко вратата се и отваря, така че да успеем да надникнем вътре. Никой не знае със сигурност как, кога и защо това се случва, нито какво или кой ни води натам. Отделни моменти са възобновими, но за процеса при неговото протичане можем само да предполагаме. При акта на писане подобни предположения и всички провокации функционират като декор на сцена – сцена, на която вече играта е започнала.

  • Къде е твоята обител?

За да отговоря на въпроса, ще се позова на Иван Динков. В „Почит към литературата“ той твърди, че „всяка от истините, в които вярва даден писател, има лично за него само такава стойност, каквато ѝ придава със собствения си живот“. Вярвам, че моята обител се намира там, където думите се превръщат в път, където написаното и животът се сливат.

  • В книгата си засягаш някои доста мрачни теми, което се наблюдава и при други млади автори. Защо младите пишат за смъртта и самотата?

Не знам защо младите пишем за смъртта, за самотата… Всеки от нас има свой собствен поглед върху света, върху себе си и другите, върху тематиката, която засяга или разгръща, върху посоката към нея. Ако трябва да се върна от „Крайпътна обител“ назад, да измина обратния път до първите ми стихове, тъмнината винаги е присъствала в една или в друга степен. Замислял съм, питал съм се защо в думите ми се подслоняват сенки… Вероятно те присъстват, защото и смъртта, и самотата са лица на живота. Ако съзнателно се опитваме да ги пренебрегнем, можем да се окажем наполовина слепи.

  • Има ли тема, която категорично не би засегнал в писането си и защо?

Няма тема, която не бих засегнал. За мен темите не са строго формулирани графи, които да запълвам, в които да се помествам, не са график, който да следвам безотказно, не са цел, към която вървя. Първо прошумолява вътрешният подтик, преминава като есенен вятър, приканва облаците, после вали и с дъжда идва всичко останало.

  • Поезията трябва да отразява вътрешния свят на своя автор или външния свят, в който той живее?

Никой от нас не живее само във вътрешния си свят или само във външния… Поезията трябва да е свободна, за да бъде себе си. Да я затваряме в пространства… би означавало да я лишим от време… А тя, чрез нейното собствено време, надживява всичките си първородни места.

  • Какви тенденции наблюдаваш в българската литература днес?

Наблюденията ми водят до неедностранчив извод. Забелязвам тенденции, но забелязвам и тенденциозност. Използвам в отговора си заглавие на добре познат текст на д-р Кръстев, тъй като съвременната българска литературна обстановка, въпреки всички си отлики спрямо отминалите си проявления, въпреки че се учленява и създава от днешното множество автори, позволява сходни равносметки. Особено засилено е отношението към философията и философското, към библейското и религиозното, към социалното… Кога и къде става дума не за тенденция, а за тенденциозност – проличава при внимателен прочит на отделни произведения.

  • Смяташ ли класическия стих за отживелица?

Отживелица е всичко онова, на което гледаме като на експонат в затворен музей. В класически стих и днес се пишат превъзходни стихотворения. Въпрос на почерк и на умения.

  • Има ли перспектива писането на поезия у нас?

Перспективите са преди всичко лични. Те съществуват тогава, когато човек не може да не пише. Ако беше възможно да няма стихотворения, да се изличи и заличи поезията, нямаше да има и перспективи.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Пътуването във „Влакът за Емаус“ на Теодора Димова

следващи

Българското националноосвободително движение след 1878 г. и ролята на Христо Силянов