Петя Дубарова – нежното цвете на българската поезия

Преди време слушах разказа на един френски студент за посещението му в Северна Корея. Той твърдеше, че най-много от всичко там го впечатлило еднотипното поведение на хората, с които се срещал. Всички се държали еднакво и изглеждали еднакво: имали еднакъв тон на гласа, обличали се еднакво, а дрехите им приличали на униформи, разказвали едни и същи истории, смеели се на едни и същи вицове. Това „униформено“ поведение стряскало. Създавало впечатление за сивота, еднообразие и безперспективност. Картината наподобявала култовата антиутопия на Оруел – „1984“.

Когато човек се захване да чете българска поезия от 70-те и 80-те години на XX век обаче трудно може да добие такова „сиво“ усещане. Някои си спомнят, че „навремето“, преди четиридесет и повече години, у нас също е властвала подобна „севернокорейска“ сивота. Възможно е. Аз не съм била родена тогава и нямам непосредствено впечатление от онова време. Но ако съдим за онзи период по вълшебните стихове на Петя Дубарова, то аз бих казала, че отношенията между хората у нас тогава са били много по-истински и непринудени от описаните. От поезията си личи, че системата тогава не е успяла да задуши човешкото у човека, както това е станало и продължава да става в други страни по света.

Поетесата Петя Дубарова е един уникален творчески талант. Ако може да се говори за вундеркинд в поезията, то тя е именно това. Най-точното определение, давано за нея смятам, че е „най-младата сред големите творци на България“. Когато си помисля за нея, за нейната почти „неприлична“ младост, неволно правя сравнението с друг колосален и преждевременно развит литературен талант на България – Христо Смирненски. Писателят Георги Караславов имал едничка, незабравима среща със Смирненски. Много бил слушал за него, редовно четял всичко негово и Смирненски бил за него литературен кумир. Когато обаче успял накрая да се срещне с кумира си, той видял насреща слабичък, сериозен младеж на юношеска възраст. Младежкото излъчване на Смирненски толкова шокирало Караславов, че той набързо си тръгнал, отказвайки вътре в себе си да приеме очевидното – за него не било възможно този насреща да е „великият Смирненски“. Мислел си: „Няма как това хлапе и големият Смирненски да са едно и също лице!“

Подобно впечатление будят у мен фотографиите на Петя Дубарова. Да се чуди човек, как е възможно това момиче, тази нежна на вид гимназистка, която ни гледа тъжно от снимките, да е същата виртуозна поетеса, позната ни от стихотворенията си.

„В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка —
на теб — непознатия — смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми — властната — жадно поел,                         единствено с мен ще си толкова смел!“

Такова писане приляга на възрастен: то е едновременно дръзко и предизвикателно, но овладяно и убедително. Кой би предположил, че тези стихове са писани от 16 – 17-годишна ученичка?!
От друга страна, начинът на изразяване на Дубарова е достъпен за всички. Тя използва прости думи – избягва сложносъставните и чуждиците. Това писане, което напомня Багряна в искреността и традиционността, е преднамерено ориентирано към богатството на българската реч. Но дори при Багряна това е донякъде маниер, сближаване с образеца на Ана Ахматова. При малката „голяма“ Петя става дума за дарба свише!
Един виден съвременен философ и теоретик на културата, Ортега-и-Гасет, прогнозира, че в близко бъдеще ще има смяна в предпочитаните литературни жанрове. Романът ще се изчерпа тематично и все по-малко хора ще се наемат да пишат романи, съзнавайки, че този жанр е достигнал апогея си. По същия начин навремето са писали много драми, а днес доста по-малко. Защото всеки литературен жанр създава ограничения, има изискване кое, как и по колко да се ползва. А търсейки изявата, творците се стремят да избягват и заобикалят ограниченията и така се получава своеобразно осъвременяване на жанровите форми.

Когато чета Петя Дубарова обаче, тази наглед приемлива теория ми се струва някак несъстоятелна. Защото има творци, ето такива като нея, на които толкова малко им стига, за да докажат таланта си и да ни предадат духа на изкуството си. Със своя „детски“ набор от думи и понятия, но водени от поетическото чувство и дарбата си да създават нещо наистина голямо. Не бива да премълчаваме това – няма как едно момиче на 16-17 г. да е чело твърде много книги. Естествено е неговият речник да е по-беден, неговите представи за света да не са изградени върху солидните философски основи, каквито имат по-възрастните и ерудирани творци. Нормално е това момиче да пише просто и ясно, та всеки да го разбере. И неговите стихове да са прозорец към душата му. Ясно е, че тази девойка надали е имала времето да прочете „Война и мир“, да се запознае с „Ана Каренина“, „Братя Карамазови“ или с някое друго знаково произведение на световната класическа литература.
Обаче „големият творец“ си личи отдалеч. Според мен талантът винаги е успявал, а и занапред ще успява да се преборва с ограниченията – било то жанрови, езикови, стилови или други. Защото литературната дарба се дава „отвисоко“ и не зависи от жанра, в който се твори, нито от пола или възрастта на твореца.

„Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.“ („Аз и морето“)

Това стихотворение е писано 1976-та година, когато Петя Дубарова е на четиринадесет…
Не ми се ще дълго да се спирам на биографията на „голямата“, малка на възраст, поетеса. В крайна сметка една биография невинаги ще да е от фундаментално значение. Поезията на Петя Дубарова би трябвало да е символ на умението да живееш в поезията, за поезията и чрез поезията. Това, което сме свикнали да наричаме „истинския живот“, „земния път“ и пр., тук е просто фон на вътрешния й свят.

Петя Дубарова се самоуби на 4-ти декември 1979 г., ненавършила осемнадесет. Да си говорим защо се самоуби, (дали не понесла обвиненията, че е повредила нещо в някакъв завод, дали заради красивият швед Пер, който спрял да отговаря на писмата й…) тия неща ми изглеждат кощунствени пред паметта на младото момиче.
Случи се следното: Най-красивото и нежно цвете на българската поезия повехна в безнадеждност! Толкова!

„Измамена

Младост

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените на голямата къща

ТАЙНА“

Това са думите в предсмъртната й бележка. Петя отнесе своята ТАЙНА в гроба, а на нас остави красивите си стихове. За да ги пазим вечно!

„А някъде и дене ме сънува,
жадува ме, прозрачна като мед,
във стихове ме търси и рисува
един усмихнат, влюбен в мен поет.

И счупя ли със свойта обич бяла
на детството си приказния храм,
аз своя път със неговия сляла,
най-светлата си песен ще създам!“ („Момчета“)

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Christian Dior / Couture, Париж – есен 2017

следващи

Освежаващо смути с малини и мента