Петър Дънов, Михалаки Георгиев и „Бае Митар пророка“ – в търсене на добрия герой

Съществуват поне две разнопосочни мнения за българската народопсихология, разпространени чрез творбите на нашите писатели от първите години след Освобождението. Едното е изобличително, но и уважително, а другото – изобличително и присмехулно. Вярно е, че правдивите описания на хората от народа поначало будят смях. Ако се перифразират думите на един голям мислител, общата представа за народа е равна на сумата от народните недостатъци. Допустимо е недостатъците да се осмиват. А Бай Ганьо е посмешище. При Алеко усмивката е цинична. Една групичка весели интелектуалци (от кръга „Весела България“) се забавляват с простаците наоколо, без да ги е грижа за тях. Интелектуалците са фон на случващото се, който да придаде контраст, за да събуди още по-голямо презрение. Заложници на експанзивния Ганьо. Интелектуалците са жертва на Ганьо и „ганьовщината“. Каквато физическа жертва всъщност става и Алеко. Знайно е, че „героят“ убива своя автор – буквално.

Но нека да не забравяме нещо важно. Жертвите никога не могат да бъдат окачествени като герои, не притежават героичност, ако не са направили нещо. Героят действа. Той е герой, защото не е просто част от фона или направо самият фон. Ганьо е „взел заложници“, вярно е. Но заложниците не са нито добри, нито лоши. Те не са герои – положителни или отрицателни – „добри“ или „лоши.“ Защото при Алеко отсъства „добрият герой“. Алеко не наставлява и не се опитва да изправя кривици. Стоят си с другите от групичката в ъгъла на повествованието, подобни на олимпийски богове, само хихикат презрително и се будалкат. Изобщо при Алеко отсъства стандартен положителен герой. Отсъстват моралът и „морализаторстването“. Погнусата е сковаваща. Едните се забавляват, докато другите вършат поразии.

Не е така при всички пишещи за народа си по онова време. Някои писатели проявяват загрижеността си към народа чрез различни творчески похвати. Понякога описвайки различни смешни ситуации. Но техният смях не е циничен, а по-друг, защото изразява някакво отношение и ангажираност. Един писател с ангажираност в народните описания е Михалаки Георгиев. Макар неговото художествено майсторство далеч да отстъпва на Алековото, той е едно от големите имена на следосвобожденската ни литература.

Михалаки Георгиев е роден във Видин през 1854 г. С този град и с видинския край е свързана голяма част от творчеството му. Като автор е много интересен, защото се включва доста късно в литературния живот – чак на 36-годишна възраст. До това време израства кариерно, заемайки последователно много важни постове в различни държавни институции. Първо известно време учителства в родния си град (1874-1877 г.) Завършва агрономия в Чехия, с което се превръща в един от първите дипломирани български агрономи (1884 г.). Става уредник на Видинската митница (1878-1879 г.), митнически ревизор (1879-1880 г.) В следващите 4 години се връща към учителстването (1880-1884 г.), в Лом и в София. Дълги години е началник в отделение към Министерството на търговията. Отговорник е по устройването на Първото земеделско и промишлено изложение в Пловдив (Пловдивския панаир). Пише първият учебник по ботаника у нас. После е дипломат в Белград и Виена. Първият му разказ („Кърваво примирие“) датира от 1891 г.

Сега ще стане дума за една от по-стойностните му творби, за ключовата, която определя високото му място в литературния процес от 90-те на XIX в. насетне. За тази творба известният окултист Петър Дънов казал: „Еех, остани си с „Митар Пророка“. Това ще бъде най-четеният разказ на идното човечество. А това не е малко.“ (По спомени на Борис Николов). Сред Бялото братство се разпространява слухът, че образът на „Митар пророка“ е вдъхновен от Петър Дънов, който искал да се създаде положителен герой на българина („Митар Пророка“), който да е контрапункт на отрицателния му образ („Бай Ганьо“). Тази цел, само по себе си, е много похвална. Друг е въпросът, че художествените качества на въпросната творба остават далеч от тия на „Бай Ганьо“, да не говорим, че всеки българин знае кой е Ганьо Балкански, но колко са чували за Митар Пророка? И все пак е интересно, как един духовен наставник (Петър Дънов) се изявява като муза. Михалаки Георгиев е виден член на братството на Петър Дънов. Като такъв има множество контакти с учителя си. Дънов много влияе за духовното му израстване и за поетия творчески път.

Във въпросната творба става дума за един истински пророк, който има битието на съвсем обикновен, редови гражданин. Но в контактите си с околните, този бае Митар нееднократно демонстрира свърхчовешките си заложби. Още в самото начало на разказа се разбира, че става дума за някакво чудо или подвиг: „На велики четвъртък вечерта се пренесе бае Митар пророкът на онзи свет, а в неделя, таман около пладне, се събуди — дойде на себе си.“ Това си е истинско възкресение от мъртвите. Ето го и скициран образът на този българин, който трябва да служи за положителен пример на поколенията:

„Всички го знаеха само такъв, какъвто го гледаха, какъвто си беше бае Митар: тих, скромен, със сини умни очи, с възруса коса, завита отдире на перчим, сбръчкано лице, снага въздребна, гърди тесни, пръсти тънки, но жилави. Да седиш да го гледаш и три дни, пак не можеш каза на колко години е. Та нашенци са го гледали тридесет години и все такъв си го знаят — ни по-стар, ни по-млад. Всеки се изменява, само бае Митар си стои все на един карар. Потурките и ферменцето му беха — помня го, като че сега го гледам — от суросинкав шаяк, без гайтани, без ръбове — дюс. Антерийката му, от тъмноморав шаяк, беше затегната с черен пояс. В пояса си носеше забоден дивит и чернокоресто ноже, забодено в жълта тенекиена кания.
Никой не го е видел да забърза или да се залише да тръгне по-полека: той винаги вървеше с отмерени стъпки, стъпваше тихо, кротко и никога не махаше с ръце. Когато говори, той нито креска, нито шепне, а всекога изговаряше полека и ясно всека дума и винаги те гледа в очите, като ти говори. На ядене не задирваше много: кога има хубаво сготвено — хубаво и ще яде, а кога нема, ядеше и сух хлеб със същата охота, както и печена мисирка. Когато го поканваха да пие, пийваше и ракия, и винце, но никой никога не го е виждал пиян.
Бае Митар не беше записан в никой еснаф, немаше никакъв занаят, но всичко знаеше. Никаква вергия не плащаше, но и никой му я не искаше. Не беше вързан за никаква работа, но навсекъде беше и навсекъде работеше — не беше ничий, но беше на всички. Не беше нито епитроп, нито клисар, нито псалт, но винаги се навърташе в черква, когато имаше некоя работа. Ако черквата е изметена и изчистена, той ще вземе да трие свещниците: счука на големата плоча пред черквата керемидки и тебешир, па като почне да ги трие — ония свещници светнат като нови. Ако има работа в свещарницата, той е там. Запаше некой чувал като престилка, па или свещи лее, или восък изстисква на менгемето, или фитил реже — каквото и да е, бадева не седи. Ако има служба, и той ще бъде в черквата, пак на работа; или ще гаси догорелите свещи, или ще носи огън за кандилницата, или ще ходи с дискоса да събира, или ще приглася на псалтовете. Много пъти, тръгнал по некоя работа низ черквата, чуе, че попът вика из олтара: „Миром господу помолимся“ — той непременно ще отговори: „Господи помилу-у-уй“, па макар бил и чак при пангара.
Бае Митар имаше достъп по всички къщи и влизаше всекъде така свободно, както беше свободен и в своята килия. Болник ли било, смъртник ли било, кръщение ли било, годеж ли било, сватба ли било, помана ли било — каквото къде и да стане, — без бае Митра не ставаше. Навсекъде гледаха на него като на истински пророк — като на божи човек. Обичаха го, защото, каквото и да го попитат, той знаеше да отговори. А каквото кажеше бае Митар — казано беше. Никой не можеше да отреже като с нож думата, както това знаеше да направи бае Митар.“

Може да се очаква, че някои черти от образа на Митар пророка са подобни с тези на самия Петър Дънов. Затова смятам, че този разказ трябва да се чете от всички, повлияни от Дънов.
При престоя си в между двата свята – на живите и на мъртвите – бае Митар получава способностите да е посредник между едните и другите. Той казва желанията на мъртвите, знае да отгатва дълбоки пазени тайни на живите, но всичко това върши в името на доброто и не преследва користна цел. Разказът изобилства с примери за ползите от делото на бае Митар.

Необходимо е да се предупреди читателя, решил да се захване с Михалаки Георгиев, че става въпрос за особено архаичен, труден за четене и възприемане стил на изразяване. При Михалаки Георгиев повествованието изобилства от диалектни думи, употребявани във Видинско, но и с много „турцизми“, излезли отдавна от употреба. Отделно от това, самото писане изглежда странно за „нетрениран“ читател – речта се „лее“ под формата на Сказ (от руски – сказать – казвам, разказвам). Захващат се истории ту оттук, ту оттам (текстът има мозаечен вид). Наглед не се следва никаква логическа нишка. Сказовият тип повествование е характерен за придържащи се към традиционализма автори от онова време, сред които е и Михалаки Георгиев. Това значи близост до народната реч (затова са толкова много диалектните изрази и „турцизмите“), а общуването между героите е от такъв непосредствен характер. Освен това се засягат проблемите на морала, което е и най-същественото, и което отличава сюжетността на Михалаки Георгиев от тази на Алеко Константинов.

„Бае Митар пророка“ остава съзнателен опит за налагане на положителния герой в българския разказ. Опит по-скоро несполучлив. За Алековия „Бай Ганьо“ и днес се спори, дали е социален или национален (тип). За „бае Митар“ пък също може да се обсъди, дали е събирателен образ на някакви родни добродетели, или е по-скоро изразител на употребата на пророческите дарби за добри цели (тип Дънов, Ванга и пр.). При всички положения читателите на Михалаки Георгиев няма да съжаляват, защото ще се запознаят с един от най-талантливите български разказвачи за времето си.

1 Comment

  1. March 5, 2017 at 4:18 am — Reply

    Ст.Л. Костов също е посветил една своя комедия (Учителят) на Учителя Дънов…Както казва Щастливеца: “Разни хора, разни идеали”…

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Преславското златно съкровище

следващи

Над 20 000 дървета ще бъдат засадени от децата на България - пролет 2017