Пенчо Славейков – „Свободният човек е воин!“

„На робска нощ под свода черен,
за участ царствена роден,
кат слънце тръгна ти – уверен,
към подвига на своя ден.“ („На Пенчо Славейков“ от Димчо Дебелянов)

Пенчо Петков Славейков е роден през 1866 г. в Трявна, в заможно и уважавано семейство. Баща му е известният поет, общественик и публицист Петко Рачов Славейков. Голямото семейство Славейкови се прочува по-късно с това, че дава на България известни културни и политически деятели. Пенчо Славейков е най-малкият от шестимата сина, а големите му братя, Христо, Иван и Рачо, са важни лица в историята на следосвобожденска България.
Пенчо е много буйно, палаво и своенравно дете. На него баща му посвещава, популярното и днес, детско стихотворение – „Малък Пенчо“:

„Пенчо бре, чети!
Пенчо не чете.
Пенчо, работи!
Пенчо пак не ще.

Пенча го мързи,
гледа да лежи,
ходи, та се май,
търси да играй.“

Предвид бъдещите големи литературни успехи, може някой да си помисли, че е преувеличено нехайството към ученето на „малък Пенча“, обаче не е. Него наистина го мързи ужасно и не ще да си учи уроците, тъй като учебната дисциплина не му понася. Стига се до там да го записват в един и същи клас – първо в Тревненското, после в Старозагорското училище. Пенчо е едно разглезено дете, което в същото време е изключително умно и възприемчиво, но и много непокорно. Тази негова същност се запазва, мисля, до края на живота.
Любознателният му дух се проявява на ранна възраст. Докато баща му живее и работи в Цариград, малък Пенчо пристъпва на пръсти в стаята му в Трявна, гледа и разлиства с благоговение бащините книжа.

Тази все още неосъзната страст към книгите ще добие сериозни измерение по време на трагичната история с престоя на семейството в Стара Загора. Петко Славейков е назначен за учител в местната гимназия през 1876 г. и заедно със семейството са принудени да бягат, при опожаряването на града от турците, по време на Освободителната война. Докато всички в къщи се суетят в подготовката около бягството, малкият Пенчо търси укритие на бащините „книжни съкровища“, за да не бъдат унищожени.

След Освобождението семейството се мести последователно в Търново, София и Пловдив заради политическите и професионалните ангажименти на Петко Славейков. Главата на семейството, бащата – „дядо Славейков“, както са го наричали от уважение българите навремето, изключително повлиява на Пенчо в творчески план.

„Не само в онова, което ази правя,
не само в думите, не само в мисълта —
пред погледа ми той се винаги възправя
с усмивка бодряща и тиха на уста.“ („Баща ми в мен“ от Пенчо Славейков)

Най-знаковото събитие в живота на палавия и буден младеж е нелепият инцидент от януари 1884 г., след който той остава с тежки физически увреждания. След ден прекаран в игри на ледената пързалка на Марица, измореният Пенчо заспива на леда. Последиците са няколко дни между живота и смъртта, частична парализа и затруднен говор, несгоди, с които гордият бъдещ творец ще трябва да се бори цял живот. Често е подчертавано, че здравословните проблеми каляват духа на Пенчо Славейков. Аз мисля обаче, че те са основна причина за бурното интелектуално негодувание у него, изразено към света и околните му: негодувание към другите (народа), към обществения живот, а накрая и към културния живот. В това изначално негодувание трябва да се търсят корените на модернизационните цели, които П. П. Славейков си поставя.

Пенчо Славейков е уникално явления за българската литература и националния ни литературен живот след Освобождението. Наричан с право от Димчо Дебелянов – „цар – жрец“, Пенчо Славейков изпълнява именно тази роля в литературата – царува и пророкува. Той е най-дръзкият и най-смелият, митоборецът и митотворецът. Първият истински модерен творец във, все още немодерната, следосвобожденска България. Пенчо Славейков е това, което е царят – жрец за немодерните общества, а именно полубог, херос или антроподемон, като митичния цар Рез или Орфей. Тъй като е войнствен, сърдит, враждебен и непримирим, на Пенчо П. Славейков приляга да е някое страховито божество – може би Гръмовержецът Зевс Олимпийски. Сега нека да кажа, че описаното дотук е публично изгражданият му вече повече от столетия образ. Въпреки критическите опити за омаловажаване или за възвеличаване на заслугите му, Пенчо в общи линии е възприеман масово именно така.

Но моето лично мнение е друго: за мен Пенчо Славейков е един дълбоко нещастен и наскърбен човек, не е никакъв бог, полубог, свръхчовек, цар и пр. Цялата тази войнственост, този негов прословут размах, „ницшеанството“ му (разбирано като „идеология за свръхчовешкото“ у него) – това е прикритие и поза. Тази поза ще стане толкова по-характерна за българския литературен живот, колкото повече в него почват да се вихрят модернистичните западни „веяния“.

Модернистичните творчески тенденции и цялостната естетическа ориентация на Пенчо Славейков са във връзка с обучението му в Германия. През 1892 г. той започва да следва философия в Лайпциг. В продължение на 6 г. (до 1898 г.), той чете изключително много, запознавайки се с новите концепции за изкуство в Европа. Има подчертан интерес към Фридрих Ницше, Артур Шопенхауер, Георг Брандес, Хайнрих Хайне и др. От този момент нататък, простичко казано, Пенчо Славейков започва да възприема изкуството и мястото на твореца като резултат от някакъв нов промисъл. Вярва се, че само творец, който е способен да мисли, т.е. да познава, разбира, и излага по творчески път, новите философски концепции, заслужа истинско уважение. Тези нови концепции, ако могат да се синтезират в едно изречение, ще се поберат в една мисъл на Ф. Ницше: „Изкуство за изкуството означава всъщност: „по дяволите морала!“

Трябва да се създаде ново изкуство, споменатото „изкуство за изкуството“, което да не е обременено с романтизма от предходния период, този на „старите“ творци, в това число най-вече Вазов и Ботев. Заклеймени са патоса и преклонението пред Народа и Родината, каквито са ни познати у старите автори – Ботев, Вазов, Каравелов, М. Георгиев, Т. Влайков и др. „Новият“ творец и „новото“ изкуство трябва да са подчинени на индивида и индивидуалността, а не на колектива и колективните цели. Това значи своеобразно „откъсване“ от корените, което е, разбира се, интелектуално обосновано. В Германия през 1896 г. Пенчо П. Славейков издава книга първа от „Епически песни“ и окончателно скъсва с по-ранните си наивни лирически произведения. Модернизацията е в ход.

В какво се изразяват нападките на П. П. Славейков към „старите“ и „старата“, „немодерна“ българска литература?

Той не е доволен от „онова общославянско низко културно равнище“ на българската литературна критика. Смята, че българските критици трудно ще схванат и ще изразят стойностното именно заради ниската си култура.
Съдейки за Ботевите стихотворения от гледна точка на „мисълта“ си, т.е. на собствената си естетическа концепция, П. П. Славейков отбелязва, че в тях има „неиздържаност на мисълта“. Освен това „Ботйовите идеи (…) могат да правят впечатление само на гимназисти и български социалисти.“ И в този ред на мисли Пенчо П. Славейков заключава: ние, модернистите, „не сме гледали на Ботйова като на идеал, а като на един синор, който трябва да се премине… и който в много неща е задминат, преживян.“

Когато почнах да изучавам съвременна българска литература в университета, нагласата ми беше, че всички тези творци – модерни и немодерни – заедно са се стремели към едно и също, т.е. били са в нещо като „отбор на творците на съвременна литература“ (някаква общност на заслужили дейци от Ботев до Талев). Затова ги и изучаваме заедно тези творци, като всеки един от тях е част от общото – от литературата на пишещите на български. Но се оказа, че очакваният „отборен дух“ отсъства. Много характерни в общуването между творците е взаимното съревнование, пристрастност и липса на обективна оценка.
Някои хора не си дават сметка, че няма национална литература, в която подобни условни деления да не съществуват – между „млади“ и „стари“, на модернисти и традиционалисти, на представители на един -изъм и на друг -изъм. Такива разделения винаги и навсякъде е имало и ще има. Те са богатството на една национална литература, формират нейното многообразие и пълнота. Само по себе си споделянето на някоя естетическа концепция не те прави „по-умен“ от другите. И не значи, че „другите“ трябва да бъдат наказвани или постоянно укорявани, че са такива, „други“.
А и в крайна сметка след всичките нападки от страна на представителите на кръга „Мисъл“ Вазов и Ботев не само са съхранили голямото си име в литературата, но и днес стоят много по-високо в общественото съзнание като творци. Както и да го мислим, с когото и да ги сравняваме, Вазов и Ботев са си Вазов и Ботев, и не са станали по-маловажни с времето.
От позицията на времето може да гледаме снизходително литературните „ежби“, в които Пенчо Славейков взема участие. Към духа на отрицанието, с което модерните творци атакуват немодерните, трябва да се прояви разбиране, което да съдържа в себе си и изобличителен момент. Както пише Хосе Ортга-и-Гасет в „Дехуманизация на изкуството“:

„Да се отхвърля по начало изкуството на отминалите епохи означава да се отрича самото Изкуство – та какво друго е всъщност изкуството, ако не това изкуство, което се е творило досега?“ Да отричаш миналото, защото е различно от настоящето – това най-малкото е незряло.

Колкото до творческия гений на Пенчо Славейков, достатъчно е да кажем, че той е първият българин номиниран за Нобелова награда за литература. Това става през 1911 г. по предложение на преводача му Алфред Йенсен, с мотивировката: „Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – „Кървава песен“. Това е Пенчо – скандален и гениален наведнъж. Той е свободен човек, а както твърди кумирът му Ф. Ницше: „Свободният човек е воин.“

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Picea excelsa, приятно ми е!

следващи

Как „Гарванът“ се превърна в „Присмехулник“? Творческите превъплъщения на Светослав Минков