Отвъд добро и зло – Николай Хайтов и „Диви разкази“

Един от любимите ми предмети в университета беше руската класическа литература. Материалът там беше много интересен, а изпитът – сред най-тежките, тъй като включваше огромен обем информация за обработване от учащите. Само си представете: „Война и мир“ и „Ана Каренина“ на Л. Н. Толстой, „Великото петокнижие на Достоевски“ – романите „Братя Карамазови“, „Юноша“, „Идиот“, „Престъпление и наказание“ и „Бесове“, разказите на Чехов, повестите на Тургенев и т.н и т.н! Това са десетки хиляди страници художествена литература за четене, без изобщо да включвам критиката към нея… Колкото и да ми беше интересно, нямаше как да съумея да изчета внимателно всичко. Предвид ограниченото време трябваше да се чете много бързо – със скорост от около 300 страници на ден…

И така, след голямата надпревара с времето, оказа се, днес някои от произведенията направо ми се „губят“ в паметта. Поради тази причина реших да ги чета отново. Заех се с „Ана Каренина“, която в спомените ми не беше сред най-силните произведения. Е, сега виждам, че не съм права и отново констатирах клиширания факт, колко „добре пише“ и „какъв добър разказвач“ е Л. Н. Толстой. Но друго ми стана по-интересно. Моят любим автор (не само в руската класическа литература, а въобще) е Ф. М. Достоевски. Запитах се, може ли Достоевски да напише подобен на „Ана Каренина“ роман, може ли да създаде подобни внушения и да изгради подобен образ?
Мисля си, че не може. По-точно казано – във възможностите му е, но не би си го позволил. Достоевски е от този тип автори, които не биха придали романтична светлина на неморалните човешки постъпки и не биха изобразили привлекателно един характеризиращ се с неморалност женски образ, какъвто е този на княгиня Ана Каренина. При Достоевски отсъства смешение между добро и зло; греховното и порочното у героите му винаги е лошо и зло, никога приятно и добро. И в това е скритата, донякъде неясна магнетичност на този писател. Тя произхожда, мисля си, от самата му личност: като дълбоко вярващ християнин, Фьодор Михайлович Достоевски не би си позволил да пише иначе.
Малко писатели са като Достоевски в това отношение. Затова и няма как да се справят с една така поставена задача – „добрите“ им герои да са хем автентични, хем и добри, а „лошите“ герои обратно – автентични и лоши. Такова писателско „постижение“ вероятно може да се забележи още у „Дон Кихот“ на Сервантес и у „Мъртви души“ на Гогол. Но то при всички положения ще зависи от личността и светогледа на самия автор.

Днес много рядко се забелязва стремеж към такова писане, което би могло да се разглежда като скрита (или по-открита) форма на проповед. Модерното повествование е лишено от акцент върху морала. Това донякъде „освобождава“ авторите на модерни книги от задължението да пишат красиво. Преобладават грубите форми, пошлия език, героите и ситуациите са разгледани „отвъд добро и зло“. Ако се перифразира в този дух една мисъл – допуска се разминаване между етика и естетика, между етично и естетично, между добро и красиво. Защото целта е да се предаде „духа на времето“ може би… Модерното време има своите нови изисквания.

Ако трябва да обърнем внимание към „българското и родното“, при кой ли наш автор я има в най-разгърнат вид тази смесица между добри и лоши постъпки у героя? У кого на почит са първичните страсти, дивото и животинското, „хаоса на ценностите и събитията“? Мисля, че това е повече от видно при Николай Хайтов, а го няма никъде другаде преди това в такъв размер и такава мощ. То е основната характеристика и основната „сила“ на „дивите“ му разкази. „Светът е, казвам, сине, много засукан и заплетен, за да познаеш ти кое е за хубаво и кое за лошо.“ („Засукан свят“). Много-много трудно се познава кое е добро и зло у „Дивите разкази“, още по-право кое е ЗА добро и кое ЗА зло. Което прави „Диви разкази“ истински модерна творба, а Хайтов – модерен автор. Най-проницателната критическа оценка за тях принадлежи на Никола Георгиев. След поражението си, като собствена равносметка Хайтовите герои излизат с оценките:
– на този свят да не се раждаш честен;
– и преди лошо, и сега лошо;
– кой както я нареди;
– кое е за добро, кое е за лошо, човек не може да знае;
– човека го води незнайният случай, който иде отвън или се е загнездил в него като „фабричен дефект“ на характера му.

„Бедата е, че горните изводи не са само изводи на героите като подчинена, посредна съставка на художествената система, но че са завършващо внушение на „Диви разкази“ като цяло.“ (Никола Георгиев). В пояснение на оценката на изключителния български критик Н. Георгиев може да припомним сюжета на „Дервишово семе“. Малкият Рамаданчо го оженили за красивата Силвина, в която той се влюбил от пръв поглед: „момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива.“ Запознали ги, казали им, че вече са мъж и жена, а на сутринта искали кръв да има на постелята на кревата им, какъвто бил обичая. „ — Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре, на сабахлем! Ако си — вика — станал мъж — карай мъжки! Ако не можеш — с нокти или с пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее!“ Това поръчал бубайкото (дядото) на Рамаданчо.
Бедата на Рамаданчо е, че го било срам. Не посегнал той на Силвина, а и бил още малък, неопитен. Тя му „намерила“ кръв от носа си, и така си помислили, че всичко вече ще е наред. Обаче се разчуло, че Силвина е още мома и братята ѝ взели, че я продали на друг мъж – на съседа на Рамаданчо, Руфат.
Признанието на Рамадан Дервишов: „Докато светеше лампата, сърцето ми се топеше като свещ! Как се не стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата, и за по-другата вечер? Баба ме усети, че се туля зад комина, и каза на дядо, а той я сряза:
— Нека — вика — да се точи! Зло да набира! И да се научи да не вади кръвта на жената през носа!
Прав ли, крив ли беше дядо — няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа.“
Злото задържало Рамадан толкова години, да гледа как съседа му Руфатя живее с любимата му, да вижда, че и тя копнее за него и се мъчи, но в крайна сметка няма как да са заедно. Заради стеснителността, срама си, той цял живот страда, а само злото в душата му го поддържа жив.

В „Козият рог“ пък с романтични краски е предадена историята на едно отмъщение. „Караиван (…) за да отмъсти за жена си (…) отишъл дори срещу Божия закон, като поискал да направи от едно крехко момиче мъж отмъстител. Самият той — сакат в едната ръка и лош стрелец — не разчитал, изглежда, на себе си, та прехвърлил всичките си надежди на Мария.“
Накрая разказът завършва с констатацията: „— Много неправди, а една Мария! Затуй не се е оправил тоя свят!“ Следва се заветът: „Око за око, зъб за зъб.“ Затова няма нищо чудно в недоверието на Н. Георгиев в „нравствените устои“ на „Диви разкази“. Нравствени устои, дори да ги има, са на доста заден план.

Както отбелязва Антоанета Алипиева: „Хайтовите хора имат пълната увереност в смисъла, че никога една ситуация не може да стане драма, защото в хармоничния ритъм на вселената всичко случило се не изисква и не доказва каквато и да е „идея“, а просто търси ядрото на протичащия живот. Вътре в него се знае, че нищо не може да бъде еднозначно, че „мътната вода рано или късно ще спре. Рано или късно пак ще дойде бистра.“

Като се има предвид противоречивата личност на Николай Хайтов, не е странно, че героите му, колкото и въздействащи да са, са с разколебана нравственост. В едно от последните свои интервюта Хайтов признава, че му е напълно чужд християнския принцип „да си подаде и другата буза“. Много повече той предпочита Мойсеевия: „Око за око…“. Същевременно смята, че християнството е много по-непригодно за българския народ, отколкото езичеството, тъй като християнското смирение е сред основните причини да се търпи петвековното османско владичество.
Колкото и да настояват някои, че личността на писателя няма значение за това, което пише, аз не съм съгласна. От личност като Хайтов може да очакваме точно такива персонажи и такива силни внушения.

 

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Асен Гаврилов – „Летящият Феб“

следващи

„Аз не рисувам човеци, а чрез рисунката правя човеци“ – Илия Бешков