Никола Вапцаров – поетът на вярата в доброто

Вапцаров не е като другите големи български поети от неговото време. Нему е напълно чуждо приспособенчеството. Той не се стреми да се разтвори в някакъв колектив. Не се вписва в никакви литературни течения и направления. Не се издържа от писане на манифести, стихове, преводи или от интелектуални занимания. Извън тези среди е. Не е сред интелигенцията, определя сам себе си като „Огняроинтелигент“.
Както забелязва, съдейки от биографията му, Петко Тотев: „Вапцаров е истински работник. Това не е поетът, който временно е дошъл сред работниците, за да изучи и опише техния живот.“ Той работи тежък физически труд, за да изхранва себе си и семейството си, докато неговото призвание, поезията, по силата на обстоятелствата остава на втори план. За това вероятно е отговорен твърдият му характер.
„Няма никога да угоднича на хората само да им се харесам. Никога. Пък ако ще това да коства цялото ми щастие.“ (Из писмо от 1931 г. до родителите му)
Бързо трябва да се уточни, че Вапцаров не е грубиян, не е концентрирал вниманието си към материалното, за него личния интерес стои на заден план. Той живее за идеите и за идеалите си, но без да „цепи басма“ никому.

За баща му се знае, че е безпощаден човек, от който треперят Банско и околията. За татко си, като млад курсант във Военноморското училище, Никола Вапцаров ще напише в тефтерчето си: „Текьо беше върл комита, нека Бог да го прости.“ Йонко Вапцаров е предводител на чета, един от най-личните хора на ВМРО, близък до Фердинанд, до Яворов и до Иван Михайлов. Говори си на „ти“ с Царя, разправят, че преди началото на Междусъюзническата война (1913 г.) му изпратил телеграма със следното съдържание: „Фердинанде, ако ти вкараш България в тази война, черна котка ще мине пътя между нас двамата.“ В Банско съществувал изразът: „Къде е Царе, там е и Вапцаре.“ Наричали Йонко – „Пирински цар“.
И на този страховит човек, на този стар комита, слабичкият му син се осмелявал да се опълчи. По време на училищен рецитал на стихове в местното читалище, вместо да изпълни възложеното му стихотворение, Никола възбудил духовете, рецитирайки „Борба“ на Христо Ботев. От това действие бащата толкова се ядосал, че му приложил „жестоко, зверско наказание“ (по спомени от майката Елена Вапцарова). Вероятно този побой бил причина да повиват малкия Никола в овчи кожи, за да му спасят живота.

Семейството на Вапцаров

Когато станело дума за Правдата, Никола Вапцаров винаги имал смелостта да я изрече, не превивал гръб пред никого, не се страхувал от никаква опасност, нехаел, че заради казването и в защита на Истината може после да не се „уреди в живота“. За това свидетелства държанието му по време на дипломирането му, когато бил избран да произнесе реч от името на випускниците. „Господин капитан, господа офицери и преподаватели. Изминаха шест години и ние си отиваме. От онзи детски ентусиазъм, който носеше всеки един от нас, не е останала нито следа. Всичко е рухнало. Ние си отиваме и една част от нас ще мине под безрадостния пряпорец на безработицата, а останалите ще си наложат компромиси, които ще имат съдбоносно значение за целия им живот, но не може да се избира – те ще бъдат компромиси за хляб.“ (из Словото по случай завършването на 26-ти випуск на Морското машинно училище)
И може би най-интересното у делото и личността му е, което забелязва Катя Зографова. Никола Вапцаров е „парадоксалният законодател на вярата“ в българската литература след Първата световна война. Неговата Истина се утвърждава по пътя на Бунта му срещу лицемерните порядки и против несправедливостта. Носителка на Истината е именно Вярата му.

„Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! — Не струва! —
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!“ („Вяра“)

Вапцаров е отрицание на модернистичната поза, на негата, на превзетостта, на тихата тъга и смирението. Неговите песни са не МОРНИ, а МОТОРНИ. Занимава се с актуалните теми от действителността, отхвърляйки с презрение въображаемия свят, който обитават символистите. Против е хленчовете и безнадеждността. Защото Вярата му оцелява само благодарение на Надеждата, че има и друг начин. Упреква опортюнистите, тихо скърбящите и обезверените:

„Ти още живееш със своя далечен, загубен мираж. Не чувстваш, че вече покоя е само привиден. Сега за мене дори е обида да креташ със куха тъга, да хленчиш…“ („Един сляп“)

А още по-важното е, както отбелязва Петко Тотев: „Вапцаровата вяра сама по себе си е чудесна със своята всеобщност и искреност, със спонтанния си младежки порив на пленителен хуманизъм. Но ДВАЖ ПО-ПРЕКРАСНА Е ВАПЦАРОВАТА ВЯРА ВЪРХУ ФОНА НА ПРОСЛОВУТИЯ БЪЛГАРСКИ СКЕПТИЦИЗЪМ.“
За Вапцаров няма невъзможни неща пред Човека, който се бори за доброто, за правдата и за любовта.

„С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!“

При все това Вапцаров не е сектант. Не бива да гледаме на него като на някакъв жесток човек, устремен да постигне своето на всяка цена. Той е готов на диалог с несъгласните, дори с хулителите си. Именно това ни показва в „Песен за човека“.

„Ние спориме
двама със дама
на тема:
„Човекът във новото време“.
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
нека…
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.“ („Песен за човека“)

„Поетът-хуманист остава докрай непримирим срещу обезчовечаването на човека – дори когато то е обективно неизбежно в условията на гигантско историческо противостоене на антагонистични идеологии…“ Затова и описва патологията на омразата като отвратително неизлечимо разболяване в онова забележително „Писмо“, което можем да четем и като изпратено към нас, все по-обезверените(и озверени) потомци:

„И после… после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…“

Подобно на Ботев, Вапцаров в творчеството си успява да прозре бъдещата си смърт, която всъщност е саможертва в името на идеалите. Остава без отговор единствено питането, редно ли е хората да бъдат насила принуждавани към щастие.

„За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!“

2 Comments

  1. November 16, 2016 at 11:38 am — Reply

    Много любим поет и прекрасен човек!

  2. yordanov46
    November 10, 2016 at 3:37 am — Reply

    Боже, какви е чеда раждала………..

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Gary Graham с пролет 2017 г. „Ready-to-Wear“

следващи

Романтичният трилър „Съюзници“ с премиера на 23-ти Ноември