„На дъното у мен винаги е живял един непоправим мечтател“ – Иван Радославов

Когато бях малка и аз мечтаех да стана писателка или поетеса, подобно на много други, посветили се по-късно на заниманията с книги. С времето разбрах, че ми липсва талант за „нещо голямо“. А пък ми се виждаше нескромно да ангажирам някого с писанията си, при които само един бърз поглед е достатъчен да убеди, че не са „нещо голямо“. И така, през 14-та или 15-та си година, вече приех, че българската литература спокойно може да мине и без мен.

Интересът ми към нея обаче не угасна с разочарованието от несбъднатите очаквания. Продължих да „участвам“ литературно, но изкушена вече от ролята на зрител и коментатор, а не на съзидател/творец. Така попаднах на Светлозар Игов – един изключителен „коментатор“ (литературен критик). Писането на този човек, оценките му и мненията му за различни български творци и процеси в българската литература дотолкова ме плениха, че си пожелах „като порасна“ и „се изуча“ да стана като него – литературна критичка.
Веднъж споделих тази своя амбиция пред една приятелка, а тя ме запита с усмивка: – Дали не е твърде скучна ролята на страничния наблюдател, не е ли твърде статична, за разлика от тази на прекия участник? – Аз разбирах какво има предвид, вътрешно бях дълбоко несъгласна с това предположение, но не бях в състояние да се аргументирам защо, затова просто си замълчах. Тази мисъл, че критиката не е „чисто изкуство“ (каквото е писането на проза или поезия), не ме напускаше – през годините се „борих“ да я преодолея.

В крайна сметка се случи така, че наклонностите ми към писането се преобразуваха по естествен път в наклонности към оценки за написаното от други. Установих, че това е нещо нормално при хора с интереси към литературата. Нормално е също да се търси изявата: в случая или чрез писане на художествени текстове, или чрез писане на критически текстове на база на художествените.

Възможно е някой да почувства сили и потребност да съвместява и двете – и създаване на художествена литература, и оценяването ѝ отстрани. Ако се позовем на един скептично настроен към неограничените човешки възможности мислител, ужасното на литературната критика е, че критикът може да се почувства подготвен и за писател. Защото като че ли не е дадено на изключително добрия специалист по изкуство да е в същото време и изключително добър творец. Опитът го показва. И въпреки това някои не се примиряват с ограниченията и даденостите, а упорстват ли, упорстват…

Други привидно се примиряват, но с явното намерение светът да узнае, че не са създадени за второстепенни роли. Това, че са станали критици, за тях не значи, че са се примирили с по-малкото. Пламенният темперамент и гордостта не влизат в съчетание с пораженческото мислене. Вече, опознала българската литературна критика и основните й представители от първата половина на XX в., мога да подхвана задочен спор със спомената си приятелката: Не, ролята на критика съвсем не е скучна или второстепенна. Някои от тези хора пишат в захлас и с опиянение. С ясното съзнание, че участват в случването на литературата. Техните думи „обличат“ в смисъл изразеното по художествен път от поета или писателя. Ако художественото слово е съществителното, работата на критика е да намери най-подходящото прилагателно към него. Едното не може без другото. С помощта на двете добива звучност речта на великото изкуство – литература.

Сега искам да разкажа повече за един човек, чиято най-голяма любов в живота е литературната критика. За мен няма и не е имало по-страстно отдаден на тази професия човек от него.

Иван Радославов е роден в Горна Оряховица през 1880 г. Занимава се с различни неща, преди да се посвети на българската литература. Между 20-та и 30-та си година има възможност да живее в чужбина, където добива преки впечатления за развоя на културния живот и модните тенденции в европейското изкуство. Следва право в Лозана, живее в Берн, Париж, Берлин… Участва във войните за национално обединение (1912 – 1918 г.). Включен е в дипломатическа мисия от българска страна (1917 г.), по-късно работи като чиновник в министерства, директор е на Народната библиотека в Пловдив, редактор на вестници и пр. От литература гледна точка, най-важните факти в биографията му са издаването на книгата „Българска литература 1880 – 1930“ и на „писмото“ му до П. Ю. Тодоров „Бодлер или Тургенев?“, определяно за манифест на българския символизъм. Иван Радославов е посочван като първи критик, който търси общи теоретични основания на българската литература, правейки опити да й придаде научна форма (в „Българска литература 1880 – 1930“).

„Увлечението ми е даже вдъхновение. Нека дойде някой да ми каже, че литературната критика не е творчество, като това на „чистото изкуство“. Аз съм убеден, че състоянието, което преживявам, настроенията, чувстванията, са същите, каквито изпитва този, който създава художествено произведение – пише стих, разказ или каквото и да било друго.“ Ето и как Радославов вижда творческите задачи пред литературния критик: „Литературният критик е сам творческа натура. Той не е мъртъв, безжизнен изследвач, схоластик или софист, но също така и художник и неговото произведение е също така една художествена творба.“

Иван Радославов пише воден едновременно и от вдъхновението, и от дълга. В Дневника си споделя: „За нас личен живот не съществуваше, сантименталните увлечения бяха под морално запрещение – това се смяташе за нещо, което не отива към сериозността, с която ние се отнасяхме към живота и за големите задачи, които, като общественици ни чакаха в бъдещето.“

В писмо до Теодор Траянов пише: „Живея малко по малко, както казват русите. Защото на дъното у мен винаги е живял един непоправим мечтател. Обичам мисълта си, но твърде много давам и за настроенията си.“

Литературният живот на Иван Радославов е живот посветен на и за каузата на българския символизъм. Когато студент по българска филология чуе името Иван Радославов, първото и най-логично, за което се сеща, е символизъм. За укрепването и успеха на символизма на родна почва, той посвещава неизчерпаемата си енергия. „Делото на българския символизъм наистина излезе твърде въодушевено. За тия неща, за които целият ми живот отиде ей така, не мога и иначе да пиша. Пък може би изобщо това е изобщо в натурата ми. Не един път сме говорили, че наивни и възторжени, каквито сме, едва ли няма да останем до края на годините си такива. Това личи и в живот, а още повече и в литература. Кой с каквото се е родил. Може би там е силата ни и това дава значение на делото ни.“

За Иван Радославов е необходимо да се говори. Твърде малко се знае за него в средите на неизкушените от литературни въпроси. Той е явление в българската литература, литературна критика и история на литературата. На негово име и на името на Иван Мешеков е учредена единствената национална литературна награда, присъждана през две години. Наградата се връчва по инициатива на катедра „Българска литература“ на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и на Община Златарица. Лауреати на „Иван Радославов и Иван Мешеков“ до момента са едни от най-добрите критици на нашето време, сред които моите любимци Светлозар Игов и Никола Георгиев. Останалите към момента са: Сабина Беляева, Иван Радев, Радосвет Коларов, Михаил Неделчев, Симеон Янев, Чавдар Добрев, Милена Кирова, Антония Велкова – Гайдаржиева, Пламен Дойнов.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Самоубийството на Силвия Плат – Как една човешка драма се превръща в бизнес?

следващи

Туи Мамаки с видео към новата си песен „Риуака“ / премиера – 17-ти септември