С Антон и Пламена по света: Насред облаците в Кордилера бланка

Чакахме да се придвижим на север, за да може да станем част от щастливците посетили Кордилера Бланка. Ето, че след около един месец отлагане, най-накрая пристигнахме в царството на шестхилядниците. Едно царство, което без съмнение вече заема огромна част в сърцата ни.

Кордилера Бланка е най-високата планинска тропическа верига в света. Намира се в Андите и е разположена в централната част на Перу. Без съмнение тя действа като магнит, привличайки хиляди алпинисти, катерачи и просто любители на планината, като нас. В това „бяло царство“ дълго повече от 180 км., се простират над 50 върха по-високи от 4.800 метра, като най-високият връх в Перу, Хуаскаран, също „лежи“ там на скромната височина от 6768 м.

Изборът откъм пътеки беше голям. След като с Пламена се адаптирахме с височината, решихме да поемем по така известният „Санта Круз“ трек, който според мнозина е един от най-красивите и панорамни трекове в света.

Закупихме провизии за около седмица и с тежки раници се „хвърлихме“ в непознатата за нас планинска верига.

По този маршрут храна нямаше и ако не искаш да оставаш гладен трябва да си носиш. Така че нямаше как да избягаме от многото макарони и болки в гърба. Тук е моментът да вмъкна, че местните селяни с магарета и коне си изкарват прехраната по този начин. По-богатите туристи и по-големи групи си наемат магарета, които да им „носят“ раниците през планината. Но както се казва: „Магаре без стопанин, не е магаре!“ Затова фактически се наема и стопанина на магарето, така че струва двойно. Някои от селяните също така искат да им бъде осигурена и храна за през прехода. Лукс, който на моменти искахме да си позволим, но не можехме.

Ден първи се оказа изключително труден. Най-вече поради факта, че с Пламена бяхме недоспали и поради многото багаж, който носехме. През по-голямата част от деня се изкачвахме. Единственото нещо, което ни дърпаше напред бяха огромните планини, които се откриваха в далечината.

Знаехме, че след около 2 дни ще бъдем много „по-близки“ с тези красиви творения на майката природа, така че нямаше връщане назад. След много пот, почивки и иглички във врата, най-накрая достигнахме до мястото за къмпинг. Ние бяхме едни от последните и пристигайки моментално се свлякохме на земята. От нас започнаха да излизат странни звуци, които няма да описвам, но знаехме, че това са звуци на радост и облекчение. С малкото сили, които ни бяха останали изядохме по една ябълка(всяка хапка беше по-вкусна от всякога, защото това означаваше по-лека раница на следващият ден. Страхотно!) и разпънахме лагера.

Противно на очакванията беше необичайно шумно. Очевидно тези, които бяха наели магарета не бяха уморени и имаха сили да вдигат шум до полунощ. Това не ни се понрави и ни накара през оставащите дни да спим на не обозначените за къмпинг места.

В планината трябва да дадеш достатъчно от себе си, ако искаш да видиш много. Знаехме това просто правило и рано сутринта се запътихме нагоре по пътеката. Чакаше ни много ходене, което се оказа в пъти по-приятно от предния ден. Вече планината започваше да се „открива“ пред нас. Имахме чувството, че накрая ще сме създали такова приятелство с нея, че няма да искаме да си тръгнем. През цялото време се натъквахме на лагуни, езера, крави и реки, които трябваше да прескачаме. Пламена не изневери на стила си и след „лъвски“ скок, точно при приземяването се подхлъзна и се оказа на земята. Реката беше прекосена и ранени нямаше, така че с усмивки продължихме напред.

Стигнахме до кръстопът, където пътеката се разклоняваше. Имахме две опции: направо и нагоре. Френски пътешественик, с който се бяхме заговорили предната вечер, ни беше казал, че ако поемем нагоре ще видим може би една от най-красивите гледки по време на трекинга. Бяхме изморени и тръгване нагоре означаваше поне 3 ч. ходене. Искахме да поемем нагоре, но искахме и да дадем малко почивка на изморените си гърбове, така че след дълго умуване достигнахме до много важно решение. Решихме да си скрием раниците и да продължим нагоре без тях. Намерихме подходящ храст далеч от пътеката и набързо оставихме „нашите най-добри приятели“ през последните месеци да си починат. Нещо, за което определено не съжалихме.

Вдъхновени от това, което очите ни бяха видели и неосъзнаващи, че денят в планината е по-къс, изморените ни крака почти тичайки ни отведоха до раниците, които за наше огромно щастие си бяха там. „Срещнахме“ ги отново с гърбовете си и не след дълго намерихме приятно място за къмпинг, където нашата палатка си правеше компания с още няколко други. Групата изглеждаше цивилизована и за разлика от предната нощ този път спахме като бебета. Височината и студът на 4300 м., не бяха достатъчни да лишат изморените ни тела от хубав сън.

Събудихме се около 6:00 ч., и не искахме да ходим никъде. Навън духаше силен вятър, който правеше нашата малка подвижна къща най-уютното място на света. Закусвахме необичайно бавно и след като купичките вече бяха празни, нямаше къде другаде да си изгубим времето и се заловихме с неприятната работа. Бяхме бързи почти колкото вятъра и продължихме все така нагоре.

Вече планината ни беше допуснала по-близо до себе си и ние го усещахме. Това наше приятелство минаваше през скромните 4750 м., към които се бяхме запътили. Навярно се досещате, че с тежки раници и изморени тела, липсата на кислород се усещаше още повече. Бавно се изкачвахме нагоре и докато си почивахме видяхме група натоварени магарета да слиза надолу. Те изглеждаха добре, за разлика от стопанинът си, който ни попита за аналгин или парацетамол. Макар и местен, човекът страдаше от главоболие, навярно от височината, силното слънце, студения вятър и умората. Услужихме му и му пожелахме успех. Той от своя страна каза, че ни остава още малко – нещо, на което не повярвахме. Често за броени минути местните изминават разстояния, които ние изминаваме за 30-40 мин. Без раници и цял живот по планините хората израснали по Андите могат да се нарекат горди „заместители“ на дивата коза, подвизаваща се по родните планини.

Минаха повече от изречените от човека минути, а ние все така си вървяхме нагоре. Нещо, което не ни изненада. Изкачвайки се нагоре, вече ясно ни се откриваше една друга гледка към планината Таулирахо (висока повече от 5830 м.). Това беше знак, че сме близо до така известния Пунта Унион проход. След поредица от тежки вдишвания и издишвания, с Пламена достигнахме така желаната дестинация. И двамата, поглеждайки се по запъхтени от всякога, си казахме: – Заслужаваше си! За да се получи още по-добре, групата, която беше пристигнала преди нас, тъкмо си тръгваше. Така имахме това „магическо“ място само за нас!

Уморени, но заобиколени от невероятни планини, с Пламена решихме: Просто трябва да седнем да си поемем дъх и да осъзнаем къде точно се намираме! Накъдето и да се обърнехме се виждаха върхове. Имах странното чувство, че тези планини се съревновават помежду си, но така и не могат да излъчат победител.

Взирайки се в „ледените кралици“, за пореден път осъзнах колко сме безсилни пред майката природа. Колко малки ни кара да се чувстваме или поне така се почувствах аз!

Неусетно бяхме прекарали около два часа на прохода и осъзнахме, че е време да се спускаме надолу. Чакаха ни поне 3 ч. ходене, а времето напредваше. Тази, на пръв поглед лесна, задача се оказа трудна. Не искахме да кажем „чао“ на всички планини, които бяха около нас. Не защото щяхме да разочароваме тях, а себе си, че не сме прекарали повече време с пленителната им красота. Тръгнахме си и се обръщахме на всеки 2-3 минути да поглеждаме планините, които вече оставаха зад гърбовете ни. Бяхме като малки деца, които се обръщаха назад в търсене на играчка, приятел или родител.

Със слизането планината се променяше. Постепенно се появяваха поляни населени с крави, коне и магарета. Ето, че вече се бяхме спуснали достатъчно, за да усетим и неприятните насекоми около нас, докато си разпъвахме палатката. А пред нас се откриваха нови планини! Все така загадъчни и величествени!

travelproofcouple.com

Следва: Приключения по Амазонски (и как да приготвим гъсеници с кренвиш)

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Ангалот Енминас – „желязното цвете“, за което няма граници...

следващи

Аристократът Теодор Траянов