Народните занаяти – символи на трудолюбието и изразители на естетическите идеали на българите

Българските традиционни занаяти и домашни дейности създават предмети и произведения, чиято стойност се оказва впечатляващо устойчива на силата на времето. За направата на различните изделия българите и българките са използвали местни суровини и материали, като произвежданото е било с изцяло практическа насоченост. Днес здравината и качеството на сътвореното от неуморните ръце на майсторите – занаятчии и жените – домакини все така не спира да радва и удивлява. Предметите се отличават с висока художествена и културна уникалност, с което лесно се обяснява тяхната непреходност. Всяка една творба е своеобразна плетеница от различни художествени концепции, имали важно значение за формиране на естетически критерии на поколения наред българи.

Творенията, родени от традиционните и домашни занятия, имат дълготраен принос в разширяване на представите за мястото и ролята на красивото в бита на българите. Те образуват един балансиран „микрокосмос“, в който са се простирали измеренията на материалния свят на нашите предци.

Предметите, произхождащи от домашните дейности, първоначално се създават от нуждата за задоволяване на ежедневни човешки потребности. Постепенно обаче те започват да засенчват продукцията на занаятчиите.

Епохата на Възраждането (XVIII-XIX век) бележи значителен напредък в развитието и популяризирането на народни занаяти по българските земи. През този времеви отрязък се появяват много интересни стилове и образци, които внасят свежест и ново усещане в традиционните представи. Постоянно разрастващите се пазари през Възраждането дават широко поле за реализация и стимулират разцвета на занаятите. Тъкмо тогава българските условия са били особено благоприятни за формиране на влиятелни структури на занаятчийските еснафи, които впоследствие успяват да докоснат завидни висоти в специализирането на производството.

През възраждането се появяват първите художествени школи, формират се възрожденските занаятчийски центрове по грънчарство (в Бусинци и Троян) и по килимарство и тъкачество (в Чипровци и Котел). Интересът е бил насочен към добиване и усъвършенстване на уменията за боравене с природната материя. Търсел се е балансът между различни стилове и похвати с цел извайването на материята до по-съвършена форма. Така води началото си една дълга поредица от новаторства, които днес назоваваме като „тайни“ на занаята. Те са се предавали от баща на син, от майстор на калфа.

Въпросните умения граничели с майсторството и са били възприемани като нещо много деликатно. Те са сбор от технични и технологични правила, които по традиция не се записват, а се предават от човек на човек.

Произведенията на народните занаяти и домашни дейности са били, освен израз на тогавашната концепция за красиво, но и израз на представата за полезно. Според традиционните представи за красиво се е смятало това, което носи най-големи ползи за бита.
По българските земи са разпространени много и разнообразни занаяти и домашни дейности, намиращи се в тясна връзка с начина на живот на хората за тогавашните времена. Всяка материална творба се отличава със своя уникалност. В пазеното до днес богато разнообразие от произведения на домашните занятия, някои от творбите ярко изпъкват със своята художествена уникалност, което е голям повод за гордост.

Ленарството в Родопите

Ленът е текстил, познат на света още от древността. Доказателство за античния му произход са откритията на съвременните археолози при разкопките на пирамидите в Египет. 

лен
лен

Мумифицираните тела на фараоните са били обвивани именно в лен. През 6000 г. пр.н.е. човечеството отлично е познавало и ценяло здравината и качеството на лена и го е използвало за много приложения. Ленът е изключително здраво растително влакно, двойно по-здраво от памука.

Ленът е най-старата влакнодайна култура и по българските земи. Още по времето на Първото българско царство неговото отглеждане за производството на тъкани е имало важна роля в стопанството. През XVIII век се наблюдава голямо търсене на ленено платно и българските търговци са изнасяли големи количества към Трансилвания и други краища на Балканите. В Батак и други области на Родопите ленът е основно влакнодайно растение за значително дълг отрязък от време. Батак е бил известен още от Възраждането, като селище, където ленарството е било силно на почит, наред с основния поминък на населението – дърводобива и дървообработването.

Според някои по-съвременни исторически изследвания, ленарството се намира в тясна връзка с развитието на абаджийството, друг народен занаят, който е застъпен в много родопски и средногорски селища, а също в Пловдив и Пазарджик. За създаването на вълнените дрехи абаджийските майстори са използвали ленени конци в големи количества. В продължение на много години отглеждането и обработката на лена носи на батачани добри печалби, с които те са допълвали дохода от дърводобив и дървообработването.

Местното производство на ленени конци започва постепенно да запада, когато по пазарите на турската империя започват да се предлагат фабрични конци. Ниската им цена ги прави по-привлекателни за занаятчиите. През втората половина на XX век българките в Батак започват да търсят фабрична памучна прежда за изработването на платна, кърпи и други фини тъкани. Памучната прежда се е отличавала с повече мекота и белота, което я правело по-търсена от лена. Но независимо от това, обработката на лен като домашен занаят се запазва чак до края на 50-те години на ХХ век, с което показва забележителна устойчивост.

След Освобождението лен се гледа и обработва от почти всяко домакинство в Батак. През 1934 г. баташките чаркове престават да работят. Местните жителите, които до вчера са били независими производители се превръщат в наемни работници. Градското влияние все по-осезаемо започва да навлиза, променяйки архитектурната визия на Батак, облеклото на хората и подредбата в дома. Но и тези промени на новото време не успяват така лесно да ограничат ролята на обработката на лена.

През 20-те години идеята да се възроди ленарството и да стане основен поминък започва да се приема все по-открито от местното население. Това довежда до откриването на кооперация „Рижки лен“ в Батак през 1935 г. Тя разпространява руския сорт лен, който се отглежда из цялата земя и дава високи добиви. Това отваря добра възможност да се добива повече суровина, която да се търгува, а с приходите да могат да се покрият битовите и културни потребности на населението.

Лен продължава да се сее и обработва в отделни домакинства. По време на Втората световна война има остър недостиг на вълнени и памучни прежди. Тяхното търсене мотивира батачанки да отглеждат и обработват колкото може повече лен. Културата започва да губи популярността и значението си в началото на 50-те години. През 1959 г. земята е кооперирана и жените вече няма как да сеят лен за собствени нужди. Така ленарството, като основен традиционен занаят за Батак, започва постепенно, но сигурно да замира.

Занаятите в Широка Лъка

Разположено на десния бряг на Широколъшката река, недалеч от Смолян и зимния ски курорт Пампорово, село Широка лъка е сред най-желаните дестинации за туризъм в България.

снимка: oreshak
снимка: oreshak

В по-старите времена Широка лъка е било будно средище на българската култура и просвета. И до днес местността е успяла да съхрани автентичния възрожденски дух. Впечатляващата архитектура, запазените фолклорно – музикални обичаи и традиции, представляват само малка част от богатото културно – историческо наследство, което ежегодно привлича хиляди чуждестранни и местни туристи и ценители на българските традиции. Важен ресурс, който значително спомага за развитието на културния туризъм са именно занаятите, някои от които и до днес битуват в селото.

В Широка лъка са били на висота редица занаяти като зидарство, дърводелство, абаджийство, шивачество, ковачество, калайджийство и самарджийство. Благоприятната локация на селото, в непосредствена близост с иглолистни и широколистни видове гори, е важна предпоставка за развитие на кацарството. Дървото е основен материал при изработка на необходими за бита съдове и предмети (каци, бурета, бъчви).

Един от най-разпространените занаяти в Родопите от края на XIX и началото на XX век е абаджийството. Селищата, Устово, Райково, Полковник Серафимово, Петково, Златоград, Широка лъка, се оформят като по-видни центрове на този занаят. По тези места, където всяка къща е била като своеобразна малка фабрика, се произвеждали домашни тъкани, аби и шаяци, необходими за ушиването на традиционното мъжко, женско и детско облекло.

За съжаление, настъпилите по-късно социално-икономически и културни промени в началото на 20 век, когато отпада носенето на традиционно облекло, довеждат до упадъка на абаджийството.

Освен абаджийството, Широка лъка се слави и като село с богати музикално – певчески традиции. Занаятите свързани с направата на народни музикални инструменти, предимно гайди, остават живи и до днес. Съвсем не е случаен факта, че ядрото от 40 гайдари, от прочутият оркестър „100 каба-гайди“ основан през 1961 г., е събрано именно в село Широка лъка.

Гайдарската традиция се поддържа и днес. Голям принос за това имат периодично провежданите събори на връх Рожен и превърналите се в традиция ежегодни надсвирвания с гайди в близкото с. Гела, карнавалните игри, и всякакви други родови и семейни празници, при които звученето на българските гайди придават автентичния дух на българския фолклор.

Тъкачеството в Лудогорието

   

По правило българските народни занаяти са били присъщи за мъжете. Но тъкмо на фона на мъжките, успява ярко да изпъкне и един, който изисква не мъжка сила, а нежност, чистота и старание, които само женска ръка може да даде: тъкачеството.

В началото ръчния тъкачен стан е бил използван само в домашни условия. Представлявал е солидна конструкция отпред, подредена във формата на паралелограм. В двата му края се намират два дървени цилиндъра, наричани „кросна“. Други по-важни детайли съставляващи тъкачния стан са две „нищелки“, „бърдо“, „зъбец“, „крачета“, „совалка“ и две „кучета“. За тъкане са се използвали вълна, коноп, памук и коприна. Главно тъкането се е използвало за направата на облекло и битови нужди. За разлика от Чипровци и Котел, в Лудогорието не е имало обособени школи по тъкачество.

Вълната е била основната суровина, от която работливите българки дълги години са изработвали дрехи за мъже, жени, деца и други необходими неща за подредбата на селския дом. Правели са рогозки, губери, килими, черги. Преработката на вълната се е извършвала по най-примитивен начин. След добро изпиране на руното вълната се „увлачвала“, за да придобие готов вид за преработка. Всички дейности, съпътстващи процеса на трансформирането на вълната в пъстроцветни черги, килими и топли, красиви дрехи, са били на ръка.

Любопитно е да се спомене, че в годините след Освобождението туркините продължили сами да тъкат традиционните си дрехи – шалвари, ризи, елечета фереджета и т.н.

С увеличаване на християнското население в региона на Лудогорието, предимно балканджии, а малко по-късно и преселници от Северна Добруджа, тъкането на черги постепенно започва да се превръща в особено популярен занаят. Тъкането се е извършвало главно през есента и зимата, когато не се работи на полето.

С развитието на икономиката в бита започват да навлизат промишлените текстилни тъкани и тъкаческите дейности отслабват драстично.

Макар днес този занаят да е напълно замрял, той все още пази красотата от многообразието на багри, майсторски втъкавани със силата на усета, старанието и умението на българката да твори изящество.

Плетачеството в Трънско

В миналото наред с тъкачеството, плетачеството е бил друг широко практикуван български занаят. Ръчното домашно плетене е било широко разпространено в Трънския край. Плетачките са използвали най-вече вълнена прежда, наричана „мане“. От нея са се изплитали жилетки, пуловери, чорапи, шапки и др. Плетивото в Трънско изпъква с богато разнообразие от шарки. С вроден талант и усет за естетика, плетачката е умеела да напипва правилните цветови комбинации и подходящи бримки при плетенето на мъжките и женските чорапи.

С времето ръчното домашно плетене продължило да се разгръща като занаят. Трънчанките постепенно започнали да изработват дантели, покривки, кенари, пердета и най-различни плетива, които внасяли още по-голям уют и красота в дома. Народната женска носия, украсена с фини шевици, е ярък израз на умението, творческия талант и богатото светоусещане на българската жена.

Шевицата е свидетелство за неизмерния творчески талант на българката.
Стремежът към красивото, продиктуван от вътрешното чувство за хармония на българката, се разкрива именно в богатото многообразие от орнаментални и хармонични форми. В основата на българската шевица се преплитат славянски символи, които говорят за близостта с характерните белези във везбата на други славянски народи. В българската шевица се наблюдават стилове и похвати, повлияни от византийски и ориенталски образци, които са били разпространени в България във времената преди Освобождението. Забележително е как българката е съумяла да интерпретира тези елементи чисто по български и те придобиват национална самородност и оригиналност.

Плетачеството е занаят, който по щастлива случайност е успял да се запази актуален и днес. В много български села все още има възрастни жени, които изработват великолепни плетива. Нещо повече, много млади девойки проявяват засилен интерес и упражняват този творчески занаят в свободното си време.

Богатството от народни занаяти в Разградско

Занаятчийството в Разградския регион се развива с бързи темпове през Възраждането. Важен принос за това имат новодошлите от Балкана (и най-вече от Габровския и Еленския край) балканджии. С присъщото си трудолюбие и предприемчив ум, те успяват да дадат силен тласък на местното стопанство и да стимулират по-нататъшното му развитие.

Балканските заселници носят със себе знанията и уменията на своите традиционни занаяти: мутафчийство, абаджийство и строителство. Наред с тях те виждат благодатна почва за развиване на нови занаятчийски професии: бъчварство, дърводелство, коларо-железарство, шивачество, кожухарство, обущарство, сарачество и т.н.

снимка: woodcraftbg
снимка: woodcraftbg

Сред най-важните елементи в дърводелската работилница е масивния дървен тезгях, върху който се извършва първичната обработка на дървения материал. Наблизо има обикновен джобур (дървен съд, каца с тясно дъно и широк отвор), в който се охлаждат нагретите дървообработващи инструменти. На тезгяха и над него майсторите са нареждали: малко ренде за първична обработка на дървен материал, плания, рендета с различна големина, копач. Арсеналът от дърводелски помощни инструменти се допълва с: трион, тесла, преса за затягане на главините на колелото, шаблон за спиците на колелата, шаблони за бутовете на предницата, преден стол за каруцата. Първоначално дъската се обработва грубо с малкото ренде, а след това се пристъпва към същинската работа, където влизат в употреба по-големите рендета.

Дърводелският занаят в Разградско има няколко направления. Коларо – дърводелството е единият дървообработващ занаят. В миналото той е бил водещ, тъй като основните средства за превозване на стоки, материали и хора са били именно каруците и колите. Конструирали са се шейни и дикани. Столарството е друг дървообработващ занаят с важно стопанско значение.

Занаятчиите столари осигурявали на населението легла, маси, столове, ракли, скринове, корита, шиници, нарове, дивани, малки трикраки столчета, дървени вили и гребла, сандъци с различна големина, лопати за печене на хляб, корита, дърводелски маси и тезгяхи, дървени менгемета, и др.

Дограмаджийството е още един актуален за времето си занаят. Дограмаджиите правели подове, настилки, тавани, веранди, дрешници, черчевета, сундурми (чардаци), навеси, стрехи, стълби, капаци, дюшемета, пейки, огради, прегради и други предмети и съоръжения, необходими за бита.

Бъчварството и кацарството също са били търсени занаяти в разградския регион. Майсторите са изработвали бъчви, бурета, качета, каци, бъкели, бъклици, ведра, както и различни други заготовки от дърво и материали за строителството.

Едно време занаятите са били най-важният източник за препитание на българите. Днес те са символ на народната традиция и продължават да носят уюта, красотата и светлия дух на отминала епоха.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Славните чорбаджии

следващи

Джаз, джаз, джаз – Till Bronner с нов албум на 2-ри септември, 2016 г.