„Моето място е онова, в което намирам смисъл да бъда“ – Радослав Гизгинджиев

„Пожълтелите снимки. Старите дрехи. Предметите. Ризите на мъжете, които не се завръщат. Детските дрешки, които остават необлечени. Платовете, които забравяме в пълните ни гардероби, платовете за неушитите момински рокли. Любимите чаши, които остават ненапълнени и които някой ден се чупят и се разпиляват на парчета. Топлият хляб, който изстива на трапезата и не дочаква гостите, които никога не идват.

Всичко се къса, губи, раздава, изстива и ожалва. Но сърцата ни. Очите ни. Ръцете ни и уханието на любимите ни същества. Мирисът на гребена им. Докосването им. Усещането ни… То е вечно. Като любовта, която сме дали и любовта, която сме получили. Красиво е. Дори и след смъртта ни. То остава и продължава в историите на млади и стари, които разказват за любовта ни. В думите им ще има лек; ще има утеха. Ще има бъдеще, в което има малко повече любов.“ 

„Пеперудите“, трета част от трилогията „Рай“

Загадъчно излъчване и приглушен глас… Енергията на различните – тези, които наистина има какво да кажат… Онова чувство към думите, което само хората на изкуството владеят…

Говорим си откровено за призванието и успеха, за търсенето на себе си, за хаоса и вътрешното пренареждане, за Рая и любовта… За красотата на мистичния свят, в който пресичаме пътищата си…

снимка: Здравко Гизгинджиев

Но кой е Радослав Гизгинджиев?

Завършва кинорежисура в класа на Дочо Боджаков и Българска филология във Великотърновския университет. През 2011 г. дебютният му филм „Изпуснати думи“ по разказ на Елин Пелин, с Койна Русева в главната роля, печели вниманието на критиците. Различният му и особен поглед, като сценарист и режисьор, виждаме и в неговите филми – импресии:  „Светлосиньо“ и „Привидения“ (посветен на поетесата Снежана Иванова), както и в експерименталните „Бродят“, „Минутите“, „Позеленяла есен“.

Първият му роман – „Рай“ (2012 г.) е една от най-обсъжданите и продавани в съвременната българска литература книги, преиздавана повече от пет пъти. Заради огромният интерес през 2013 г. на бял свят се появява и „Страници от Рая: Дневниците“ – своеобразен дневник на един от персонажите в трилогията „Рай“ – Калоян. Продълженията на „Рай“ – „Вратите – Рай“ (2015 г.) и „Пеперудите – Рай“ (2015 г.) също стават тотален хит сред българските читатели.

В края на 2014 г., Гизгинджиев провокира публиката с новият си проект „Любов“. „Тук ли си“, „Любовта не може просто да отмине“, „Въпреки всичко“ и „Моето име“ са  четирите нови книги на автора, по чиито текст той режисира и четири моноспектакъла.

През 2016 година се появява „Едуард“ – новият моноспектакъл на младия режисьор, с Петър Антонов в главната роля.

  • Намираме те в прекрасният Търновград, където си от няколко месеца. Разкажи ни повече за проектите, над които работиш тук…

Завърнах се тук, за да започна да пиша новата си книга „Повече от любов“, която скоро се очаква да влезе в печат. Книгата ми отне повече време, отколкото планирах – непрекъснато се раждат различни и нови образи, които искат да нюансират новата история. Надявам се да се получи добре! Освен това подготвяме едно изключително лято в града, наситено с много събития и артисти, които ще гостуват на лятната сцена на „The Gallery“ (бел. авт. – лятно заведение във Велико Търново).

  • Как се роди интересът ти към изкуството и кога разбра, че това е твоят път?

Интересът ми към изкуството е отключен още от моето детство – откакто се помня съм бил обграден с книги, картини и музикални инструменти. Непрекъснато влачех със себе си един голям и хубав фотоапарат – ФЕД 5. Учителката ми по музика много е работила с мен и с още няколко човека, пях в рок банда известно време. Исках да се занимавам и с актьорско майсторство – кандидатствал съм и това, но ме скъсаха. Търсех се в различни форми на изкуството, само не съм се занимавал с танци и музикални инструменти за щастие. Пиша откакто се помня – първото ми стихотворение беше за Левски, после за България написах едно. В прозата започнах с ученически есета. Докато бях ученик писах есета на други ученици, дори по-големи, за да изкарат хубави оценки. Забавното е, че тази опция си я плащаха – тогава за пръв път започнах да изкарвам пари от писане.

  • Първият си роман пишеш едва на 25… Какво се промени за теб след огромният успех на „Рай“?

Много неща около мен се промениха. Много хора, които съм наричал свои приятели не можаха да понесат успеха на книгата. Разбрах, че истинските приятели са онези, които могат да се радват с теб и приемат твоите успехи като свои. Запознах се с нови хора, които споделят същата философия за света, която съм имал още като дете: красотата на мистичния свят, в който пресичаме пътищата си. Виждал съм и съм чувал, че много хора се променят след свой успех и стават горделиви и самонадеяни. В тази връзка понесох успеха доста добре! Не мисля, че съм се променил в отрицателна посока, напротив, опитвам се да помагам на всеки, който се занимава с изкуство – с контакти, със съвети и насоки.

  • Освен автор, си сценарист и режисьор на няколко моноспектакъла – „Тук ли си“, „Любовта не може просто да отмине“, „Въпреки всичко“, „Моето име“ и „Едуард“, както и на редица игрални и документални филми. Кое всъщност е твоето поприще? В коя „роля“ се чувстваш напълно в свои води?

 

Всеки път е различно. Едното не пречи на другото – напротив, дори го допълва. Писането на книга за мен не е приятен процес! Тежък е, обсебващ! Пиша, защото започвам да усещам в себе си вътрешно пренареждане, което ми е необходимо. Обичам и да снимам, да изкарвам философии и да ги въплъщавам в органични образи чрез различни артисти.

  • „Рай“ и „Любов“… Това ли са фундаментите на живота за теб?

Който е чел нещата, които пиша, знае, че не всичко е онова, което сме свикнали да бъде. Любовта в много от моите случаи води до страховити портали и диаболичните й лица са много детайлно оформени. Така е и с думата „рай“. Раят в трилогията ни води в застинали мистични вътрешни пространства, в които първо се изправяш срещу собствената пустота. Раят те призовава към Бездната, а после към Огъня. Винаги водя читателя зад тъмната страна на буквите в добре познатите ни думи. И когато се върнем пред думите „Рай“ и „Любов“ – те са малко по-различни за възприятията ни.

  • В динамичното и забързано ежедневие как и кога успяваш да си починеш?

Напоследък все се оплаквам, че не мога да си почина. Почивам си докато си готвя нещо, докато се занимавам с най-обикновени битови неща, които не са обвързани с динамично общуване.

  • София, Пловдив, Велико Търново – живял си на доста места в България. Кое все пак е „твоето“ място?

Моето място е онова, в което намирам смисъл да бъда. Ако ми стане безинтересно, не минава много време и търся причина да се преместя. Човек се променя, когато промени мястото, в което живее – открива нови пространства и опции в себе си. Хубаво е да се разширяваш и да осмисляш цялата планета като свой дом.

  • Израснал си в Родопите и често споменаваш този край… Тишината на природата и оставането сам със себе си или динамиката на големия град – какво те зарежда?

В София стана прекалено шумно и изкуствено. Дори не бих казал, че там има динамичност – по-скоро е сбор от шумове и дисхармонични звуци, които са ми станали безинтересни. Харесвам да съм близо до гори, реки, морета – там не спираш да чуваш един естествен звуков фон, който жадуваш първично. Когато човек открива смисъл, за да бъде там, където е – всичко е наред, може и в хаоса да види хармония.

  • От къде черпиш вдъхновение за своите текстове и идеи?

Черпя идеи от музиката. Винаги съм казвал, че талантливите текстове имат мелодика, която има и музиката. За мен музиката е тясно свързана с текста. Може да има текстове с много истини, но ако ми липсва мелодията в текста, трудно се чете.

  • Кого би определил като свой учител?

Най-големият ми учител е живота, колкото и клиширано да звучи. За моя радост доста култови личности са ми преподавали и само комуникацията и досега с тях ми е дала много. Хора, като драматурга Марин Дамянов, режисьора Дочо Боджаков, оператори като Иван Варимезов и Христо Тотев (оператор на „Осъдени души“). За мен най-силните литератори са във Великотърновския университет. Имал съм щастието да се срещна с Иван Станков, Радослав Радев, фолклориста Тодор Моллов – все блестящи умове.

  • Най-любимото от това, което си чел или писал?

Не мога да определя нещо като най-любимо, но напоследък много се наслаждавам на Достоевски и неговите романи. Има една уникална хистеричност в някои негови образи.

  • Като „вътрешен човек“ – как би определил състоянието на съвременната българска литература и театър?

Харесва ми това, което се случва в момента, защото започнаха да излизат много книги от български автори. Кои от тях ще останат – само читателят ще определи. Започва да се наблюдава и надпревара между авторите, летвата малко по малко се вдига. Моето поколение смело и активно работи и това е страхотно, стискам палци на всички колеги, за да върнем интереса към книгата.

  • Последната книга, която прочете?

„Моите животи“ на Никодим Янушев. Препоръчвам я горещо, защото е автобиографично уникално пътешествие на един невероятен човек! Младите хора трябва да знаят някои неща и от тази книга има какво да научат. В момента чета и „Унижените и оскърбените“ на Достоевски.

  • Оптимист или песимист си за бъдещето?

Намираме се в много крехък момент за България. Мисля си, че младите и по-възрастните стоят едни срещу други и се гледат с недоверие. Млади хора заминават в чужбина, дори без да опитат да сбъднат мечтите си тук. Чужбина няма да избяга, но България изчезва ако всички тръгнем да я напускаме. Никъде не е лесно, не е лесно и тук. Младите трябва да подадат ръка на възрастните и да ги дръпнат към себе си. Нашите родители са заклещени между две пространства – на социализма и демокрацията. Ние трябва да им помогнем да се отърсят от епохата на „откраднатите животи“ между 1944 г. и 1989 г., и когато това се случи, по-възрастните трябва да ни поведат към по-доброто бъдеще, което всички българи заслужаваме.  Аз се гордея, че съм българин, защото познавам миналото и неговите герои, това знание ме мотивира да бъда оптимист!

1 Comment

  1. April 25, 2017 at 10:20 pm — Reply

    Има няколко книги, които човек задължително трябва да прочете в живота си, разбира се в подходящия момент. Трилогията Рай е една от тези невероятни, разтърсващи книги, които имат силата да променят възприятията ти за живота, за прераждането, за миналото и настоящето. Изключителен, дълбок и смислен анализ на човешката душа, пътувайки през животите. Горещо я препоръчвам на всеки!

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Академия за драматургично писане“ отново отваря врати

следващи

За игровите начала на „Захвърлен в природата“ от Милен Русков