Мистериозното богомилско учение

За богомилството е писано толкова много, а всъщност се знае твърде малко. Дори не е категорично уточнено дали поп Богомил е действителна историческа личност. Поставя се под съмнение датировката на „Богомилското евангелие“. Наскоро са изказани предположения, че тази богомилска книга е писана в I-II в. сл. Хр. (преди още да я има Дунавска България), като за неин автор се посочва папа св. Климент Римски, чийто мощи са пренесени от Херсон от светите братя Кирил и Методий в резултат от хазарската им мисия. Една подобна предатировка на богомилството позволява то да се свърже чак с тракийския орфизъм, а не както традиционно се счита до момента в средите на специалистите – с несторианството, масалианството, манихейството и павликянството. В целия този хаос от влияния, веяния, смесвания и пр., от страна на езически и на еретически ритуали и догми, интересът към богомилството остава неподправен, въпреки или именно заради мистериозната му същност.

Тъй като богомилството е ерес по отношение на православието, добре е да се знае в какво по-точно се изразява разликата между двете. И православието, и богомилството имат своя собствена космогония, христология и есхатология.

Какво означава всичко това? В най-общ вид, космогонията представлява историята на сътворението на вселената и живите същества, христологията е разказът за идването на Иисус Христос на земята и за неговата същност, а есхатологията съобщава какъв ще бъде свършекът на света и каква ще е съдбата човешка. Трите са неразделна част от библейското повествование.

Историческият извор, от който се черпи най-пълна и достоверна информация за догмите на богомилството, е т.нар. „Тайна книга“ („Богомилско евангелие“), с пълно заглавие „Запитване на апостол евангелист Йоан на Тайната вечеря на Царя небесен за управлението на този свят, за управителя му и за Адам“. Ереста, която проповядва богомилството по отношение на християнската космогония, се изразява в това, че вижда творческото начало на света не само в Отца, но и в неговия слуга (или пък син, зависи от тълкуванието), Сатана/Сатанаил/Самаил. Сатаната се опитал да вдигне бунт срещу Отца, като за целта подкупил третината от небесните ангели, обещавайки им по-ниски данъци, ако се откажат от службата си при Отца и станат негови служители. С горделивостта и коварството си Сатаната предизвикал Бог. Бог наказал всички отрекли се от него ангели, начело със Сатаната, и те паднали на земята.

Ето какво пише в „Тайната книга“ по въпроса за деянията на Сатаната на земята:

4. „И така той седна на твърдта и повели на ангела, който беше над въздуха и (на този), който беше над водите и те повдигнаха земята нагоре и тя стана суха. И взе венеца на ангела, който беше над водите, и от едната му половина направи светлината на луната, от другата половина светлината на звездите, а от камъните направи всички звездни войнства. И след това направи своите служители, ангелите, според първообраза на Всевишния и по повеля на невидимия Отец, гръмотевиците, дъждовете и снеговете. И изпрати ангели, свои служители, над тях и повели на земята да произведе всяка птица и влечуго, дървета и треви. И повели на морето да произведе рибите и птиците небесни.“

5. „И освен това намисли и направи човека по свое подобие…“ В смисъла на тези думи, „Тайната книга“ на богомилите се оказва пълно отрицание на Стария завет. Като творец на видимия свят, на материята, се посочва Сатаната, а не Бог.

Разказът в „Тайната книга“ продължава така:

„Създателят на злото така намисли в своя ум да направи рая, направи хората и повели да ги доведат. И посади дяволът тръстика посред рая и в нея скри своя зъл дух, за да не узнаят те неговата измама. И влизаше, и им говореше, като казваше: – Яжте от всеки плод, който е в рая, но от плода на знанието, на доброто и злото, само да не ядете! Но дяволът влезе в злата змия и прелъсти ангела, който беше във вид на жена, и неговият брат изля греховната си похот и задоволи своята похот с Ева при съскането на змията. И затова се наричат рожби на дявола и рожби на змията, които изпълняват похотта на своя отец – дявола, чак до свършека на този свят.“ Следователно, според „Тайната книга“ на богомилското учение, хората са дяволски създания, „рожби на дявола и змията“, а Сатаната е техен отец.

Заради злодеянията си на земята, Сатаната трябвало да бъде отново наказан. За целта Бог изпратил сина си Иисус, който опитал да се противопостави на Дявола, но неуспешно, бил разпънат на кръста и се завърнал обратно при Отца. Предстояло обаче ново явяване на Иисус на земята, в Съдния ден, когато „ще бъде вързан сатана и цялото му войнство, и ще бъде хвърлен в огненото езеро“. Тъй като в крайна сметка Злото ще бъде сразено, богомилството не бива да се причислява към крайно дуалистичните секти, в смисъл на утвърждаващите вечната борба и равностойност между Добро и Зло. Защото Злото, изначално и крайно, е и ще бъде подчинено на Доброто.

И така, нека видим основните еретически моменти в богомилството към момента, позовавайки се на „Тайната книга“.

1) Отрича се Старият завет. Не Бог е сътворил света, а Сатаната.

2) Отрича единното божествено творческо начало на света. Като творец е назован един зъл дух, „паднал ангел“ – Сатана, чиито рожби са всичките човешки същества.

Какво знаем от историческите извори за богомилството? Трябва да се посочи, че най-достоверен вид имат писмените свидетелства от домашен, български характер. Българският писател от X в. Презвитер Козма в „Беседа против богомилите“ пише следното: „Случи се в годините на правоверния цар Петър в българската земя да се яви поп на име Богомил, а по-точно казано, Богунемил, който пръв започна да проповядва ерес в българската земя и за чието бледословие ще разкажем по-нататък.“

В Бориловия синодик от началото на XIII в., около 1211 г.,(с добавки в края на XIV – началото на XV в.) има 3 позовавания на поп Богомил.

Първото е: „[На] поп Богомил, който при Петър, българския цар, възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като прибави и това, че Христос, бог наш се е родил от светата Богородица и приснодева Мария само привидно, и привидно е бил разпънат, а възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на неговите минали и съществуващи понастоящем ученици, наречени апостоли, анатема.“ Поп Богомил, апостолите и учениците му са анатемосани в Бориловия синодик.

На друго място в синодика четем: „…из­никна като някакви зли тръни триклетата и богомерзка бого­милска ерес, чийто основоположник тогава се яви прескверният поп Богомил със своите ученици, както някога Аний и Ямврий, които се противяха на Мойсей. Те като някакви жестоки вълци безпощадно разхищаваха Христовото стадо, за което той проля своята пречиста кръв.“

Третото споменаване отново е съпроводено с анатема: „[На] триклетия Богомил и неговия ученик Михаил и Теодор, и Добре, и Стефан, и Василий, и Петър, и останалите негови ученици и единомишленици, които бледославеха, че Христовото въплъщение е станало само привидно, а не, че е приел плът от светата и пречиста наша владичица Богородица, на тях всички анатема!“

От XI-XII в. датира руски препис на Кръмчаята, дело на книжовника Ефрем, в който се съдържа следната информация за богомилството: „Във времето на правоверния цар Петър в българските земи имало поп на име Богунемил, който говорел за кръста Господен така оскърбително: – Ако някой убие с дърво царския син, може ли това дърво да бъде мило на царя?“ Говорел и за това: „Ако се кланяте и целувате кръста, то също трябва да се кланяте и целувате магарето, понеже Христос яздеше на магаре.“ В няколко други руски църковни книги поп Богомил е споменаван като един от българските автори на еретически книги и апокрифна литература.

В един византийски паметник, препис на „Синодика в неделята на православието“, сред анатемите, отправени към византийския философ Йоан Итал (XI в.), има и анатема против поп Богомил: „проклятие против поп Богомил, който подбуди и разпръсна по времето на царуването на Петър, българския цар, манихейската ерес във всеки град и област.“

За личността на поп Богомил са запазени две интересни легенди, които заслужават внимание. Сред населението на Бабуна планина, във велешките села Богомила и Нежилово, днешна Република Македония, се говори, че поп Богомил е родом от село Богомила, дори неговият гроб се намирал в близост до селището. Около гроба бил направен малък параклис, където богомилите се събирали да му отдават чест, а след това ходили и до някаква пещера край село Нежилово. Другата легенда пък гласи, че поп Богомил е родом от село Горно Павликени, Ловешко (старото име на селото вероятно било Калугерица). В местността Каменище, в близост до селото, Богомил бил убит от противниците си. Там бил, според легендата, и гробът му.

За планираното разпространението на ереси из българските земи разказва още Петър Сицилийски. През 869 г. той прекарва няколко месеца сред павликяни в град Тефрика, което го кара да се обърна към главата на Българската църква с предупреждение относно павликянската секта: “…Реших да ви пиша поред за гнъсната ерес на тъй наречените манихеи и павликяни, откъде и как и по какви причини тя стигна безумно до такова отстъпничество. Защото едните не се различават от другите, а самите павликяни са и манихеи, като свързват изнамерените от тях гнъсни ереси с ересите на преждеспоменатите и изкопават гибелна пропаст.” (…)

“А освен това чух от ония безбожни безумстващи, че щели да изпратят някои от тях в земите на България, за да откъснат някои люде от православната вяра и да ги привлекат към своята нечестива ерес, уповавайки се на началото на божествената проповед и мислейки, че лесно ще могат да посеят своя плевел сред чистото и истинско жито.”

Това ранно предупреждение, изглежда, е добро свидетелство за това, какво ще се случи в близките 60-70 г., как павликянската и манихейската ерес ще намерят благодатна почва в българските земи, където да се развият с посредничеството на поп Богомил и неговите апостоли до новото учение на име богомилство. Ето и още малко сведения от Петър Сицилийски за характера на споменатите секти:

“Прочее ония нечестивци, когато разговарят отначало с някого, се преструват, че имат добър нрав, и коварно одобряват и високо утвърждават всички православни християнски догми. Твърдят незаконно и твърде невежествено, че изповядват бог – Светата Троица алегорично, и отправят проклятия към тези, които не я изповядват. Казват, ако и неблагочестиво и безбожно, че нашият господ и бог се въплътил в дева, и анатемосват ония, които не изповядват това. Те говорят по един начин с уста, а по друг начин със сърцето си за всичко, отнасящо се до въплъщението на господа, и охотно анатемосват Манес и другите с него нечестиви еретици, както и Павел Самосатски. Защото те са имали и други учители в злостното си учение и други водачи, много по-лоши от тях, както ще се изясни след малко. И просто като мекотело и хамелеон си менят според момента, положението или лицето, та да хванат някого от по-лековерните.”

От думите на книжовника излиза, че между различните секти няма голяма разлика, затова те така лесно менят местонахождението и името си, но по догматика и ритуални практики си остават почти напълно идентични.

Ако се доверим на едно подобно тълкувание, по-лесно ще разберем бързия възход на богомилството в земите на Западните Балкани (Сърбия, Босна), та чак до Италия и Франция. През 1167 г. в Сан Феликс дьо Карман, близо до Тулуза, Франция, се състоял великия събор на италианските и френски богомили под предводителството на богомилския патриарх, “съвършения” богомил – българина Никита. По тези места богомилите били познати като катари (от гръцки „чисти”) или още – албигойци. Католическата църква положила през вековете много усилия, за да се справи с влиянието на сектата. Стига се дори до Кръстоносен поход (1209-1229) срещу привържениците на тази секта в Лангедок, Южна Франция.

Съществува и друг, коренно различен прочит за появата и развитието на богомилството, за който споменах в началото, и сега също ще отделя няколко думи. На богомилството се гледа като на едно чисто българско явление (дори пред-българско, идващо от българската земя, преди да бъде населена тя още с българи.) Моделът на взаимно влияние до степен на проникване и сливане на сектите една в друга – от  манихейство (2 век) през масалианство (4 век), несторианство (5 век), павликянство (7 век), до богомилство (10 век), та чак до катарство (10 век) – е изоставен. Посочва се, че в областите на Римската империя, където е най-разпространен тракийския орфизъм от 6 в. пр. Хр. нататък (Тракия и Македония), средата е особено благоприятна за християнизация на населението. Това е така, защото култът на тракийския орфизъм изисква вяра в безсмъртието, както го изисква и християнският култ; в този смисъл двете са лесно взаимозаменяеми. Докато при елинската/римската религия такова нещо е нехарактерно.

В. Николова превежда народни песни от с. Рогачево, Тетовско, Македония, от гр. Елена и др., в които присъства един песенен мотив, имащ много общо с тракийския орфизъм: мотивът “вградена невяста”. Вградената невяста в първата песен доброволно се жертва, за да може мъжът й да построи дом. Майстор Данаил й казва:

“Тешки съне ядно съм сънило,

Чуеш, любо, тебе да зазидам,

Да зазидам темел у япия,

Ако искаш-къща ке напраим

Ако нещеш-немож да напраим.”

Невестата отговаря:

“Искам, искам, я как да нещем,

Лице да остаиш од бела мегдана,

Кад ке върви све белия народ,

Да ми гледа мое бело лице,

Да е люба лице заковано,

Заковано,зиде зазидано…”

Песенният мотив се интерпретира от гледа точка на ритуалните практики на тракийския орфизъм. Царят-жрец-герой е демиург, т. е. майстор, творец, създател на света. Той строи къща (майстор Данаил), но всъщност устройва вселената. За да се осъществи устройването, е необходимо жертвоприношение – човешко или животинско. Под “белия народ”, в песента се имат предвид посветените в ритуалите на тракийския орфизъм (защото само посветените разбирали символиката), а “белото лице” на невястата показва, че и тя самата е сред посветените. Устойчивостта на култовите практики на орфизма в Тракия и Македония благоприятства едно свързване между орфизъм и християнство, което да прерасне в т. нар. богомилство. Тук е изключено посредничеството във формирането на богомилството на споменатите и непоставяни под съмнение от други специалисти източни секти (манихей, масалиани, несторани и павликяни). Още повече, че “Тайната книга” се датира много рано, в I-II в. сл. Хр., когато въпросните източни секти все още не са разпространени.

Така или иначе богомилството е едно българско явление, и като такова е добре да намери правилното си тълкувание.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Пеперудени фантазии – бижута от Derya Aksoy

следващи

Петър Димков – Лечителят на народа