Любовта в живота на Ботев

Когато говорим за любовното чувство у Ботев, трябва да спрем да мислим за него като за гений. Клишето „гениален поет и революционер“ в случая е много подвеждащо, дори да се настоява колко е вярно. Истина е, че Ботев живее във времена, в които гениалността е доказана научно. Благодарение на Ницше е потвърдено съществуването на свръхчовека, остава само човеците да го търсят около себе си, къде точно живее, с какво се занимава, какво яде и по колко спи. И когато го намерят, да го признаят за гений (свръхчовек).

Просвещението от запад, което в България наричаме „Възраждане“, носи дух на атеизъм и секуларизъм. Религията минава на заден план в живота на хората, възприема се за нещо маловажно, а защо не и направо глупаво. Един от принципите на Великата френска революция (1789 г.), след „Свобода, равенство, братство“, който бързо се превръща в основен за републиканската етика, е „Светостта“ (лаицизма). Това значи принцип на разделение обществото на две части: от едната страна – гражданско общество, а от другата – църковно общество. Църквата е заставена за в бъдеще да не се меси в държавническите дела, а да има само представителна функция. Гражданското общество си управлява, както намери за добре.

Ботев е типичен човек на своето време. С гражданско самосъзнание, атеист и републиканец. Поклонник на Парижката комуна (1871 г.), хуманизма и прогреса. Ненавижда религията, встъпва с милата си Венета в граждански брак, а не в църковен, защото не иска „да му чете поп на главата.“ Дете е на своето време. Преспокойно със своята младежка двадесет и няколко годишна възраст и безспорния си поетически талант пасва на обществения идеал за гений – потомците го наричат „Ботев, гениалния поет“, „Ботев – гений на епохата“ и пр. Много удачно и съвсем в духа на времето. Обаче… Забравяме тази подробност, че един гений би трябвало да бъде свръхчовек. Значи нещо, което е, много или малко, но с количество в повече от обикновен човек (в случая – повече от обикновения българин). Ботев трябва да е върховният човек, егоистът, чиято цел е да властва над стоящите под него с таланта си. Защото свръхчовекът посредством таланта си се стреми към властта. И този му стремеж го прави неспособен на истинска любов, както неспособен на любов е всеки егоист, осъзнал себе си като „свръх“ другите.

Тогава нека да категорично да се каже: Това не важи за Ботев! Ботев не е свръхчовек, той не е искал да упражнява власт, той не е и гений, нито някога е искал да бъде.

Той е млад човек с разнолики политически възгледи, трудно определими и предизвикващи разпри чак до днес. Едновременно е интернационалист (приемащ държавните граници за излишни), но и безпримерен патриот, горещо обичащ Родината. Както казва на любимата си Венета: „После Родината най-много съм обичал тебе“. НО ОБИЧАЩ. Не гений. Гениите не обичат другите, защото обичат само себе си.
Ще бъде несправедливо младият идеалист Ботев да бъде наречен гений. Тогава ще го предадем във фанатичната отдаденост на някаква цел или интерес, различен от любовта.
А Ботев е напълно отдаден в любовта. И към Венета, и към Родината. Като всеки млад идеалист, той е бил способен на любов, но не и на завист. Той се отдава напълно в любовта си към Венета. За него тази жена ще бъде част от идеала на живота му, а не нещо отделно, което да го отклонява в друга посока, както посочват някои изследователи. М. Димитров пише за нея: „Тя била от ония цялостни натури, при които моралната потребност от по-висок смислен живот е господстваща страна на характера им… Моралната сила на Венета да се издигне над всички условности в онова еснафско време е било нещо рядко между жените.“ Тази жена била любовта на живота на Христо Ботев. Той я обичал и тя него.

Портрет - Георги Врабчев
Портрет – Георги Врабчев

Биографът на Ботев, З. Стоянов, пише: „Тя била влюбена в нашия човек, просто лудеела за него.“ „А и не било никак трудно жена да се влюби в Христо.“ И Венета говори за снажната снага на Христо Ботев, за неговите широки плещи – като заставал на вратата, изпълвал я цялата. „Косите и брадата му били тъмнокестеняви, дори рижи, брада и мустаци – възредки, очи – тъмнокафяви, големи, дълбоки, поглед очароващ, нос малко изгърбен, глас – гърлест, образ изцяло пленителен.“ (С. Илиев).
„Трябва да ви кажа, Христо е бил образец на хубостта в пълния смисъл на тая дума. Ръст класически, очи големи и черни като на гарван, вежди като пиявици, чело изпъкнало и широко, което красяло къдравата глава като венец, нос римски, брада и мустаци черни, коса къдрава, лице и ръце бели и деликатни, гърди и плещи широки. Да му се ненагледаш…“ (З. Стоянов).
Б. Пенев разказвайки за „самопроизволната и първична воля“ на Ботев, му прави интересна портретна характеристика. „Погледнете неговия портрет и вие веднага ще я почувствате в неговия повелителен и горд поглед: той е строг, навъсен, почти суров. Нещо здраво и мъжествено, мощно и стихийно ни облъхва от властния му образ – една секунда още, и това съсредоточено и силно чувство ще се разрасне в някакъв нечуван подвиг. Когато го гледате, вие ясно долавяте, че това е един необикновен човек – с енергични, широки и решителни жестове. Колко силно и вярно се изразява той за своята ръка, като я нарича мъжка – „ръка мъжка да омекне…“   Трябва да се отбележи задължително нещо все още слабо популярно. Нашата представа за Ботев я дължим на биографията на Захари Стоянов, най-вече. А тази биография не се придържа твърде много към истината за Ботев, която, да признаем, Стоянов няма и откъде да научи.

Докато има друга биография, по-отскоро позната и не толкова известна, на Евгений Волков за Ботев. Волков описва Ботев като доста по-сдържан човек, отколкото го представя З. Стоянов. Ботев не е толкова буен, не са му присъщи лудориите и ежбите. При Волков, Ботев е изобразен като типичния човек на словото. Вгледан в това, което пише, живеещ за него, не този бохем от типа на лорд Байрон, какъвто, съзнателно или не, ни го представя З. Стоянов. Ботев всъщност е бил много по-спокоен, тих и кротък човек, отколкото си мислим. Бил е любящ съпруг и идеалист.
Ботев приема и обича Венета каквато е – жена с дете, напуснала законния си мъж. В ония времена това препятства чувствата много повече, отколкото днес. Да отстояваш любовта си в тази ситуация е несравнимо по-трудно. Но младият идеалист Ботев вярва в любовта, вярва, че с любимата си Венета „ний ще бъдем най-честити на тоя свят.“ Делото на този любящ човек и горещ патриот трябва вечно да служи като пример на потомците.

„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!

Простете ми, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаех, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да не те оставят и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а като оживея НИЕ ЩЕ ДА БЪДЕМЕ НАЙ-ЧЕСТИТИ НА ТОЯ СВЯТ. АКО УМРА, ТО ЗНАЙ, ЧЕ ПОСЛЕ ОТЕЧЕСТВОТО СИ СЪМ ОБИЧАЛ НАЙ-МНОГО ТЕБЕ, затова гледай Иванка и помни любящия те Христа.“

(Прощалното писмо на Христо Ботев до Венета от 17-ти май 1876 г, кораба „Радецки“).

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Дух в броня“ с огромно очакване и от най-големите критици / 31-ви март, 2017 г.

следващи

Есенно Смути