Любовта в живота и творчеството на Димчо Дебелянов

Големият поет, нежният лирик Димчо Дебелянов е останал в съзнанието на българина не толкова като поет на любовното чувство, колкото като поет на носталгията по дома, на спомена за безвъзвратно отминалите дни. А в творчеството на Дебелянов стиховете на любовна тема заемат един значителен дял. Дори в хумористичната му поезия, останала и приживе и след смъртта му маргинална по отношение на останалата, любовните стихове са доминиращ брой. Може би причините за тази странна асиметрия се крият в самата същност на любовното чувство и любовните истории на Дебелянов, дали подтик за написването на творби с любовна тематика. За разлика от този на Яворов, в живота на Дебелянов няма разтърсващи любовни драми, случващи се и изживяващи се пред погледа на цяла България. Любовните истории на нашия поет са тихи, едностранни и завършващи с голямо разочарование.

Първите стихотворни опити на поета от 1903 г. са на любовна тема и съвпадат по време с началото на неговата първа любов. Става дума за стихотворенията „Не“, „Пак насън видях те аз“, „Пак насън се с тебе срещнахме, девойко“ и „Защо“. Изброените творби са останали непубликувани приживе от своя автор. Открити са чак през 1940 г. от Любомир Дойчев в ученическа тетрадка, собственост на Ст. Стоянов, който заедно с Дебелянов, Дерменджийска, Г. Белев и други е бил в обща ученическа компания. Стихотворенията са посветени на първата Дебелянова любов – Иванка Дерменджийска.

Творбите са без особена художествена стойност, но са важни за нас, защото отразяват, от една страна, първите поетически опити на Дебелянов, а от друга, свидетелстват за любовта му към Дерменджийска, несподелена по това време. В общи линии четирите произведения отразяват страданието на лирическия аз от безразличието на любимата.

„Пак на сън видях те аз,

теменужке ароматна,

о защо бе този сън,

о, зорнице моя златна!

Сутринта се сепнах аз

Със тъга в сърцето ледна,

Че със други беше ти,

А пък мен и не погледна.“ („Пак на сън видях те аз“)

Между любовта на Дебелянов към Дерменджийска, изказана в писмата до нея, и поезията му от този период съществува много тясна връзка.

Освен негова любима, Иванка е и Муза на Димчо, вдъхновителка на нежната му поезия. Стихотворенията отразяват или щастливата влюбеност на поета, или неговите съмнения и болки. Така например повод за написването на цикъла „Замиращи звуци“, в който стихотворенията са изцяло минорни като настроение, е възникнало недоразумение между влюбените по повод забавянето на тяхната кореспонденция. „Рожби на прибързани заключения и може би на предвзетост, някакви си „Замиращи звуци“ е по-добре да не ти падат на ръка…Тези чувства ми се натрапиха през ония дни, когато аз чаках отговор на писмото чрез Йорд., а не знаях причината, по която се забави той.“ (6-ти февруари 1909 г.) Ето и стихотворение от злополучния цикъл:

„Внезапно кипнала, замря

на радост светлата вълна

и между нас се разпростря

ненарушима тишина.

Заглъхва в ледната тъма

към теб понесения зов

и непригледана, сама,

догаря пламенна любов“

В писмо от 12-ти септември 1909 г. Дебелянов ѝ пише за стихотворения, вдъхновени от и посветени на нея: „В „Съвременник“ може да срещнеш „Спомени“. Те са дребни работи, но се свързани с мисълта и чувствата за тебе и затова ти пиша.“ Споменатият цикъл съдържа творби, в които любовта е щастливо състояние, а тонът на творбите е изповеден:

„Обичам те кат първи лъч – росата,

роса на мойте злачни широти! –

Кат ястреб смел, изгубен в небесата,

душата ми към твоя свят лети.

 

Желая те кат ручей лих – покоя,

покой да влееш в бурите ми ти.

И търся те и в тъмний мраз, и в зноя,

и в бездни, и в призвездни висоти.“

(„Лъч“)

Според повечето биографи на живота и критици на творчеството на Дебелянов, Иванка Дерменджийска е неговата най-голяма любов. В последното няма как да сме сигурни, пък и не е, мисля, толкова важен тъкмо този факт. Но е безспорно друго – любовта му към Дерменджийска е най-дълго продължилата – почти през целия му съзнателен живот любов. Също така е вярно и друго – влюбеността му в младата учителка е време на голямо щастие и опияняваща радост от взаимността, но е и време на мъчителна раздяла, на напразно бленувана заедност, на безплодно очакване и накрая – на излъгани надежди.

От първото писмо на поета до момичето (15.12.1908 г.) разбираме, че неговите чувства към нея датират от далечната 1903 г.

„Тази е, ако не се лъжа, петата година, откак аз усетих първия трепет на любовта към теб. Добри и лоши дни са минали от тогаз, много неща са преживени и забравени, но едно аз ясно помня и ясно зная – то е, че през тези пет години нито един ден не е минал, без да помисля за тебе. Аз те любех пламенно и искрено и дълго, и търпеливо чаках да бъда разбран…“ Тук поетът изповядва любовта си и своята радост, че след годините на очакване и надежда, най-накрая любовта му е намерила взаимност. „Пред мисълта, че ти най-после ще разбереш моята любов и че ти най-после ще изгрееш, слънце на моята пролет, аз се упивам от щастие. И в момента, когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа – тя е изкупена с толкоз много душевни мъки.“

Любовта и кореспонденцията между Дебелянов и Дерменджийска продължават почти две години. От писмата на поета до нея личи, че той е бил по-влюбеният, по-емоционално зависимият от техните отношения. Всяка нейна нежна дума и насърчителен жест въодушевяват поета и го правят безкрайно щастлив. За него любимата е целият свят: „Аз съм пълен с надежди и увереност. Днес преглеждах написаното през 1909 г. Навред намирам тебе и думите: радост, надежда, щастие, любов…“(31.12.1909 г.) За съжаление, обаче, поводите за радост на Дебелянов са твърде малко. Тъй като те се виждат много рядко, поетът се нуждае от словесното изживяване на любовта, но остава разочарован. Той мечтае за писма, в които с езика на поетическото да бъде засвидетелствана и доказана любовта на любимата, а писмата на Иванка до него са кратки, премислени и сухи, а при това се бавят и твърде дълго. В думите ѝ той не намира доказателства за любовта ѝ: „Аз се питах: какъв смисъл има да се пишат дълги писма, в които да се иска много да се каже, когато ще им се отговаря с продължително и студено мълчание…“ (31. 05. 1910 г.) Но когато получи дори най-малко доказателство за любов и взаимност, Дебелянов не пести думи и чувства: „Доволен съм и от тебе, и от себе си, и от целия свят, безкрайно съм доволен. Всичко, което се случи през тези прекрасни седем деня (на седем – мене ми върви), аз тъй отдавна съм мечтал и очаквал…и виждам, че с по-голяма сладост мога да те нарека слънце на моята пролет.“ (20-ти декември 1909 г.)

Връзката на Дебелянов с Иванка Дерманджийска е предимно епистоларна. Той живее в София, а тя в Ихтиман, и срещите им са изключително редки. В началото на тяхната връзката разделността им не се изживява трагично от Дебелянов: „Мнозина са ми казвали, че любов отдалеч и само с писма лесно се свършвала. Ако това е така, нека пък нашата любов да бъде изключение.“ (29-ти август 1909 г.) Но с течение на времето Дебелянов разбира, че причината за техните недоразумения се корени именно в разделността и редките им срещи. Не без основание поетът смята, че по-честите срещи биха изградили близост между тях и естественост на отношенията им: „Ти сама виждаш колко много значат за нас срещите било тук, било в Ихтиман. Не забелязваш ли как ти ставаш все по-свободна и по-свободна в писмата си? А това, покрай други неща, се дължи и на дохождането ти тука в началото на юли. Снегът и у двама ни, който пречеше по-преди да се разбираме, полека, незабелязано ще се разтопи и тогава с по-голямо право ще говорим за пролет, защото тя ще бъде тогава в пълния си разцвет…“ (13-ти август 1909 г.)

Но въпреки голямото желание на Дебелянов и молбите му техните срещи стават все по-редки. Иванка обещава да го посети, но непосредствено преди уговорената дата отменя пътуването си: „С какво нетърпение очаквах да дойдеш, няма нужда да ти казвам. Тежко ми беше, като узнах от писмото ти, от което вее много искреност и много сърдечност, че това няма да стане. Разбира се, бързо се примирих – нямаше какво друго да правя. Още повече, като видях, че няма да чакаш Коледа, и като предполагах, че ще додеш, ако не по-рано, в началото на ноември за държавен изпит.“ (29-ти август 1909 г. ) Но когато ноември идва, тя отново отменя срещата: „Още когато излезе окръжното за изпитите, аз знаях, че дохождане едва ли ще има, но все пак се надявах.“ (24-ти ноември 1909 г.)

Разбира се, между тях се случват и щастливи срещи, споменът, за които Дебелянов дълго пази в сърцето си: „Пиша ти у дома – на масата си – ти беше до нея. Ще изляза по същите улици, дето ти вървя с мен, и дето и да отида, ще ми се струва, че ще те намеря. Не е ли дивно хубаво това? Преживяното тука остави неизгладими спомени и те ме изпълват с най-светли чувства.“ (20-ти декември 1909 г.)

Колкото повече време минава от началото на връзката им, толкова повече Дерменджийска охладнява към влюбения в нея поет. Вместо да задълбочат отношенията си и да зачестят вижданията си, двамата безвъзвратно се отдалечават. Случва се така, че дори, когато се в един и същ град, те не успяват да се срещнат, въпреки усилията на Дебелянов. В писмата на поета все по-често се промъква съмнението, а то поражда острите думи и взаимните обвинения: „А пък аз ето че съм принуден да губя вяра в него и да гледам на нашата любов все повече и повече като на „любов без бъдеще“. (30-ти май 1909 г.)

Няколко пъти Дебелянов, подтикван от дългото ѝ и необяснимо мълчание, ѝ пише писма, в които заявява края на техните отношения: „Пък аз съм готов да отвърна лице от всичко, когато видя у тебе и най-малкия признак на нежелание да ми пишеш или да се срещаш с мене.“ (31-ви май 1909 г.)

„Бързам обаче да ти кажа, че сега съм много спокоен и с това писмо нямам за цел да те подсещам да ми пишеш. Ако за теб това е вече невъзможно – нека бъде така“ (10-ти юни 1909 г. )

Отношенията им обаче са окончателно прекратени едва на следващата година. С писмо до Дерменджийска от 27-ми май 1911 г. , което изглежда е отговор на проявеното от нея желание да се опитат да поправят отношенията си след поредното дълго мълчание, Дебелянов твърдо заявява края на тяхната любовна история. Писмото му е твърде различно от останалите – студено и безстрастно: „И зная, че и да „започнем“ отново, пак ще бъде същото. Може и да е жестоко това, но мене, право да ти кажа, ми се виждат вече смешни такива сантиментални отношения, каквито бяха нашите.“

Решението на поета и тонът на писмото, така нетипичен за нежния лирик, може би имат и друг източник. Два дни след написването на въпросното прощално писмо, Дебелянов написва едновременно творбите „Аз горд напуснах твойта мирна стряха“ и „Ела и дай ми свой радост ясна“. В първата творба е тематизирана скорошната раздяла с любимата:

„Аз горд напусках твойта мирна стряха

и тръгнах в нови пътища световни,

че нови сили в моя дух изгряха –

за теб размирни, смели и греховни.

 

Теб блазнеха те къшеи оскъдни

на жалка корист жалките услади,

мен – светлината на победи бъдни

и трепета на сили вечно млади.“

А стихотворението „Ела и дай ми свойта радост ясна“ ознаменува началото на една нова любов. Творбата е акростих, съдържащ името на студентката по филология Елена Петрунова, която близките наричат Пина.

 

„Ела и дай ми свойта радост ясна,

лъчи обилни в мрачна нощ пръсни,

ела, в нерадост аз самотен гасна,

неволен губя свойте златни дни.

 

Аз ще открия тъмните си тайни,

през звездни нощи ще те чакам сам.

Една ще си в вселената безкрайна,

Ти кат весталка в светъл, хубав храм.

 

Разсей скръбта на тъмна орисия,

усмихната и в радост и в беда,

най-скъп венец от песни ще ти свия.

 

О, хубаво дете, дете безгрешно,

виж, вече май отлита навсегда,

а розата увяхва безутешно.“

За отношенията на поета с момичето не знаем много. По това време Димчо живее под наем в къщата на полковник Петрунов, баща на Елена, така те се запознават.

Според Вера Мечкарова двамата имат близки, но по-скоро платонични отношения, въпреки че поетът е бил несъмнено влюбен в момичето. Излизали са често заедно, но винаги в компанията на някоя от сестрите на Елена. Дебелянов си е позволявал да й изпраща тайни бележчици по по-малката й сестра, със заръката да ги предаде, ако баща им не е наблизо. Знае се също така, че Елена е преписвала на чисто преводите на „Афродита“ от Пиер Луис, които по това време Дебелянов е правил. А когато преводът е публикуван, Дебелянов го посвещава на нея: „На една покойница – обещаният дар. Преводачът“. Вера Мечкарова прави смелото предположение, че творбата „Помниш ли, помниш ли…“, за която се счита, че е свързана със спомена за родния дом, е всъщност посветена на мястото и времето, където и когато Дебелянов е изживявал любовта си към Елена Петрунова.

 

„Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия двор в белоцветните вишни? –

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

 

Помниш ли, помниш ли тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни? –

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни –

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!“

В двора на къщата на полковник Петрунов е имало аналогична на описаната в елегията вишна. Мечкарова смята, че именно тази вишна и времето, което са споделяли заедно под цветовете й поетът и Елена, са повод за написването на творбата.

За съжаление, и тази любов на Дебелянов не се увенчава с щастлив край. На 9-ти юни 1911 г. Пина бива застреляна от баща си, който после сам отнема живота си. Приятелите на Дебелянов разказват, че дълго след трагедията той не е бил на себе си и цели нощи е прекарвал над гроба й плачейки.

За следващата любов на Дебелянов, засвидетелствана предимно в поезията му, все още се знае твърде малко. За нея научаваме от посвещението на знаменитата творба „Аз искам да те помня все така“, от някой откъслечни спомени на негови приятели и от книгите на сродничките му Мария Дебелянова – Григиорова и Димка Каролева, посветени на живота и творчеството му.

В ръкописния вариант на „Аз искам да те помня все така“ от 1912 г. стихотворението се казва „На раздяла“ и има за посвещение „На Зв.“ или „Звънчето“. Дебелянов е наричал така учителката Мара Василева, в която е бил влюбен. Подобно на тези с Иванка Дерменджийска и отношенията му с Мара Василева се развиват епистоларно, защото любимата е учителка в далечно крайдунавско село. За съжаление писмата им, от които бихме научили нови и интересни подробности, са изгубени. Знаем само, че любовта им не продължава дълго – Мара Василева се разболява от туберкулоза и умира много млада. Но дали смъртта й е причина за раздялата, или една нейна фатална грешка, за нас е недоизяснен въпрос. Става дума за това, че Мара Василева е разменяла писма едновременно с Дебелянов и с друг мъж. Веднъж, по грешка разменя писмата и пликовете и писмо, придружено със снимка и предназначено за друг се получава от Дебелянов. Можем да си представим какво разочарование е причинила тази грешка на Димчо и каква мъка му е донесла. Според Каролева в края на 1912 г. Димчо изпраща на Мара писмо със следния текст: 31-ви декември 1912 г. – 1-ви януари 1913 г. „О, да би могло да си отиде заедно със старата година и черния спомен за теб, страшния спомен, който толкова много ми тежи, Звънче.“

Разказаното до тук ни разкрива една твърде безрадостна картина на любовния опит на Димчо Дебелянов. Но въпреки неосъществените мечти и излъгани надежди, въпреки трагедиите и измамите, Дебелянов е успял да съхрани позитивното си отношение към любовта и да остане в българското съзнание като автора на най-нежната, най-проникновената любовна лирика.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Бадемово мляко

следващи

Мръсни (погани) дни според българските вярвания