„Реймското Евангелие“ – Луи Леже и България

Има редица достойни чужденци, допринесли с делото си за възхода и модернизацията на България. Имената на по-известните от тях задължително ги свързваме с Априлското въстание (1876 г.): Дженуариъс Макгахан, Жан дьо Вестин, Юджийн Скайлър. Повечето от обществените постройки в столицата също са дело на чужденци – архитектите Фердинанд Фелнер и Херман Готлиб Хелмер (Народния театър), Адолф Вацлав Колар (на Министерството на войната и на Военното училище), Вацлав и Йозиф Прошек (Орлов мост, Лъвов мост) и др.

Има някои чужденци със заслуги към България, които стоят като че по-встрани от масовия интерес. За делото им не се говори толкова, макар то да е добре известно. Един от тях е французинът Луи Леже. Крум Лазаров го определя като „един забравен приятел на България“. Мисля си, че това не е съвсем точно, защото той няма как да бъде забравен. Леже е бил особено съпричастен с проблемите на България, преживявал ги е като собствени, подобно на всеки истински родолюбец. За него можем да кажем, че България е духовната родина. Той не може да бъде забравен, дори само защото днес столична улица носи неговото име. За достойни хора като него може да нямаме памет, но не и да ги забравим.

Луи Леже е първият френски преводач на „Житие и страдания грешнаго Софрония“, чете лекции, свързани с българската история и литература, с акцент върху Златния век на цар Симеон, богомилството и времето на Пазвантоглу. Особено се гордее обаче с работата си по Реймското евангелие. Това прочуто Евангелие е било на такава почит в средновековна Франция, че пред него са се клели преди встъпването си във властта френските крале от династиите Валоа и Бурбон: Франсоа II, Шарл IX Анри III, Луи XIII, Луи XIV (Краля – Слънце), Луи XV и Луи XVI. То е написано с кирилски и глаголически букви.

При последното си посещение на България през 1912 г., в навечерието на сключения Балкански съюз и Балканската война, Леже прави своеобразното си завещание към българския народ: „Откогато съм се запознал с вашия народ, не съм престанал да се интересувам от съдбините му. Отворете, която щете моя книга и ще видите колко ви обичам и ценя дори когато вършите глупости. Аз бих желал всички славяни да живеят в сговор. Това съм поддържал и ще поддържам до гроб. Борбите, вътрешни и междуславянски, само ще ви отслабят за сметка на враговете ви. В името на Реймското Евангелие, мой скъп труд, което препечатах в разкошно издание в 1899 г., завещавам ви да живеете в сговор помежду си – само така ще преодолеете нещастията, които преживяхте и преживявате“.

Трябва да знаем, че Леже безспорно е славянофил (нещо неизбежно покрай славистичните му занимания), но от всички славянски народи именно българският му е най-обичен. По оценката на К. Лазаров: „Луи Леже е бил винаги начело на оная малка група французи – българофили, които се застъпиха за нашата кауза, като не е пропускал случай да засвидетелства своето доброжелателство към българите.“ На 28-ми януари 1923 г. проф. Беньо Цонев произнася слово по случай 80-тата на годишнина на Луи Леже на тържество във Военния клуб в София, на което присъстват цар Борис III и десетки български научни деятели. Между другото казва: „Събрали сме се да ознаменуваме осемдесетгодишнината на много заслужилия французин учен, основател на славянската филология във Франция, първи сподвижник за славяноведение между французите, твърде известният у нас и любим наш приятел професор Луи Леже. (…)
А ние, българите, с още по-голямо право може да го смятаме и наричаме наш приятел, защото още от първо време той следи с особен интерес и съчувствие нашето развитие, изследва нашето минало и разкрива пред външния свят нашите народни заслуги за славянската култура.“

Извън безспорната похвала, която заслужава Леже, можем да си поставим и някои въпроси около личността му. Интересно е например какво кара един дипломиран в Сорбаната адвокат като него да остави правната кариера и да се занимава със славистични изследвания. И защо точно старобългарският език попада изначално в полето на неговия интерес, а не толкова другите славянски езици?
Трябва да знаем, че Леже е един от привържениците в славистиката на термина „старобългарски език“, а не на църковнославянски, старославянски и пр. За него езикът на славянските първоучители Кирил и Методий, на чието дело е посветил дисертационния си труд, е именно старобългарският.


Идеята, която грабва Леже и го привързва към българщината, е, че старобългарският за славянските езици е това, което е латинският за френския език: основата, първопричината и същността. Защото съществува сръбска редакция на старобългарския език, която през вековете довежда до появата на книжовния сръбски език. Има и руска редакция (и хърватска) на старобългарския език, която е финализирана в руския книжовен език. Но в сърцевината на тези езици е старобългарският: езикът на светите братя Кирил и Методий.

„От всички съкровища на своето минало България нищо не е запазила за себе си: след нейното крушение те се пръснали по четирите краища на света. Скрили са се в литературата на съседните народи, където ги преоткривали малко по малко, без да си дават сметка за първоначалната им физиономия. Бъдещите учени на свободна България ще трябва да положат сериозни усилия, за да осветлят делото на своите предшественици.
До 10 век България била огнището, безспорният център на православното славянство, от който Русия, Сърбия и Румъния (частично латинизирана) приели богослужебния език. Езикът, които българските първоучители са създали, е език на публичните актове, на правната система и на историческите хроники; той е бил в основата и същността на народните диалекти. Такава роля за нас, французите, е изиграл латинският език през средновековието. (…) Преминавайки в съседните народности, старобългарският търпи лексикални и фонетични промени от страна на техните диалекти. Така съвременната филология ясно определя три отделни редакции на писмения език: българска, сръбска и руска.“ (Луи Леже)

Много показателно за това, какво представлява като човек Леже, е отношението му към Сръбско-българската война (1885 г.). В това събитие той ясно различава несправедливостта и заема една принципна и честна позиция.

„Това, което е особено отличително при българите е, че моралното освобождение у тях чрез книги и училища предхождаше материалното им освобождение чрез меч и пищов. Това е обратното на случилото се със Сърбия. (…) Там първо гърмяха по турците, после се учеха да четат и пишат. Дълго време Сърбия и България, едните наполовина свободни, а другите все още роби, вървяха ръка за ръка; княжеската печатница в Белград снабдяваше с книги българските училища. (…)
Времената се промениха! Същата тази Сърбия, която българите приветстваха като по-голяма сестра и предводител; тази същата Сърбия, която българите бяха привикнали да обичат и да следват, изглежда днес се е поставила в услуга на техните най-лоши врагове. Тя се въоръжи – не като друг път в поддръжка на братята-славяни в борбата им срещу исляма, но за да защити султанската власт, насочена срещу въжделенията на един славянски народ като сръбския, православен като сръбския, и също като тях някога подложен на жестоки изпитания.“

Така откликва на събитията около Сръбско-българската война Луи Леже на 15-ти ноември 1885 г.
Думите и делата на Луи Леже в защита на българската кауза и българщината не могат да бъдат забравени. А научното му дело отдавна е оценено по достойнство: той е автор на първата дисертация, защитена в Сорбоната (1867 г.), която представлява славистично изследване из областта и на историята, и на филологията. С това става пионер на славистиката и славистичните изследвания във Франция. Затова е и почитан сред научната общност в цяла Франция. У нас обаче ще бъде помнен не само като учен, но като достоен човек и крепител на българщината зад граница.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Gypsy ретро есен 2016

следващи

„Алея на книгата“ – София 2016 г.