Древните български предания и легенди – Лидия Шишманова

Лидия Шишманова (1866 – 1937 г.) е една от най-забележителните жени в културния живот на България след Освобождението. Тя често остава в сянката на далеч по-известния си съпруг Иван Шишманов, но в същото време има някои твърде оригинални приноси, които заслужават подчертано внимание.

Тя е украинско дворянско потекло. Дъщеря е на проф. Михайло Драгоманов и на актрисата Людмила Драгоманова. От ранното й детство за нейното образование се грижат частни учители по пиано и по западни езици. Учи във Филологическия факултет на Женевския университет, междувременно се запознава с младия Иван Шишманов, двамата се влюбват и вдигат сватба, след която Лидия свързва завинаги съдбата си с България.
Лидия Шишманова има свои рубрики в сп. „Български преглед“ – „Театрална хроника“ и „Музикална хроника“, в които публикува авторски рецензии за театрални постановки и оперни спектакли. Поканена е и от Димитър Мишев в неговото списание „Свободно мнение“ (1913 г.), където също има свои рубрики – „Музикални бележки“ и „Театрални бележки“.
Членува в множество дружества и клубове („Дружество на жените с висше образование“, „Клуба на българските писателки“, „Дружеството за мир и свобода“, „Лигата на говорещите английски език“ и др.). Владимир Василев коментира деятелността й така: „Тя е навсякъде, където чувстваха, че има нужда от малко мъдрост и повече ентусиазъм. Навсякъде ние ще я намерим еднаква – повикана или отишла сама, за да види, да провери, да помогне с онова, което бе в нейните сили. И бе там без никакъв свой интерес, без никакъв мотив на славолюбие и суета, които й бяха чужди – без амбиция дори, бих казал. Пред амбицията у нея стоеше обичта към делото.“
След като заживява в България, страната ни става за нея кауза, която тя ще брани винаги и при всеки повод. През 1914 г. в Женева пред представителки на Червен кръст тя изнася свои сказки под заглавие „Личните спомени на една сестра през Балканската война“. Започва ги със следния коментар. „Както знаете, госпожи, аз не съм българка по рождение и се надявам, че това ми дава потребната обективност. Но от друга страна, понеже живея от 25 години насам сред тоя народ, неговите идеали са станали мои идеали и неговите страдания – мои страдания.“
За отбелязване е нейната роля в популяризацията на българския фолклор в културните среди на Западна Европа. През 1896 г. Лидия Шишманова издава във Франция книга, която е част от поредицата „Колекция от народни песни и приказки“. Целта на тази поредица е събирането народни приказки, песни, митове, на слабо познати и не добре проучени народи и етноси. Трудът на Л. Шишманова съдържа български приказки, поверия, митове и легенди. Повечето от тях са взети от „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ на съпруга й Ив. Шишманов и на Д. Матов. Лидия Шишманова вижда голяма трудност в превода на различните фолклорни творби, защото много от тях са предадени на различни български диалекти, тъй като са събирани от различните етнографски области на България. Книгата е посветена на паметта на баща й проф. М. Драгоманов, който й е дал идеята и непрекъснато я окуражавал в написването на труда й.

Ето и някои от по-интересните български легенди:

Произход на мечките

Една жена имала две дъщери. Едната била от нейния първи брак, а другата била заварена дъщеря (от първия брак на съпруга й). Тя обичала собствената си дъщеря, но не обичала тази от първата жена на съпруга си. Ето защо, един ден тя изпратила заварената си дъщеря до реката, за да пере едно руно бяла вълна дотогава, докато вълната не станела от бяла на черна. Ако дъщерята не изпълнела заръката до вечерта, мащехата щяла да я убие.

Младото момиче прало, прало, но вълната си оставала бяла, не почернявала. Но ето, че покрай нея минал един старец, който се спрял и я запитал: – Дъще, защо переш тази вълна? – тя почтително му отговорила: – Моята мащеха ме изпрати на реката да пера, докато бялата вълна не почернее. Ако не свърша до довечера, тя ще ме убие.  – Е, продължавай да переш, дъще, щом така ти е поръчано! – казал старецът и продължил своя път. Момичето продължило да пере още известно време вълната, докато изведнъж тя станала цялата от злато в ръцете му.
То занесло златната вълна вкъщи, но виждайки това, мащехата ужасно изревнувала и веднага наредила на собствената си дъщеря, и тя да отиде на реката и да пере бяла вълна, докато стане черна. Родната дъщеря прала до един момент, после се изморила и седнала да си почине. И покрай нея минал същия старец и я запитал: – Какво правиш, дъще? – О, я се махай ти с твоите въпроси! – троснато му отвърнала тя. Тогава старецът, който бил предрешен самият Господ Бог, я проклел: – Мятай това руно вълна на гърба си и обикаляй с него горите като див звяр.
Щом момичето сложило руното на гърба си, вълната моментално почерняла, и така побягнало в гората, преобразено в мечка. Така Бог създал Мечката.

Произход на Дявола и на паяка

Когато Бог – Отец направил света, създал също и няколко духове, които трябвало да го придружават, за да не бъде съвсем сам на света, и които трябвало да му служат. Но някои от тези духове започнали да се бунтуват срещу Господаря си, който се разгневил и ги проклел по следния начин: – Никой да не ви обича, всеки да ви нарича зли сили и да се пази от вас! – той ги изгонил от небето, а духовете разбягали и се изпокрили. Едните във водата, другите в облаците, трети на земята, но единият дявол останал закачен във въздуха и се превърнал в паяк. Ето защо паякът и до днес виси закачен във въздуха, но все пак той си останал един от дяволите.

Тези дяволи, които намерили убежище в облаците, правели злини на хората като пращали светкавици и гръмотевици. Скритите под земята дяволи пък излизали нощем скришом и вършели злини на хората.
Човек трябва много да се пази от дяволите и да не ги слуша, когато те го подучват и изкушават да върши злини, защото те са проклети от Господа.

Слънцето и Луната

Слънцето и Луната някога притежавали еднаква светлина. Те светили по равно, всеки на свой ред, Слънцето през деня, а Луната през нощта. Един ден Луната почнала да се големее пред Слънцето и да се хвали, че нейната светлина била по-силна, защото осветявала нощта и така я превръщала в ден. Слънцето много се ядосало на това самохвалство на Луната и я наказало, като й поръсило лицето с кравешка тор. От този ден насетне Луната загубила първоначалната си светлина, не светела вече така ярко и станала такава, каквато я знаем днес.

Млечният път

Млечният път бил наричан от древните българи „сламата на кръстника“ („Кумова слама“). Ето от къде идвал този сюжет. Случило се така, че сламата за коня на един човек ненадейно свършила. Затова вечерта той нарамил дисагите, промъкнал се у съседа си и ги натъпкал с чуждата слама. Докато се връщал в къщи обаче, сламата взела, че се разпиляла по целия обратен път. И за да напомня вечно за кражбата, разпиляната слама се пренесла на звездното небе. Там ние я виждаме и наричаме „Млечен път“.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Захари Стоянов – националният герой в сянка

следващи

Деветашката пещера