Кръстьо Асенов – „Той живее в Македония сред мъртвите, безсмъртен сред живите!“

Освобождение, борба, революция, просвещение – това са теми, които отдавна вълнуват по-будните и интелигентни хора. Когато стане дума за България, тези теми се отнасят най-вече към периода на османското владичество. Но каква асоциация събуждат в съзнанието на съвременника те? С кои лица свързваме борбата за освобождение на българщината от духовна тъмнина и от политическо робство?

В новата рубрика на списание „Българка“ ще стане дума именно за някои от тия заслужили българи, отдали живота си на родолюбивата кауза. Ще ви представим революционери, книжовници, мъченици на вярата, чиито подвизи е необходимо да достигнат до възможно най-голям брой хора и днес. Много от тези личности не са намерили място в учебниците по история и литература, или пък на тях са посветени едва по няколко реда. Тези хора отдавна са заслужили безсмъртието си, редом до Левски, Ботев и Бенковски, макар да не са се сдобили с тяхната огромна популярност. Един от тях е войводата Кръстьо Асенов от Сливен.

Ако се запитаме, оцеляла ли е Ботевата душевност у потомците, отговорът ще бъде утвърдителен. Ботев живее след смъртта си, а най-ярко пулсира той у личността на войводата Кръстьо Асенов. Има известен парадокс в това, че за делото на Кръстьо Асенов се знае толкова малко, и още по-малко – за личността му.

Роден е през 1877 г. в Сливен в семейството на Хаджи Петър Асенов, брат на Хаджи Димитър. Фактът, че е братов син на Хаджи Димитър, онагледява приемствеността между освободителното движение на българите преди 1878 г. и това след 1878 г. Хаджи Димитър Асенов и Стефан Караджа, заедно с хората си, загиват в бой на Бузлуджа през 1868 г. Племенникът на Хаджи Димитър, Кръстьо Асенов загива по време на подготовката за Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) в Македония.

Най-големият биограф на българското освободително движение след 1878 г., Христо Силянов пише с умиление: „Чисти в техните младежки пориви, неотразимо мили образи изкачат от задгробното царство на свещените македонски сенки, и добили плът и кръв, съществуват пред просълзения ми поглед (…) Кръстю Асенов от Сливен, човекът – хала, разнасяше из македонските села и планини наследеното от вуйча си Хаджи Димитра могъщество на духа.“

Три години след смъртта на войводата големият български писател и публицист Антон Страшимиров, вричайки се в паметта му, му посвещава свой очерк: „Кръстьо Асенов – силует на най-безумния сред тия шепа безумци между нас, но аз ще го възкреся. Той живее в Македония сред мъртвите, безсмъртен сред живите!“

Антон Страшимиров, който е четник при Яне Сандански и е близък на страховития Христо Чернопеев, за него няма съмнение, че точно Кръстьо е най-безумният измежду всички комити, които познава. Кръстьо е човекът – хала, за когото няма мира и не съществуват прегради.

Народът в Македония го нарича „Огнениот даскал“. Той е пламъкът, който опожарява. А колко са го обичали там – това личи по свидетелства на четници, че във всяко македонско село, където го познавали, имал хора, готови заради него без „ах“ и „ох“ да скочат в жива жарава.

Лудостта на Кръстьо Асенов е лудост на интелектуалеца и ерудита – каквато е у Ботев или лорд Байрон, затова е и още по-силна и отличаваща се. Това са хора на словото и подвига, съзнателно посветили се на борбата срещу злото и несправедливостта. Хора, разбрали, че тяхната битка е неравна, че ще загинат, но въпреки това действали непоколебимо. За тях чистотата на каузата им е достатъчно условие, за да се пожертват. Кръстьо Асенов не е поетически гений като Ботев и Байрон, но е човек на словото и на действието, каквито са и те.

Още от дете освобождението на Македония вълнува детското му въображение. Съучениците му от началното училище в Сливен си спомнят знаково събитие. Завел ги веднъж при Сините камъни, накарал ги да погледнат на юг и „кама извадил, да се закълнат – Македония ще освободят“. В училище бил много непокорен, изключили го и се наложило да довърши гимназиалното си образование във Варна. И там са запомнили буйния му нрав. Кръстьо притежавал огнен темперамент, но и смайваща физическа сила. Лесно се ядосвал и раздавал шамари, никому не оставал длъжен. Като ученик във Варна веднъж станал свидетел как пияни гагаузи се задяват с жена, тръгнала с кобилицата за вода. Жената плачела, а пияните се смеели. Младият Кръстьо не издържал, грабнал кобилицата, размахал я и прогонил мъжете. След тази дързост си спечелил първия прякор: гагаузите го нарекли „Йълдъръм“ („Светкавицата“).

След завършване на гимназия постъпил във Висшето училище в София (Софийския университет), но скоро напуснал, за да отиде да учителства в Македония. Въпреки буйния си нрав, Кръстьо имал много представителен вид. Описват го като красавец, мълчалив, сдържан и дипломатичен човек, много начетен и интелигентен. Предлагали му да учи в чужбина, но той предпочел националната кауза. За нея го спечелил изключителният Гоце Делчев – „хайдушкото божество“. Гоце е единственият, пред когото благоговееше „този безумец“ Кръстьо Асенов, както твърди Антон Страшимиров.

Кръстьо и приятелят му Атанас Илиев от Враца биват включени заедно в освободителното движение през 1900 г. Изпратени са в Дупница, където отседнали у дома на пунктовия началник в организацията Никола Малашевски. Там Кръстьо се запознава с дъщеря му Ана, с която по-късно ще се влюбят безумно.

Асенов е разпределен за учител в село Ляшко, Горноджумайско (Благоевградско). Казано му е да се представя за даскал Христо от Радовиш. В първия урок преподава на децата песента „Вятър ечи, Балкан стене“ на Добри Чинтулов, а във втория – „Стани, стани, юнак балкански“. Бързо демонстрирал тежкия си характер. На селските клюки, че не се казва Христо и не е от Радовиш, отвърнал: „За името ми не питайте, защото аз мойто съм си го изгубил, а който ми го намери ще изяде един по врата.“ Урока по литература започвал с „Елегия“ на Христо Ботев. Карал учениците да повтарят след него, разделяйки на срички началото на стихотворението:

„Ка-жи ми, ка-жи, бед-ний на-ро-де,

кой те в таз раб-ска лю-лка лю-лее?“

В този Горноджумайски край той е същинският български народен будител. Както посочват съвременниците му, денем учел децата на четмо и писмо, а вечер родителите им – как да си служат с пищов и пушка. Сред селяните се прочул с друго извънредно събитие. Трябвало да се постави камбана на църквата. Но бързо и тайно, за да не разбере турската власт. Тъй като камбаната била тежка, а стълбата в църквата – тясна, нямало как двама да я покачат, пък за сам човек изглеждало непосилна работа. Но не и за „даскал Христо от Радовиш“. Грабнал той тежката камбана и я занесъл до горе. Оттогава в Ляшко почнали да му казват „Мечката“.

Ролята на Кръстьо в полето на просвещението е огромна. Но не по-малка е тя във въоръжената революционна дейност. Той е основното действащо лице в аферата „мис Стоун“, целяща събиране на пари за въоръжаване на четите в Македония и Тракия. Кръстьо Асенов е главният преговарящ от страна на организацията за откупа по освобождаването на американската гражданка Елън Стоун. Тук неговият представителен външен вид, дипломатичността и образоваността (владеенето на френски език) изиграват ключова роля, за да се сдобие организацията със спасителните за дейността си средства.

При подготовката за Илинденско-Преображенското въстание Кръстьо Асенов е назначен за войвода на чета в Ениджевардарско. Тук той и хората му се обединяват с водените от Апостол войвода – „Ениджевардарското слънце“, с тези на Трайко Гьотов и Иван Карусалията. Бойните знамена на сформирания от четите отряд са осветени. Тогава Кръстьо пожелава попът да го венчае с възлюбената му Ана Малашевска, присъединила се да се бие редом с мъжете. Това предизвиква големи недоволства и спорове сред българите, в резултат на които войводата Кръстьо Асенов е подмолно убит. Докато двамата с Ана спят прегърнати, един от недоволните четници се промъква и го застрелва. Преди втория изстрел пушката на убиеца засича, което спасява живота на съпругата.

Това, че умира по такъв недостоен начин, не хвърля петно върху святото му дело. Напротив, подобно на Ботев, и Кръстьо Асенов умира с ясното съзнание, че любовта към Родината и любовта към любимата жена са съвместими. Както Христо Ботев е живял с Венета и сина ѝ Димитър сред хъшовете в Румъния, така и Кръстьо Асенов е мислел за възможно двамата с любимата му Ана да се бият редом до македонските харамии. Както отбелязва Селма Тодорова, за разлика от другите революционери Кръстьо поставя Любовта на първо място, но наравно – любов към отечеството, и любов към любимата.

2 Comments

  1. Boris
    April 10, 2017 at 12:31 pm — Reply

    Мечката стръвница на робска Македония!

    • April 11, 2017 at 12:38 am — Reply

      Изключителен е, наистина! В списание Българка ни прави впечатление, че малко се знае и недостатъчно добре се популяризира делото на такива като Кръстьо Асенов . Затова сме решили да публикуваме повече подобни материали. Към момента са достъпни текстове за Апостол Петков “Ениджевардарското слънце”, Марко Лерински и Христо Чернопеев. Новите публикации най-вероятно ще са за Борис Сарафов, Тане Николов и Михаил Герджиков.Поздрави!

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

По пътя към Българския Великден. В името на род и църква – борбата на Иларион Макариополски

следващи

Fagus sylvatica, приятно ми е!