Константин Иречек и делото му в полза на българската наука и култура

Константин Иречек е човек, отдал напълно живота си в служба на науката и знанието. Той е роден във Виена в прочуто чешко семейство. От съвсем ранна възраст проявява интерес към България и българите, автор е на първата академична история на България (1876 г.), а по-късно свързва житейския си път с нашата страна, където живее и работи в продължение на 5 г. (1879 – 1884 г.)

Приносите на Константин Иречек за българската наука и култура отдавна са известни. Добре е все пак, от гледна точка на една по-голяма популяризация, да бъдат не просто съобщени в хронологичен ред, но и да бъдат разяснени на достъпен език за интересуващите се от българското минало.

Например, какво по-конкретно значи „първата академична история на България“? Да си спомним, че Паисий Хилендарски повече от век по-рано написва „История славянобългарска“ (1762 г.). По-малко известни, но и по-стари са трудовете на Петър Богдан Бакшев – „История на България“ (писана на латински през 1667 г.), на францисканския монах Блазиус Клайнер – „История на България“ (1761 г.), на бенедиктинския монах Мавро Орбини – „Царството на славяните“ (1601 г.) и др.

Това, което прави академичното изследване на Иречек толкова значимо, е, че при него българската история се възстановява въз основа изключително на историческите извори. Не се смесват историческите факти с народни песни, митове и легенди, басни и други фантастични елементи, какъвто похват е така характерен за по-ранните средновековни творби.

От друга страна, „История на българите“ на Константин Иречек, има и подчертано възпитателен ефект, защото заявява и отстоява българщината по научен път. Още с излизането на творбата, на 14-ти ноември 1876 г. Марин Дринов съобщава на Иречек отзивите сред научната общност.

„Цял свят Ви хвали и чрез Вашата книга се запознава с един забравен народ, комуто съдбата, види се, готви добра бъднина.“ Самият Дринов казва, че книгата е „толкова драгоценна за българите, щото ние можем да кажем, че имаме историята на народа си.“ Напълно се оправдават прогнозите на съоснователя на Българското книжовно дружество (заедно с Марин Дринов) филолога Васил Стоянов относно все още ненаписаното произведение: „Ще бъде най-хубавото, т.е. най-съвършеното и най-пълното във всяко едно отношение между всички произведения от подобен род, които имаме досега. Вие сте вече наш и ще останете навеки наш за чест и вечна слава на нашия български народ и родина.“

През 1881 г. Стефан С. Бобчев заимства пасажи от книгата на Иречек, за да създаде гимназиален учебник по история на България под заглавието „История на българския народ“. Както отбелязва Петър Петров, по този начин историята на Иречек „навлиза широко в живота и културата на българския народ.“

Българската академия на науките в благодарствено писмо до Константин Иречек от 6-ти юли 1915 г. изказва почитта си. „Вашият труд е тъй тясно свързан с Българското възраждане, той е допринесъл толкова много, за да се привлече чуждото внимание върху България и да се усили националното съзнание у самия български народ, че е станал с право истински исторически паметник за всеки българин.“

Проф. Петър Петров в предговора към поредното издание на труда отбелязва: „История на българите“ е книга, по която много поколения българи са се възпитавали в любов към отечеството. Тя е накарала не един българин да хване перото и да се посвети на научна разработка на проблемите на българската история. За много историци тя е била образец на научно изследване и начален етап в научното дирене.“

На фона на славата, която си спечелва с книгата, не е странно, че Константин Иречек получава покана да заеме поста на секретар в министерството на народното просвещение на Княжество България през 1879 г. За отбелязване е възрастта му по онова време: „Книга за българите“ К. Иречек написва на 22 години, а в България работи и твори между двадесет и петата и тридесетата си година. На 27 г. е избран за министър на народното просвещение, на 29 г. е награден с първия златен медал „За наука и изкуство“, връчен от княз Александър Батенберг, а на следващата година, преди заминаването си от България, получава лично от княза орден „Св. Александър“, III степен.

Иречек се оттегля от българския политически живот, както сам отбелязва, защото „науката му бе по-присърце от политиката“. Баща му Йосиф Иречек също се е занимавал с държавническа дейност. През 1871 г. е министър на изповеданията и просвещението на Австро-Унгария в правителството на граф Хохенварт. В периода 1872 – 1875 г. Константин Иречек следва в Пражкия университет. Дядо му по майчина линия е прочутият славист Павел Шафарик, от чиито книжа в личната библиотека младият Константин черпи материали за първите си научни статии. Интересът на К. Иречек към българския народ се определя от наблюдението, че „от всичките балкански народи най-малко се знае за българите“. Събирайки заглавия с книги на новобългарски, той влиза във връзка с Браилското книжовно дружество (1872 г.), като от тази година насетне контактите му с българската научна общност не секват. През 1875 г. интензивно общува с установилия се временно в Прага проф. Марин Дринов, а през 1877 г. се сближава с доктора по право от Хайделбергския университет, бъдещия министър-председател Константин Стоилов. Междувременно през 1876 г. К. Иречек навлиза сериозно в научното поприще. С труда си „Книга за българите“ той е избран за доктор по философия в Пражкия университет.

Още от Освобождението, в периода на Временното руско управление, когато директор на просвещението е Марин Дринов (1878 – юли 1879 г.), започват предложения към Константин Иречек да постъпи на служба в Княжеството, за да спомогне с квалификацията и ерудираността си за културното развитие на нацията, на която е посветил най-добрите си академични изследвания. След кратко колебание Иречек приема да стане за срок от 5 г. главен секретар в министерството на народното просвещение на Княжество България (получава подобно предложение, което отклонява, от страна и на Източна Румелия). През ноември 1879 г. пристига в България.

Събитията се развива така, че К. Иречек, без сам да настоява за това, става временно изпълняващ длъжността министър на народното просвещение, а по-късно редовно заема този пост. По време на 14-месечното изпълняване на тази длъжност, чехът допринася значително за развитието на българската наука. Съдейства за подновяването на Българското книжовно дружество, основано в Браила, и за излизане на списанието на дружеството в София от 1882 г. Въвежда предписания към учителите за начина на провеждане на учебния процес и др. През 1883 и 1884 г., по негови собствени думи, в България „настанаха по-свободни времена, когато можеше да се предаде на литературни студии и на пътувания по страната.“ „Той е бил в най-отдалечените гористи пустини, на най-видните планински върхове, при всички по-видни развалини от старо време“. В резултат на пътешествията си „той по-добре познаваше страната, отколкото софийските политици“. Впечатленията от пребиваването в България и изследванията си К. Иречек отпечатва в книгите си „Пътувания по България“ (1888 г.) и „Княжество България“ (1899 г.).

На 22-ри август 1883 г. Иречек най-после официално е освободен от товара на политическите задачи, като подписва нов договор, с който е назначен за директор на Музея и Народната библиотека. През цялото това време обаче той, както сам твърди, „искаше да си остане човек на науката.“ Голямото му желание се осъществява на 1-ви октомври 1884 г., когато е назначен за редовен професор по история на славяните в Пражкия университет. Това предопределя напускането му на България. Така България окончателно се разделя с една личност, допринесла по безспорен начин за българската национална кауза.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Активиране на ядки, семена и зърнени култури

следващи

С такси към щастието!