„Книга за българския народ“ – „Не ставайте тълпа, не убивайте душата си“ Стоян Михайловски

Изключително мъчно е да се пише за Стоян Михайловски. Това е така, защото много трудно всеки ще тръгне да твърди за този човек нещо, което хем да е истинно, хем да е добро и поучително за мнозинството читатели. Това не е Елин Пелин – певецът на българското село, не е Йовков – хуманистът, не е и Алеко с „Бай Ганьо“. Невъзможно е да се лепне клише по Михайловски, което да изразява позитивно внушение. Защото самият той не е така непосредствено позитивен като споменатите. Малко по-сложно е за обяснение… Все пак Михайловски е от „добрите герои“ на българската литературна сцена. Нека се каже защо.

Лично аз не се сещам за по-противоречива личност в българския културен живот след Освобождението. При Стоян Михайловски има в големи дози и от скандалността на Кирил Христов, и, още повече, от аристократизма на Траянов. Това, което Тодор Траянов казва по адрес на Емануил Попдимитров, че е „средновековен рапсод“ (средновековен творец), много точно приляга и за Стоян Михайловски. Човек, принадлежащ на старото време, а не на новото. На средновековието, а не модерното време, не на модернизма.
И това, разбира се, е проблем пред голяма част от биографите и изследователите му, то много затруднява всеки опит за правдив литературен анализ на творчеството му. Как да се подходи към човек, който е толкова краен, че е готов да се обяви срещу прогреса? Не само че не е „модерен“, не иска да е модерен, но се присмива на модерното. Пише с ирония и горчивина в стихотворението си „Прогрес“:

„Напред! – тръбят витии и велможи; и тълпата
повтаря с краводушие: Напред! И хвъркат дните; и неизменно скръбни са – в напредъка – нещата;
виденья – същи винаги – обсаждат ни в тъмите…
(…)
пропада всичко най-подир и пепел образува…
Прогрес! Реч звучна, със която школникът се мами,
светулчица, която за съзвездие минува!“

Как е възможно някой да иронизира напредъка, да е отрицателно настроен към него? Това е възмутително за мнозинството от считащите се за свободолюбиви личности, за разбиращите свободата като непрекъснат процес от добиване на все нови и нови свободи. Свободата днес като предпоставка за консумацията утре.

Стоян Михайловски е решително срещу това. Отначало ексцентричното му поведение стряска, а после разсмива наблюдателя. Предполага се, че такъв човек, който не обича прогреса, ще да е някакъв неудачник в живота или пък обикновен провинциалист („селянин“). Но и тука прогресивно мислещите му критици удрят на камък. Стоян Михайловски е завършил право във Франция, учил е в престижния френски лицей „Галатасарай“ в Истанбул. Така че, спокойно може да се съобщи – този немодерен човек има „контакти в чужбина“ (важен е). Тогава какъв му е проблемът? Може би е в обществена изолация или от бедно семейство? Но и това не е. И във властта у нас участва. Бил е депутат, съдия, университетски преподавател и пр. От знатно семейство е. От рода на един от най-тежките еленски чорбаджии. Роднина на Иларион Макариополски…

Какво е нередното тук тогава? Има ли изобщо нещо „сбъркано“ у този човек? А дали пък просто не се прави на интересен, не оригиналничи, за да се хареса и „да продава добре“ на пазара за книги? Или пък мрази хората (мизантроп), мрази народа си, затова не му желае доброто (прогреса)?

Но не, всичко това не може да е вярно. Стоян Михайловски е авторът на Българския всеучилищен химн „Кирил и Методий“, познат на всеки българин като „Върви, народе възродени“:

„Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!

Върви към мощната Просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден –
и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!

Безвестен беше ти, безславен!…
О, влез в Историята веч,
духовно покори страните,
които завладя със меч!…

Тъй солунските двама братя
насърчаваха дедите ни…
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!

България остана вярна
на достославний тоз завет –
в тържествуванье и в страданье
извърши подвизи безчет…“

Ключ към разбирането на Стоян Михайловски и творчеството му притежават критици, които се придържат в анализите си до антипрогресистките му възгледи, без да се мъчат да му вменят „от себе си“ някакви „добри неща“ (в смисъл на „добри“ за тях и „човечеството“, т.е. прогресивно – демократически идеали някакви). Под претекста, че той „мислел“ или „искал да каже“ нещо добро (прогресивно), а то излязло друго. Защото при тези се получава така, че прочитаме за техните собствени възгледи, а не за възгледите на Стоян Михайловски.

Много значимата творба на Ст. Михайловски се нарича „Книга за българския народ.“ Тя представлява едно твърде ерудитско произведение, вид политическа сатира в стихове, която служи за поука, тя е „за“ българския народ. Не е „на“ него посветена. В сюжета ѝ се разгръща историята от властването на османския везир Абдулрахман, неговите поучения към бъдещия му наследник Галиб, отнасящи се към принципите на властта и начините за разумното ѝ осъществяване. Всичко това трябва да служи по някакъв начин на българския народ: Михайловски не посочва конкретно по какъв, което „отприщва“ от своя страна разни тълкувания.
Един от известните специалисти твърди, че в „Книга на българския народ“ Михайловски страда от липсата на гражданско общество, „което да противостои на неправда, произвол, насилство“. Още: „…обикновеното, ежедневното зло идва според Михайловски от хроничния дефицит на гражданственост.“ Михайловски е набеден, че е положил основите на нещо, което по „дефиниция е антимонархическо“.

Това ще рече, че Михайловски е провидян като своеобразен „борец за гражданственост“, може би и републиканец. Знаем, че живеещите в република са граждани, а в монархия – поданици. Бързо да припомним, че това е един прогресивистки ляв възглед, който почива на следствията от Великата френска революция и насилственото налагане на републиканския модел по пътя на кървава революция. Този възглед е чужд на Михайловски.
Нека бъде ясно. Едно е да си против начина на упражняване на дадена власт, друго – да си срещу самата власт като такава. Едно е да си срещу пороците, разпространили се сред народа ти, друго – да си срещу самия народ. Да смяташ своя народ за неизлечимо порочен, затова да го хулиш и осмиваш, а да прославяш чуждите народи. Михайловски е срещу порочния начин на управление, без да е „борец за граждански права“ и републиканец. Срещу народните пороци е, без да е срещу народа. Скептик е, без да е циник.

Срещу пороците във властта е насочена сатирата му в „Книга за българския народ“. Не е случайно сравнението между Михайловски и френските моралисти, които също като него не възвеличават материалния прогрес и не са републиканци. Включването на Михайловски в „републиканския лагер“, сред поклонниците на прогреса е неуместно.
Още по-неуместно е, струва ми се, да бъде четен през леви и/или антирелигиозни мислители и анализатори – Мишел Фуко, Зигмунд Фройд и т.н. Има достатъчно други със сродни на него възгледи, които истински биха помогнали за разбирането му.
Правдиви думи за него казва Николай Гочев:

„Той, както мнозина казват, не е бил оптимист. И те са напълно прави.
Да упрекваш пороците, и при това да го правиш нелицемерно (порокът е един и същ, независимо от положението и името на порочния) не значи, че не обичаш хората.
Ако се изказваш зле за „тълпата“, това не значи, че си враг на хората, или че ненавиждаш и презираш всекиго поотделно от онези, които съставят човешкото множество. Това може да значи, че съветваш хората да избягват онези пороци, които приписваме на тълпата; а от тези пороци е застрашен всеки, дори и онзи, който живее сам в собствен дворец.
Ако си против злото, това не значи, че си и против засегнатите от злото – а това са най-напред онези, в чиито душа то се промъква.
Ако не одобряваш поведението на мнозина тук и сега, това не значи, че искаш непременно смяна на правителството, или на нещо в конституцията, или на цялата „обществено-политическа формация“ или направо на „този народ“.

Аз не вярвам, че „Книга за българския народ“ е написана и озаглавена така, защото авторът иска да каже: „това заслужавате вие – това, за което се говори тук. Страдате, и така ви се пада. Аз също страдам, но не го заслужавам, защото съм различен от вас; аз съм един интелигентен човек, с контакти в чужбина“. Не, той никога не е мислел така. Но книгата заедно с даденото й заглавие несъмнено означават: „различавайте злото, скъпи мои читатели, независимо как ви се представя, независимо как е облечено, какво декларира и откъде идва“.

Така че Михайловски, който често се гневи на „тълпата“ е пак същият човек, който пише „Върви, народе възродени“. И противоречие тук няма. Защото той наистина уважава народа си и се тревожи за него. А това е възможно, защото не си мисли, че е лично и незаслужено нещастен, и че някой друг му е виновен за нещо – било сегашното правителство, било някогашен монархофашизъм, някогашен комунизъм, или просто „тази част на света“.
Ето как е осмяна вярата в практическите способи за материално благоденствие на всяка цена. Чуждопоклонничеството също е изобличено, като раболепие и глуповат възторг пред митичните образци на „цивилизованост“.

„Полезното – за мене то е честно!…
Практичното – за мен то е чисто!…
Удобното – за мен то е свято!…“
„Да, всичко е въпрос паричен, всичко невидимо и видимо, Галибе!
(…)
Човешки догми са неща нетрайни;
сто вери има по света: едничка
е жицата, която съчленява
тез вери – поклон пред Телеца Златний;
олтари всякакви, еднакъв фетиш!

Труд честен и живот неукоризнен
днес вече никого не съблазняват;
какъв е техний свършек – всеки знае:
презрение, злорадство, подигравки,
или пък равнодушие гадинско!
За никого не питат днес какъв е
или какъв е бил, а питат само –
във звонкова монета колко чини;
днес хората са ценности – едните
петачета, а другите – дукати
IV
Помежду туй, което ний зовеме
цивилизация, и туй, което
се върши от разбойници в гората –
единствената разлика, о, чадо,

е формата: грабеж планински бива безцеремонен, яростен, кръвнишки;
наопаки, грабеж цивилизован
е деликатен, вежлив, тих…‘‘

В обобщение: „Много от тези хора, пишейки за него, не само го ругаят и му се подиграват, но хулят въобще ближните си – било от лекомислие, било от корист или, както става накрая, от чиста злоба.

А Михайловски е обичал хората около себе си, и затова им е казвал – не ставайте тълпа, не убивайте душата си; страдайте, но не отпадайте от истината.“ (Н. Гочев)

1 Comment

  1. чен сяо пинг
    May 20, 2017 at 2:27 pm — Reply

    Михайловски само съм го знаел по име,като интелектуалец от миналото.Преди нямаше кой знае каква информация за делото му.Всички знаехме,че химна на училището е негов.Това, което прочетох сега,ме накара да го почувствам безумно близък, защото тези му чувства, мисли и настроения владеят и мен.Тогава бил човек на миналото, не на модерността…С мъка установявам, че аз съм му съвременник, следователно още по-стар по отношение на съвременността ни, в сравнение с него.Но пък като се замисли човек, не е нужно да бъдеш гений, за да видиш очевидното.Това, което е съзирал, може да бъде видяно и днес от всеки непредубеден и незаслепен, който не е лицемерен.Но както тогава, така и сега тежко и горко на такива…

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Идеи за милиони. Иван Хаджиберов – „Цар на електричеството“

следващи

Изкуство в града: Street art, Инсталации, Публични акции / 4 март, 2017г.