„Историята не е за продан и не е за развлечение!“ – интервю с Евгения Калинова

Проф. д-р Евгения Калинова е специалист по съвременна история на България.

Родена е в Пловдив, където завършва Английската езикова гимназия. Следва в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, където защитава и докторска дисертация на тема „Европейските капиталистически страни в международната културна дейност на България 1956 – 1966 г.“ Преподава в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, както и в бакалавърската специалност „Международни отношения“ в Юридическия факултет. Чете магистърски курсове в Историческия и Философския факултет и в магистърската програма „Културни връзки и геополитика на Европейския съюз“. Научните й интереси са в областта на външната политика на България след Втората световна война, културната политика и културната дипломация в периода на социализма, проблемите на малцинствата в България. Владее английски, френски и руски език.

Има над 200 научни публикации в страната и чужбина, сред които монографиите „Победителите и България 1939 – 1945“ (2004 г.) и „Българската култура и политическият императив 1944 – 1989“ (2011 г.). Заедно с проф. Искра Баева е автор на книгите: „Българските преходи 1939 – 2010“, „Социализмът в огледалото на прехода“, „Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944 – 1955 г.“, „16-та република ли? Изследвания и документи за българо-съветските отношения след Втората световна война“, както и на издадените в Париж, Виена и Солун книги: „La Bulgarie contemporaine entre l’Est et l’Ouest“, „Bulgarien von Ost nach West. Zeitgeschichte ab 1939“, „Contemporary Bulgaria – from the Eastern Bloc to the European Union“.

Често наричат историята „учителка на живота“. Но съществува по-оригиналното и вярно твърдение: „Историята учи, че нищо не научаваме от историята“. Значи историята може да е хем едното, хем и другото…

  • Затова бих искал да Ви попитам, какво за Вас историята не е? Въпросът ми е във връзка със съпричастността Ви към апела „Свобода за историята“ („Liberté pour l’histoire“), публикуван преди време в известен френски ежедневник?

Ако говорим за историческата наука, краткият ми отговор би могъл да бъде: Тя не е за продан и не е за забавление! Действително, мога да го допълня с актуалния и днес апел „Свобода за историята“ на група известни френски историци. Той е публикуван през 2005 г. като протест срещу поредица закони, регламентиращи начина, по който трябва да се интерпретират някои исторически събития (Холокоста, арменския геноцид, колониалната политика на Франция). Споделям тяхното осъждане на политическата употреба на историята и на опитите да се наложи една-единствена оценка, при това – дадена от държавни институции и политически сили (независимо кои са те). Но тъй като тези опити едва ли ще престанат, надеждата ми е, че историците ще успяват да противодействат, като отстояват правото си да формулират изводи и оценки единствено на основата на своите професионални занимания и умения. „Новите прочити“ на историческите събития са съвсем естествени, ако са плод на фактори като увеличаващата се времева дистанция (позволяваща по-ясно да се откроят последствията) и разширения достъп до документални източници. Но „пренаписването“ под натиска на политическата конюнктура (независимо дали е в резултат на желанието да се впишеш в „правилното“ говорене или е „финансово мотивирано“) за мен е в разрез с професионалния морал на историка. И затова историята не е за продан.

Няма да скрия възхищението си от работата Ви. Според мен, заедно с Искра Баева, сте двете най-обективни изследователки на близкото ни минало и затова трябва да служите за пример на всички, изкушени от историческата наука. Мисля така, защото Вие обяснявате историята такава, каквато наистина се е случила, а не каквато е трябвало да се случи.

  • Допустимо ли е за съвестния изследовател да дава израз на пристрастията си?

Благодаря Ви за високата оценка на нашата работа. В апела на френските историци, за които стана дума, се споменава, че задачата на историка не е да буди възторзи или да заклеймява, а да обяснява. Това е и моето разбиране за смисъла на изследването и преподаването на история.

И тук е отговорът на Вашия въпрос за пристрастията. Разбира се, че историческата наука не може да претендира за пълна и абсолютна обективност, след като историкът „пречупва“ фактите и събитията през своята „оптика“ (опит, умения, подготовка и т.н.) и не може да се дистанцира напълно от времето, в което работи. Още древните гърци са разбирали историята и като наука, и като изкуство със своя муза – Клио.

За мен пристрастието е в отдадеността на историческото изследване, преподаване и в определянето на изследователската област (събитие, период, личност). Оттам нататък емоцията и пристрастията нямат място. Те отстъпват пред професионалните умения, които те карат да търсиш максимално разнородни извори, обхващащи всички елементи на историческото събитие, да ги анализираш в тяхната цялост и да ги разположиш в съответния исторически контекст. Пристрастията могат да се проявят в подбора (било преднамерен или поради недостатъчно събран материал) на определени факти, които доказват предпоставена теза, и в игнориране на такива, които я оборват, както и в откъсване на събитията/личностите от тяхното време и пренебрегване на реалността, в която са се случили/действали. Този подход обаче намирам за недопустим за професионалния историк.

Историята държи точна сметка за паметта към дадено събитие – да речем, за народната памет от т.нар. „възродителен процес“. Но историята не е само и просто памет, спомен, емоция. Споменавате за голямата дилема: човешки права – национални интереси.

  • Ако се постави акцент върху националните интереси, какво съществено може да се каже по темата за „възродителния процес“ от гледна точка на историческата наука? Много е важно мнението Ви на специалист, защото ми се струва, че в медиите се изказват основно хора, които не познават достатъчно добре документите.

Изследването на спомена/паметта за определено историческо събитие или личност има своето място в научните дирения на историците. За него обаче те трябва да бъдат добре подготвени, особено ако акцентът е върху използването на метода на интервюто. Разбира се, паметта може да се проследи и в други сфери извън устната история. Без да съм особено изкушена от този род проучвания, в една своя студия съм се опитала да представя кой, кога, как и защо си припомня „възродителния процес“ след 1989 г. до 2009 г. Изследвах спомените за „възродителния процес“ в медиите, мемоарната литература и киното. Начина, по който различни политически партии използват спомена за него чрез опити за съдебното му осъждане, отбелязване на годишнини, почитане на жертвите, издигане на паметници. Потърсих и ролята на историческата наука и на средното и висшето образование за припомнянето на „възродителния процес“ и отразяването на паметта за него. Дори правихме и анкети сред повече от 80 студенти. Резултатите ясно показаха, че в нашето общество доминира негативната оценка за „възродителния процес“ като грубо посегателство върху човешките права и хората нямат съмнения в неговия насилствен характер. Надявам се, че за тази представа са допринесли и усилията на историците чрез публикации на архивни документи и на изследвания, както и с писането на учебници и преподаването в Университета.

За да е цялостна картината на това събитие, в нея трябва да присъства както разказът на преживелите го (и турци, и българи), така и проследяването по документи на действията на комунистическия режим и резултатите от тях. Те обаче не могат да се разберат, ако не бъдат разгледани в по-дълъг исторически отрязък – поне от 30-те години на ХХ век, когато българската държава започва да осъзнава нуждата от формулиране на политика към българските турци. През следващите десетилетия са правени поредица опити в това отношение, които показват непоследователността и лутането на управляващите от БКП, довели в крайна сметка до насилствената асимилация в края на 80-те години. Изследването на целия този исторически опит, а не само последния му епизод, е важно за вникването в същността на тази сложна проблематика.

Бих добавила и още една изследователска „писта“, към която имам личен интерес – външнополитическите измерения на „възродителния процес“. Той не остава „капсулован“ в България – на него реагира Турция (от чието полезрение българските турци не са отпадали още от средата на 20-те години на ХХ век), както и останалите балкански държави – всяка според своя исторически опит и съвременни интереси. Когато с проф. Искра Баева подготвяхме за издаване документи за „възродителния процес“, събрахме такова голямо количество извори за реакцията и поведението на страни като СССР, САЩ, арабския свят, Западна Европа, „братските“ социалистически държави и т.н., че се наложи да се издадат в отделен том. В него включихме и документи на редица международни организации (ООН, НАТО, Организацията Ислямска конференция, Съвета на Европа, Световната здравна организация), които взимат отношение, обвинявайки България в нарушаване на човешките права. На практика през лятото на 1989 г. страната ни е в пълна изолация. Надявам се, че изследването на международните измерения на „възродителния процес“ ще допринесе за осмислянето му и от гледна точка на националните интереси и сигурност.

Наскоро присъствах на урок по История за 11 клас, в който ученици изразиха упрек към една средновековна държава, че била „нетолерантна“ и извършвала „дискриминационна политика“ към поданиците си. Учителят подмина с мълчание това иначе емоционално изказване.

  • Как се постъпва в подобни ситуации? Дали и Вие сте имали подобни случаи, като специалист в тоталитарния период на България?

Убедила съм се, че да се преподава съвременна история не е никак леко. Една от причините е, че преди да започнат да изучават периода на социализма, и учениците, и студентите неизбежно са повлияни от налаганите, в резултат на политическото говорене, негативни интерпретации и подхождат с подозрение и предубеждение към този период. Същевременно, немалка част споделят, че в семействата им съществуват положителни нагласи към онова време и това внася в тях допълнително объркване. Предизвикателството пред преподавателя е да успее да обясни, че периодът от Втората световна война до рухването на социализма в края на 80-те години е част от нашата история и независимо от емоциите трябва да се изучава, като се търси научното обяснение и причинно-следствената връзка.

Ще си позволя да кажа, че от средата на 90-те години имам наблюдения върху учебниците за Средното училище и оттогава в тях присъства научният разказ за периода на социализма. За съжаление, все по-очевидно е желанието на онези, които ръководят образованието, да се „олекотяват“ и съкращават уроците, но това е за сметка на обяснението и разбирането, което те трябва да дават. Налице е и друга тенденция – да се акцентира най-вече върху престъпленията и жертвите, каквито безспорно има и в този период от българската история, без да се посочва постигнатото. Дали това е подходът и към другите исторически епохи? И как с прилагане на двойни стандарти ще възпитаваме учениците?

В Университета имаме привилегията да преподаваме на студенти, за голямата част от които историята е призвание. В началото на всеки курс лекции подчертавам пред тях, че ще им представям събитията от различни гледни точки, базирани на постигнатото от историографията и при стриктно придържане към документите, като задължително ще давам и своята оценка, но високо ще оценявам и наистина ще се радвам да чувам от тях собствената им гледна точка, т.е. истината, до която те сами са достигнали и която могат да аргументират, независимо дали ще се различава от моята. Да мислят, да търсят доводи, да анализират и да бягат от лесните и прости „истини“ е това, на което се стремя да ги уча. Ако търсенето на логически връзки и осмислянето и обясняването с научни аргументи на историческите събития стане техен начин на мислене, това ще означава, че са се изградили като професионални историци. В лекциите няма теми – табута, няма неудобни или неадекватни въпроси. Студентите трябва да са напълно свободни да питат и коментират. Това е част от университетския дух и образование и когато такива разговори се получат, мисля, че удовлетворението е и за преподавателя, и за студентите.

  • Говорейки за историята на България след 9. IX. 1944 г., може ли да се каже, че от гледна точка на държавните тоталитарни институции съществува приемственост с предишния период? Имам предвид, че концентрационните лагери (Гонда вода, Свети Никола, Света Анастасия и др.) и институциите като Дирекция за обществена обнова, Дирекция за национална пропаганда, Камара на народната култура, функционират и след 9. IX. 1944 г., но с променено име и изменен вид…

С Ваше позволение, ще разширя въпроса за приемствеността. В началото на прехода у нас датата 9-ти септември 1944 г. беше силно негативно натоварена и това бе естествена реакция на издигането ѝ в култ, в годините на социализма. Бяха направени опити за определяне на други дати и събития, които да служат като отправна точка за началото на съвременната история на България. Всички те (напр. обявяването на България за република на 15-ти септември 1946 г. или подписването на мирния договор на 10-ти февруари 1947 г.) обаче са следствие от промяната, извършена на 9-ти септември 1944 г., т.е. от преврата, в резултат на който властта поема коалицията Отечествен фронт, доминирана от Комунистическата партия.

Сега в историографията има по-скоро единодушие за 9-ти септември, като начало на нов период в българската история. Начало обаче не означава незабавна и пълна промяна във всички сфери на държавата и обществото, независимо от желанията и настроенията на отделни политически фигури и партии. В редица отношения има приемственост с предходния период – поне до към края на 1947 г. Тя е най-видима в запазеното действие на Търновската конституция (новата „Димитровска“ ще бъде приета чак през декември 1947 г.) и съответно – в продължилото до референдума от 8-ми септември 1946 г. съществуване на монархията. В икономически план приемственост има и в преобладаващата форма на собственост – частната, до национализацията в края на 1947 г.

И в тази връзка е интересен и важен въпросът: Защо в условията на съветска окупация, и при положение, че със съгласието на Англия и САЩ нашата страна е оставена в съветската сфера на влияние, Москва не налага тук съветския/сталинския модел на социализъм? (т.е. тотална власт на комунистическата партия, ликвидирана многопартийна система и опозиция, господство на марксистко – ленинската идеология и пълна държавна собственост.) Този модел ще се установи и в България, но от края на 1947 – 1948 г. „забавянето“ се дължи на съветската стратегия за постигане на сигурност след войната чрез сътрудничество и разбирателство със Запада, докато СССР се възстанови от огромните загуби и бъде в състояние да започне „износ“ на комунизма.

Така става възможен преходният период на „народната демокрация“ с вече посочената приемственост, към която трябва да прибавя и ожесточението от войната и репресиите, както и желанието да се ликвидира политическият противник. Така съществувалите до 9-ти септември 1944 г. лагери (създадени с Наредба за въдворяване на политическите противници на властта от януари 1941 г.) са закрити, но още през декември 1944 г. с наредба закон се създават нови лагери, наречени „трудово – възпитателни общежития за политически опасни лица“, в които по същия принцип – без съд и присъда, са изпращани политическите противници. Приемственост има и в оформилото се още в средата на 30-те години желание на управляващите да използват културата за своите политически цели. За пропаганда на идеите си, дошлите с преврат на власт Деветнадесетомайци създават Дирекцията на обществената обнова (просъществувала само около година).

По време на Втората световна война, по примера на Третия райх, се появява Дирекция на националната пропаганда и Камара на народната култура със задача да обединят и поставят под контрол и в услуга на управляващите всички творчески сили в страната. И трите институции, наред с пропагандата, налагат и строга цензура. Тези задачи, но в услуга на новите управляващи от ОФ, са възложени на създаденото на 9-ти септември 1944 г. Министерство на пропагандата (от края на 1945 г. преименувано на Министерство на информацията и изкуствата) и на Камарата на народната култура, оглавявана от комуниста Александър Обретенов. Приемствеността в институциите е очевидна, но съдържанието е различно – плод на новите условия след края на войната. И все пак, разликите са много повече и много по-съществени.

Наскоро имах честта да разговарям с проф. Искра Баева за списание „Българка“. В него тя обясни как след края на Студената война от САЩ в Европа се „пренася“ неиздържаният в научно отношение термин „комунизъм“, описващ държавното устройство на страните от Източния блок през социалистическия им период.

  • Като специалист по темата, намирате ли, че т.нар. „българска следа“ в атентата срещу папа Йоан Павел II (13-ти май 1981 г.) е характерен вид прийом от същата тази Студена война? „Българската следа“ е коментирана от авторитети като Кисинджър и Бжежински. При гостуването си в България през 2002 г. папа Йоан Павел II призна: „Българската връзка в атентата срещу мен беше инсинуация…“

Благодаря Ви за този въпрос, тъй като се занимавам с темата за „българската следа“ от доста време. За мен тя може да се разглежда единствено през призмата на втората Студена война – термин, с който историците наричаме новото рязко изостряне на напрежението между Изтока и Запада от края на 70-те години. Въпреки че Мехмед Али Агджа, стрелял на 13-ти май 1981 г. срещу папа Йоан Павел II на площад „Свети Петър“ в Рим, е заловен на място и осъден, сензацията не отшумява. Тя е подклаждана от няколко западни разузнавателни служби, вкл. чрез подаване на фалшиви документи до италианското следствие. Но най-вече чрез използване на медиите за налагане в общественото съзнание на възможно най-негативен образ на противника от другата страна на „желязната завеса“.

Жертва на идеологическото противоборство става България и Сергей Антонов, арестуван през ноември 1982 г. Освободен е едва през 1986 г. поради липса на доказателства за съпричастност към атентата. За тези четири години медиите на Запад, както и редица високопоставени политици, някои от които Вие споменахте, представят за категорично доказана „българската следа“ и това не се променя дори и след произнасянето на оправдателната присъда. Липсата на юридически годни доказателства няма значение за тази медийна война. Оневиняващите факти са пренебрегвани, докато нескопосните обвинения, базирани на възможно най-несигурния единствен свидетел (Агджа!), са широко тиражирани, наред с „блестящото“ журналистическо разследване на американската журналистка с репутация на специалист по терора – Клеър Стърлинг. Статията ѝ „Заговорът за убийството на папата“ „открива“ българската следа и я налага в медийното пространство, тъй като е публикувана на 15-ти август 1982 г. в списанието „Рийдърс Дайджест“, излизащо в 30-милионен тираж, на близо 20 езика и със 100 млн. читатели. Все пак, тази статия и версия не би имала такъв отзвук, ако не беше толерирана от ръководителите на ЦРУ и от водещи западни политици, които внушават, че България е съучастник в атентата, подтиквана от Москва. Заслужава да се отбележи, че подобен медиен отзвук не предизвиква нито странната смърт на папа Йоан Павел I, настъпила само месец, след като е избран на този пост (1978 г.), нито повече от 20-те опита за покушение, извършени срещу Йоан Павел II преди и след 1981 г.

Въпросът е дали някога ще разберем цялата истина за този атентат. В разсекретен през 2000 г. доклад на директора по глобалните въпроси в ЦРУ Дейвид Коен от 1-ви април 1987 г. (година след оправдателната присъда) се твърди, че „истината около атаката срещу папата може никога да не излезе на бял свят“. След рухването на социализма в Източна Европа темата за позабравената „българска следа“ се подхваща отново – този път като аргумент в политическото противоборство между СДС и БСП. Голяма е ролята на президента Желю Желев, убеден, че ДС е била способна на подобно дело. Неговата формула е: „истината – каквато и да е тя – да излезе наяве“, като същевременно няма доверие, че разкриването ѝ може да стане в България. През 1991 г. по негово разпореждане 200 тома следствени материали от българските архиви са предадени на един американски професор срещу обещание за „независимо“ разследване, но такова така и не се случва.

Макар че специална комисия за разследване на престъпленията на Държавна сигурност, създадена от кабинета на Димитър Попов, в края на 1991 г. прави категоричен извод, че няма българско участие в атентата, тази оценка не се оповестява, а докладът остава засекретен чак до 2001 г. Инициирано е второ българско следствие и преди да завърши работата му, премиерът на първия кабинет на СДС – Филип Димитров, при посещение в САЩ заявява, че „не е изключено България да е замесена в атентата“, а липсата на доказателства била „маловажна“. През 1993 г. при правителството на Л. Беров и в резултат на заключенията на второто следствие в Народното събрание прозвучава първата след 1989 г. официална позиция, че категорично няма „българска следа“ в атентата. Това обаче не е достатъчно за Ж. Желев и той продължава да настоява пред италианския премиер Джулио Андреоти, че истината „каквато и да е тя“, трябва да излезе наяве. Андреоти обаче е повече от категоричен, че българското участие е „измислица на американските служби“ и че става дума за „мащабно замислена провокация в рамките на Студената война и за нуждите на Студената война“. Той е също толкова категоричен, че истинските виновници никога няма да излязат наяве.

Аз също съм много скептична, че някога ще прочетем всички чужди архиви и ще можем да посочим поръчителите на атентата, но що се отнася до „българската следа“, би трябвало и в политическото, и в научното говорене да сме категорични в отричането ѝ. В крайна сметка, по думите на Ноам Чомски, тя се оказа ярък пример на дезинформация и „един успешен опит за манипулиране на човешкото мислене“.

  • Ще си позволя да Ви провокирам! Как бихте определили българската култура след 9-ти септември 1944 г.: като отворен към Европа и света тип или като затворен тип, за „местна“ употреба? За мен някак трудно изглежда четенето на автори като Васил Попов или Богомил Райнов единствено през призмата на социалистическия реализъм, като откъснати от модните „западни“ тенденции…

Разбирам въпроса Ви така: Възможно ли е в социалистическа България да се създават стойностни произведения на литературата и изкуството? Доколко тук проникват западните културни влияния и дали български творби получават признание отвъд „желязната завеса“? Първо би трябвало да напомня, че културните процеси имат специфика, която ги прави само косвено зависими от политическите. Освен това, ние, историците, изследваме сферата на културата най-вече от гледна точка на културните политики на управляващите и на отношенията между властта и интелигенцията, а за оценките на самите художествени творби разчитаме на специалистите – литературни критици и изкуствоведи. След 9-ти септември 1944 г., Комунистическата партия разчита на творците за пропаганда на своите цели и за привличане на широки обществени слоеве към комунистическия идеал. За това се отделят значителни финансови средства, които стимулират възстановяването и развитието на културния живот. Това е важно, макар и да не е единствено, условие за появата на значими творби и творци.

В годините на социализма се развива филмовото изкуство, което печели престижни международни награди (филмът „Звезди“ в Кан 1959 г., редица анимационни филми и др.); представители на българската оперна школа са сред водещите в света (Николай Гяуров, Катя Попова). Мога да изреждам още, но ми се струва по-важно да очертаем проблемите, а те са свързани с желанието на комунистическия режим да държи под контрол творците и да ги насочва в руслото на своята политика. Това става чрез цензуриране на „неправилните“ произведения (инкриминирани книги, спрени театрални постановки и филми) и чрез налагане на нормите на социалистическия реализъм. Според този метод, чиито черти Партията до края не успява ясно да определи, творците трябва да претворяват реалистично действителността, но ако посочат истинските недъзи на системата, подлежат на тежки санкции. Същевременно те трябва да придават на реалността чертите на комунистическия идеал, за да могат творбите им да възпитават, а това ги прави декларативни и еднообразни, макар и през последните две десетилетия на режима спазването на тези канони вече да не е така стриктно налагано, стига творците да не критикуват партията. Накратко, при социализма са създадени стойностни произведения и съществуват условия за разгръщане на творческите възможности, но те имат и своята цена – съобразяване с Партията, понякога стигащо до слугуване.

Що се отнася до „отвореността“ на българската култура, тя е в пряка зависимост от отношенията Изток – Запад. В първите следвоенни години културните връзки със западните страни са поощрявани с надеждата да променят образа на България като бивш германски сателит. Със започването на Студената война към 1947 г. тези контакти са прекъснати, защото според властта чрез тях прониква буржоазната идеология. Редно е да поясня, че в този период и Западът не желае да „внася“ културни продукти от Изтока, на които гледа като на пропаганда на социализма. Така „желязната завеса“ може да се определи като двустранно непропусклива.

Със започналото през втората половина на 50-те години „размразяване“ в международните отношения и особено през 60-те години културният обмен със Запада се възстановява, макар властта да продължава да смята, че чрез него се извършва „идеологическа диверсия“. Външният министър Иван Башев е първият, който добре оценява ползата за страната от „културното отваряне“ към Запада. България подписва и първите си културни спогодби със западноевропейски държави. Най-добри условия за разгръщане на културното сътрудничество между Изтока и Запада несъмнено създава „разведряването“ през 70-те години. То съвпада с управлението на културната сфера от дъщерята на Тодор Живков – Людмила, която разполага с финансови възможности за реализиране на мащабни инициативи по представяне на българската култура зад граница и на западната култура в страната. Това е и кулминацията на българското „културно отваряне“ към света, но рязкото изостряне на напрежението в отношенията между САЩ и СССР през 80-те години, както и икономическата криза в страната правят невъзможно следването на тази линия.

В крайна сметка в пътя си на Запад (в прекия и преносния смисъл) българският творец се изправя пред три граници – на финансовите възможности (най-вече на държавата), на идеологическите забрани и не на последно място – на липсата на особен интерес от страна на Запада към най-верния съветски сателит. В различните периоди от развитието на социализма плътността на тези граници е различна, но съвсем не е маловажно и другото условие за успешните контакти със Запада и то се нарича „талант“.

Един любим мой мислител има следния интересен коментар. „Буржоата – това е всеки, недоволен от това, което има, и доволен от това, което е!“ Бих допълнил, че става въпрос за буржоата от гледна точка на такъв тип мислене – потребителско, със склонност към придобиване на вещи, с конкурентни нагласи, пораждащо отчуждение (забелязано в „Дърво без корен“ по Хайтов, „Времето на героя“ по В. Попов, „Пътища за никъде“ по Б. Райнов).

  • От тази гледна точка, може ли да се каже, че в социалистическа България е имало доста хора с подобен тип (буржоазно) мислене и нагласи? Може ли това нещо да бъде проследено в документите?

Една от най-разпространените оценки за икономиката на социализма е, че тя е „икономика на дефицита“. В България след първите тежки следвоенни години и купонната система постепенно е достигнато равнище, което задоволява основните потребности на хората, но за изобилие и разнообразие на стоки, вкл. и стоки на лукса, не може да става и дума. Първоначално БКП обяснява лишенията с нуждата да се преодолее „тежкото буржоазно наследство“ и призовава към търпение в името на „светлото комунистическо бъдеще“. В края на 60-те години обаче идеалът вече изглежда съвсем неосъществим и дори в партийните документи комунизмът е отместен в неопределеното бъдеще. Същевременно, както вече споменах, към този момент „желязната завеса“ е значително изтъняла и все повече българи имат възможност да видят или да се докоснат до материалното изобилие на западните държави. Ръководството на БКП осъзнава заплахата – Западът предлага друг идеал – на консуматорското общество, в което политическите идеи са отместени на заден план, а водещо е задоволяването на материалните потребности. При това, този идеал, за разлика от комунистическия, в една или друга степен е вече реализиран, т.е. доказано осъществим.

В началото на 1963 г. Тодор Живков, в известната си реч пред културните дейци, заклеймява „западния начин на живот“, а три години по-късно въвежда в употреба едни от най-устойчивите клишета – за „двете правди“ в живота на обществото. „Голямата правда“ са успехите, постигнати при социализма, а „малката правда“ са съществуващите негативни явления като „ходатайството“, егоизма, кражбите, кариеризма, използването на „връзки“ и служебно положение за задоволяване на нарасналите материални потребности на населението. На практика това е идеологическа борба срещу формиращите се в този период консуматорски нагласи, които социалистическата икономика на дефицита не може да задоволява.

Поради социалната политика на БКП в населението се натрупват повече средства, т.е. нарастват покупателните му възможности, а наличният стоков фонд не може да ги покрие, особено що се отнася до по-качествените стоки и тези за дълготрайна употреба. Това поражда недоволство, което наред с другите ограничения, налагани от режима, води постепенно, но сигурно към ерозията и рухването му. Българинът от онова време е убеден, че важното е да има наличие на стоки, независимо колко скъпи ще са те, а пари все ще се намерят (преходът след 1989 г. ще му покаже колко горчиво се е лъгал!). Мисля, че сами по себе си консуматорските нагласи не се нуждаят от заклеймяване – потреблението е важно за развитието на икономиката. Проблемът е дали и доколко те са балансирани от други вид нагласи, свързани с духовната култура.

Може да изглежда парадоксално, но по време на социализма, при ограничените възможности за натрупване на материални блага, и едновременно с това – при достъпни, дотирани от държавата, културни блага (книги, театри, филми, опера, концерти), значителна част от българите са много по-свързани с културата, отколкото в годините на прехода, когато високите цени на книгите и на билетите за културни прояви сериозно затрудняват семействата дори със средни доходи.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Театър на сетивата“ – София представя „VORTEX“

следващи

This is the most recent story.