Исихазъм. „Смирението любовно е страшна сила, най-силна от всички и няма подобна на нея.“

Исихазмът има огромно значение в българския културен живот през средновековието. Стига само да се каже, че благодарение основно на български исихасти става възможно утвърждаването на т.нар. Втори златен век на българската книжнина.

Златният век от времето на Първото българско царство е свързан с делото на учениците на светите братя Кирил и Методий. Със създаването на Охридската и Преславската книжовна школи. Покрай Златния век от времето на княз Борис (852 – 889 г.) и цар Симеон (893 – 927 г.) стават известни имената на св. Климент Охридски, на св. Наум Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Константин Преславски. Тези книжовници допринасят в максимална степен за създаването на българската народност. След Преславския църковен събор (893 г.) Българската църква се приема за независима от византийската, а старобългарският език става официален в църковното служение. Това прави възможна появата на българския народ, който се създава около независимата си църква, където богослужението се извършва на народен език. В този смисъл делата на споменатите български книжници са от особено значение за народностното осъзнаване и за въвеждането на българския народ в християнството.

Условно приетият като Втори златен век на българската книжовност и култура (XIV в.) е хронологически отнесен към времето на Второто царство. Тогава политическите условия са много по-неблагоприятни в сравнение с тези от времето на Симеон Велики. Над България вече е надвиснала сянката на гибелта. Само няколко десетилетия я делят от покоряването пред силата на друговерците и загубата на самостоятелна държавност за векове.

В тези превратни моменти, сякаш напук на историческата логика, българската книжнина и култура достигат нови висоти. Това става възможно с делата на исихастите Теодосий Търновски, патриарх Евтимий Търновски, митрополит Киприан Киевски, Ромил Видински. Знае се, че за появата на Търновската книжовна школа са отговорни именно патриарх Евтимий и Теодосий Търновски. От гледна точка на българската история и на българската литература е дадено много аргументирано обяснение на явлението исихазъм. Интересно в случая е да се каже повече за мистико-богословския му характер. Защото делата на въпросните духовни лица са в пряка връзка с мирогледа им. А мирогледът на един исихаст, от своя страна, настоява към съвършенство и самоусъвършенстване във всяко едно отношение и във всяка една област.

Как би изглеждала една съвършена книга, ако се следва този стремеж?

Естествено, тя би трябвало на първо място да е напълно изрядна в граматическо отношение. Тъй като голяма част от книгите на старобългарски език са преводна литература от гръцки, исихастите настояват за по-акуратен превод и се заемат с поправка на лошо преведените. Освен това много книги са преписвани от по-прости монаси (лишени от стремеж към съвършенство или пък изобщо по-неуки). Тогава е нормално книгите да изобилстват от грешки, неточности и непълноти, които (ако трябва да използваме съвременен израз) педантичните исихасти критикуват. Другото исихастко изискване се отнася към граматическата прегледност и чистота на старобългарския език. Много се прави в тази насока – подложена е на поправка „занемарената“ през вековете старобългарска граматика.

В институционално отношение какъв израз намира исихазмът? Трябва да кажем, че той е учение, идеално вписано в догмите на православието. Затова самите исихасти, бидейки всичките божии служители, се включват в борбата с ересите – по онова време варлаамитство и богомилство. Това е вторият израз на исихазма след стремежа към абсолютна граматическа педантичност – съвършенство в християнството, в духовния живот.

Може да се открои и трети, които е свързан с усилния труд на книжовника. Труд не само отнесен към „поправка“ на книги, но и към създаването на такива: нови и по-добре написани жития, преводна литература, похвални слова и др.

Сега да се открои и собственото значение на исихазма. Това, което, както се спомена, често остава встрани. Много се говори за какво служи исихазмът, но не и какво всъщност е. Разбира се, че исихазмът е висша форма на православната същност за епохата (XIV в.), а и не само. Може да се твърди, макар и с уговорки, че исихазмът изразява духовните търсения на православието въобще. Които, в разрез, да речем, с католицизма и протестантството, са устремени към промяната на човека към по-добро. В православието (исихазма) никой не бива да счита себе си достатъчно добър, затова всеки винаги трябва да се стреми към добротворчество и още добродетелност. Докато при католицизмът и протестантството някои хора по начало се приемат за по-добродетелни и по-достойни от другите, т.е. те са утвърдени и призвани да са елит, следователно – и да властват над неелита (обикновените, „простосмъртните“ хора). Значи, там не е нужно да се акцентира върху недостойнството на личността, защото съществува елитарност (вродено достойнство, над човечност) – при протестанството пък характерното е, че всеки е достоен да властва над нещата (достоен да придобива все още и още, а в името на това – достоен да покорява и колонизира дори нови континенти). За отбелязване е, че това постоянно настояване за недостойнството на всяка отделно взета личност понякога е приемано с насмешка от противниците на православието (исихазма). Д. Петканова пише: „Основен стремеж на исихастите е овладяване на добродетелта. Като висши добродетели се смятат послушанието, смирението, аскетизмът, самоунижението, борбата със страстите и пороците, подбудени от демоните.“

Трудно е умът на съвременника да вникне непредубедено в това т.нар. „самоунижение“ (бърка се с овчедушие). А и как иначе? Както отбелязва Николас Гомес-Давила: „Според съвременната догма строгостта, смирението и скромността са форми на идеологическо робство.“ Който е строг в държанието си, поставя си сам ограничения, проявява смирение и скромност, значи „нещо не му е наред“ и е роб на идеологическа заблуда. Подозрителен и неблагонадежден е за вкуса на съвременния потребител. Да унижаваш себе си в подчинение на абстрактни добродетели, вместо да се бунтуваш за още придобивки, много странно наистина. Но факт. Такова е изискването пред последователите на исихазма.

„Православната духовна практика е намерила своя завършен израз в исихазма (гр. „исихия“, – покой, безмълвие, самовглъбеност) – учение за пътя на човека към мистично единение с Бога чрез конкретните похвати на самосъсредоточението и пречистването на ума от „помислите“. Думите „безмълвие“ и „светлина“, са основните символични понятия на исихазма – „безмълвието“ (исихия) се отнася към духовната практика, т.е. към действията, предприемани от човека по негова воля, негов свободен избор, а „светлината“ – към „благодатта“ (гр. „харис“), слизаща от Бога в процеса на все по-дълбокото потапяне в безмълвието.

Основният метод на исихазма е свързан с многократното повтаряне на „Иисусовата молитва“ („Господи Иисусе Христе, помилуй мя грешнаго“, т.е. „дари ми своята милост“, „дари ми благодат“). Застанал в седяща поза и опрял брадичка върху гърдите си, молещият „насочва ума в сърцето“, забавя дишането си, за да уталожи по този начин мисловния поток, и започва да „твори молитва“, свързвайки ритъма ѝ с дишането, докато молитвата стане „самодвижеща се“, и вече не човекът се моли, предприемайки определени действия за това, а молитвата сякаш сама тече през него, не изисквайки никакви усилия. При това молещият се последователно отхвърля „помислите“ (т.е. мислите), пречиствайки по този начин ума си и уподобявайки го на „празно огледало“, в което да може да се отрази благодатното докосване на „нетварната светлина“.

При исихазма съществува една вътрешно присъща двойственост, противоречива природа (диалектика). Той се появява първо в монашеските среди, сред отказалите се от земни почести хора. Освен това постоянното му изискване е към смирение, един вид „угасване на желанието“ у човека. В тази връзка Д. Петканова посочва:
„След като става господстващо течение, исихазмът придобива нови черти. Той излиза от тесните рамки на монашеските среди и става обществено ангажиран. Вече не може да се каже, че негова най-съществена особеност е бягството от живота. Исихастите стават ръководители на църквата, активни обществени дейци – както в сферата на църковния живот, така и в областта на книжовната дейност. В България идеите на исихазма за съвършенство се проявяват в борба с ересите за единство на църквата, в борба срещу моралната поквара, в установяване на строги морални норми. В книжнината исихазмът оформя стремеж към точни и художествени преводи, допринася за възникването на нов украсен агиографски стил, идеите му се чувстват в борбата за установяване на общовалидни правописни правила и единен книжовен език. В последна сметка исихазмът довежда до формиране на по-високи критерии, основани на по-високи художествени изисквания.“
За своеобразното „излизане на традицията в света“, т.е. появата на исихазма иззад манастира и навлизането му в света, свидетелство е т.нар. „старчество“. Едно художествено изобразяване на исихазма в света ни от по-ново време е оставил Фьодор Михайлович Достоевски чрез образа на стареца Зосима в романа „Братя Карамазови.“ Поученията на този старец ни разкриват исихастката същност и силата на монашеския подвиг, противопоставен на светската суета.

„Защото светът казва: „Имаш потребности и затова ги насищай, защото имаш същите права, каквито имат най-знатните и най-богатите хора. Не се бой да ги насищаш, но дори ги преумножавай.“ — ето сегашното учение на света. В това виждат свободата. И какво излиза от това право на преумножаване на потребностите? У богатите — уединение и духовно самоубийство, а у бедните — завист и убийство, защото се дадоха правата, а още не са посочени средства да се наситят потребностите. (…)
Питам ви аз: свободен ли е такъв човек? Аз познавах един „борец за идеята“, който ми е разправял, че когато го лишили в затвора от тютюн, той толкова бил измъчен от това лишение, че едва не отишъл и не предал своята „идея“, само да му дадат тютюн. А такъв казва: „Отивам да се боря за човечеството.“ Но къде ще отиде такъв и на какво е способен? (…)

Друго е монашеският път. На послушанието, поста и молитвата дори се присмиват, а в същност само в тях е пътят към същинската, вече истинска свобода: отсичам от себе си излишните и ненужни потребности, самолюбивата си и горда воля смирявам и я бичувам с послушание и постигам с това, с Божията помощ, свобода на духа, а с нея и духовно веселие! Кой от тях прочее е по-способен да възнесе една велика мисъл и да тръгне да й служи — дали уединеният богаташ, или този освободен от тиранията на вещите и навиците? Корят монаха заради уединението му: „Уединил си се, за да се спасиш зад манастирските стени, а си забравил братското служене на човечеството.“ Но ще видим кой повече усърдствува за братолюбието? Защото уединението не е у нас, а у тях, но не виждат това. А измежду нас още от древни времена са произлизали народни дейци, защо да ги няма и сега? Същите смирени и кротки постници и мълчаливци ще въстанат и ще тръгнат за велики дела. (…)

Братя, не бойте се от греха на хората, обичайте човека и в греха му, защото това подобие на божеска любов е връх на любовта на земята. Обичайте всякое създание Божие — и цялото, и всяка песъчинка. Всяко листенце, всеки лъч Божи обичайте. Обичайте животните, обичайте растенията, обичайте всяко нещо. Ако обичаш всяко нещо, тайната Божия ще постигнеш в нещата. Постигнеш ли я веднъж, вече непрестанно ще почнеш да я познаваш все повече и повече, ден след ден. И ще обикнеш най-накрая целия свят вече с всецяла, всемирна любов. Обичайте животните: тям Бог е дал начало на мисъл и радост безметежна. Не я бунтувайте, не ги мъчете, не им отнемайте радостта, не се противете на мисълта Божия. (…) Особено обичайте дечицата, защото те са също безгрешни като ангели и живеят за умиление наше, за пречистване на сърцата ни и като знамение за нас. Горко на онзи, който наскърби младенец! А мене отец Анфим ме научи да обичам дечицата: той, милият и мълчащият в нашите странствувания, с подарените парици понякога им купуваше курабийки и шекерчета и им ги раздаваше: не можеше да мине покрай дечица без сътресение душевно: такъв човек.

Пред някоя мисъл застанеш в недоумение, особено виждайки греха на хората, и се запиташ: „Със сила ли да надделея, или със смирена любов?“ Винаги решавай: „Ще надделея със смирена любов.“ Като решиш така веднъж за винаги, ще смогнеш и целия свят да покориш. Смирението любовно е страшна сила, най-силна от всички и няма подобна на нея.“

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

„Човекът който искаше“ по Чехов / премиера / 17-ти декември МГТ„Зад канала“

следващи

Д-р Георги Миркович – бунтовник и лечител