Иван Асен II – последният могъщ български владетел

При Иван Асен II (1218 – 1241 г.) българската държава се разширява, за последен път в историята, до бреговете на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо. Предишните най-големи граници на България са при царете Симеон (893 – 927 г.) и Самуил (997 – 1014 г.) от времето на Първото българско царство. Иван Асен II е справедливо възвеличаван владетел, защото на фона на постоянните несполуки в политическо отношение от времето на Второто българско царство, той успява в тези изключително смутни времена не само да укрепи властта си, но да издигне престижа на българския владетел до непостигнати, никога вече след него в историята, висоти. Ако потърсим най-характерното нещо за него, с което той следва да бъде запомнен, разбира се, това е умелата му дипломатическа политика, и по-конкретно „сватбите на Йоан Асен“ (по заглавието на едноименния филм на Вили Цанков, с Апостол Карамитев и Коста Цонев в главните роли).

Когато четем историята на Иван/Йоан Асен II, за разлика от историята на десетките други средновековни български владетели, ние много по-отчетливо можем да доловим в нея пулса на личността, можем да усетим какъв човек се крие зад сухите факти и безбройните имена и събития. Цар Иван Асен II е човек на честта, на дадената дума.

Голяма е разликата между него и другите двама велики владетели, завоювали големи територии за българската държава – Симеон и Самуил. Плановете и действията на Симеон и Самуил вървят под знака на честолюбието. Водени от накърнената си чест, двамата може да се каже, че действат прекалено емоционално, дори хазартно, излагайки на опасност българската кауза в широк времеви план. Затова не е учудващо, че след „Златния век“ на Симеон, който във външнополитически аспект е изпълнен с военни действия, българската държава е до краен предел изтощена. А наследникът му цар Петър (927 – 969 г.) е принуден да сключи дългогодишен мирен договор с Византия, което е признание за несъразмерността между желания и възможности от времето на Симеон Велики. Да си припомним, че голямата мечта на Симеон е да седне на трона на византийските императори. На тази нереализирана мечта са посветени и военните кампании срещу Византия.

При Самуил нещата са още по-трагични, защото с края на неговата власт настъпва кризата, довела до падането под византийско владичество на българските земи. Паметна е битката при село Ключ през 1014 г., при която пленените Самуилови войници са ослепени по заповед на византийския император Василий II Българоубиец, като на всеки стотина слепци е оставен по един едноок да ги води. Видът на завърналите се от битката българи дотолкова поразява цар Самуил, че той скоро след това умира.

В този ред на мисли можем да отбележим и управлението на цар Калоян, чиято огромна ненавист към ромеите е симптоматична. Жестокото му отношение към пленените след една битка византийци (погребани живи) му спечелва прозвището Ромеоубиец. По-късно гръцката лукавост в преговорите между двете страни подпомага за решението му да се откаже от православието за сметка на католицизма (унията с папата от 1204 г.).

При Иван Асен II я няма тази ескалация в страстите: няма го самодоволството в отмъстителността (Калоян), нито болезнената амбиция (Симеон), нито братоубийството/братоубийствата в името на властта (Самуил). Политиката на Иван Асен II не може да бъде видяна и разчетена единствено през призмата на византийско – българското противопоставяне. В този смисъл тя е много по-непредвидима за противниците, защото е лишена от коварство. И защото при Иван Асен II отсъства пословичният за българското средновековие „византийски комплекс“.
Както отбелязва византийският историк Георги Акрополит, на този български цар „всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите преди него. Затова е обичан не само от българите, но и от ромеите и другите народи.“ Освен това този владетел „прославил и просветил българската църква повече от всички български царе, които бяха преди него.“ Наистина, цар Иван Асен II, лишен от „византийски комплекс“, не се свени да върне българската църква в лоното на православието, освобождавайки я от задушаващото влияние на властолюбивите римски папи. Нещо повече, по пътя на дипломацията Иван Асен II успява да издейства издигането на търновския митрополит Йоаким в патриаршески сан, с което наново се възстановява Българската патриаршия – духовната институция на всички българи и в наши дни.

Какво постига Иван Асен II за поддържането на българската родова памет през вековете?

За да увековечи победата си в битката при Клокотница (9-ти март 1230 г.), царят нарежда да се издълбае надпис върху една от колоните на съградения от него храм „Св. Четиридесет мъченици“ в Търновград, част от който гласи: „…излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска и плених самия цар кир Теодор Комнин с всичките негови боляри, а цялата земя от Одрин до Драч завладях…“ От този надпис наследниците научават за голямото териториално разширение, придобило българското царство. По-интересното в случая, което всъщност откроява споменатата вече черта от характера на българския цар е, че, според свидетелствата, непосредствено преди сражението между българи и византийци, Иван Асен II нарежда на войниците си „да окачат на знамето писмената клетва“, погазена от гръцкия владетел. Така Иван Асен II се заявява като човек на честта, стоящ над интригите и държащ на личните договорености. И когато тези договорености биват подмолно нарушени, българският цар се принуждава да действа със сила, за да възтържествува правдата.

По-късно, изправен пред съблазънта да стане настойник на малолетния латински император в Цариград, Иван Асен II се подмамва и сам изменя на клетвените си отношения, в които бил по онова време с гърците, за да застане на страната на латинците. Получил знак от провидението, загубвайки след епидемия съпругата си и едно от децата си, българският цар бързо се връща на прогръцките си позиции, въпреки че те не му носели към този момент политически дивиденти. Така за пореден път Иван Асен се заявява против облагите, издействани по нечестен път.

До края на живота си Иван Асен II остава човек на честната дума, за отстъпките, мира и компромисите. Той от позицията на мъдростта прозира, че пряката конфронтация, „филите“ и „фобите“ във външнополитическо отношения не могат и няма как да донесат на народа му нищо добро. Вместо това владетелят залага на разумната вътрешна политика. Поощренията на търговията чрез сключване на договор с дубровнишките търговци, познат ни от Дубровнишката грамота, сеченето на златни монети (прочутите „златици“ на Иван Асен), покровителството над църквите и книжовността – „църкви и манастири украсил богато със злато, бисери и скъпоценни камъни“.

С това, Иван Асен II си извоюва мястото на последния истински велик цар на българите.

коментари

сподели мнение

Your email address will not be published. Required fields are marked *

предишни

Светът Не е голям ... за писателя Илия Троянов

следващи

Аз съм българКА, ОБИЧАМ